Теди Москов: Човек сам се спасява от бедността

/КРОСС/ - Ако трябва да обобщите своите наблюдения за 25-годишния наш преход като режисьор, бунтар, обществен човек, как ще формулирате това време, г-н Москов?

- С поговорки: „Крушата не пада по-далече от корена." Или „Каквото си посял преди 10 ноември, такова ще пожънеш." Хрумва ми и една скоропоговорка: „Карикатуристът не окарикатурява карикатурата, а карикатурата окарикатурява карикатуриста." Не съм чак толкова бунтар, нито обществен човек. Ако бях истински бунтар, щях или да бъда погребан някъде, или разрушен психически в някоя лудница, или пропит в някое провинциално градче, както се случваше с всички, които се разбунтуваха... Достойни хора от моето поколение, оцелели от комунизма, няма. Всички сме „умирисани" по някакъв начин. Общественият човек (ако бях такъв) би създал партия, или поне движение някакво...

- Президентът Желю Желев и бившият премиер Филип Димитров написаха книги за митовете и лъжите на българския преход. Вие бихте ли заснели филм за този период и какъв би бил той?
- Стига сте се взирали в Преходчо. Вижте родителите му - Бекапенка и Безенесенко! Аз бих заснел филм за прехода ни от 1944 г. насам. Всъщност бих започнал от началото на 30-те години на миналия век. Историята винаги ми е била любим предмет в училище.

- Разкажете къде и как ви завари „революцията", с кои ваши приятели и съмишленици обсъждахте и участвахте в промените тогава?
- Бях в София, когато руснаците наредиха свалянето на Тодор Живков и когато отвсякъде наизлязоха честни комунисти. Дисиденти - също. Като видях кои се изпъчиха по площадите, разбрах, че тая няма да я бъде... Затова и не участвах активно в никое политическо начинание. Участвах само в създаването на частен, ама наистина частен (тогава тази дума още звучеше необичайно) театър. Директор на театър „Ла Страда" беше Стефан Янков, а собственик - Пламен Тимев. В този театър освен мен са работили Сашо Морфов, Камен Донев, Николай Стефанов и Борислав Чакринов.

- Скоро е 10 ноември, вие ще празнувате ли? Смятате ли, че имахме наивни свръхочаквания за промяна?
- Аз лично никога и нищо не съм очаквал. Но вкусих от страхотно вкусната свобода да казвам каквото мисля. И да мисля, каквото казвам. Да пътувам и работя извън пределите на родината. И да не искам разрешение от граничните войски, за да мина един километър южно от Ахтопол.

- На последните избори БСП се срина, вероятно десни партии ще управляват, вярвате ли, че те ще могат да спасят държавата и хората от бедността?
- У нас всички партии са десни. А човек сам се спасява от бедността. Сега е трудно и дори с върнатите фабрики и реституираните имоти никой не знае какво да прави. Капитализмът ни затова е предимно ресторантско-хотелско-курортен. А как се излиза от бедност при това положение, няма кой да ни каже. Дано се намери някой, който да каже, и друг, който да чуе, и трети, който да го направи! Вижте колко е сложно!

- Вие сте от известен род, има ли истини за него, които историята е премълчала?
- Знам от баща ми, че веднъж домоуправителят на нашата кооперация се напил и му казал за инструкция да бъдем ликвидирани цялото семейство при обявяване на извънредно положение. А аз съм бил още дете. Може и да не ви се вярва, но - русо и симпатично. И чавдарче. „Чавдарчето труда обича, играе, учи се, чете. На помощ първо се притича..." А тогава положението по принцип си беше извънредно. От крехката си младост не помня някое положение у нас, което да не е било извънредно.

- Социалдемократът Атанас Москов е брат на вашия дядо, какво се помни и разказва във фамилията ви за него?
- Чичо Таньо! Аз мога да разкажа доста по-интересни неща от „Гугъл" за него, но ще са твърде интимни. Излязоха книгите му „Роб се връща", „Паралели" и „Пред последния жалон", там описва живота и идеалите си. Би трябвало да ги има в библиотеките. Като истински страдалец той не пожела мъст и прости, въпреки че никой не му поиска прошка!? До 1989 г. си остана заточеник в едностайната си къщичка в Севлиево, построена от жена му - белгийката Рене, докато той е бил 7 години по затвори и лагери само защото не е отказал да бъде адвокат на Никола Петков и е спечелил избори срещу георги димитров (не мога да изпиша това име с главни букви). Трябваше да се подписва сутрин и вечер в милицията, за да не напуска района. В къщичката „живееше" и урната с праха на сина му, починал на 20 години от саркома, живееха и картините на този син, които той в самотата си на дете на враг на народа беше рисувал. Спомням си как се разхождах из двора до кладенеца, който си бяха изкопали, за да имат вода, и до тоалетната, която си бяха направили сами. Трудно си представях как зимата един 90-годишен старец изтегля кофата с вода от герана...

- Има ли негови последователи в рода ви? И защо според вас социалдемокрацията сякаш изчезна от политическата ни сцена след смъртта на д-р Петър Дертлиев?
- Големите социалдемократи Коста Лулчев, Кръстьо Пастухов, Цвети Иванов са били избити. Чичо ми остана единствен, но беше твърде стар, за да поведе когото и да било. Дертлиев говореше добре, но действаше плахо и някак кротко се оттегли от сцената.

- Кои бяха вашите първи бунтарски прояви, разкажете за тях?
- Правех представления, посветени на свободата.

- Сред приятелите ви са режисьорът Андрей Слабаков и съпругата му Ернестина Шинова, какво освен вашите професии ви сближава с тях до днес?
- Бързата мисъл на Андрей ме удивлява и до днес. Диалогът с него винаги е приключение. А Ернестина е „на мой приятел си жена"... И не е „блондинка", макар и да е светлокоса.

- Кои са най-ярките ви общи спомени с тях в Италия?
- Прибраха трима ни с Владо Люцканов и Стоян Камбарев да живеем у тях в едностайно апартаментче, където вече живееха сестрата на Ернестина - Ирина, и бъдещата кореспондентка на Би Ти Ви в Рим - Антоанета Николова. Никога не ни поискаха да делим наема, често те ни купуваха и нещо за ядене. Андрей ми даваше бира срещу 10 лицеви опори (за да не си развалям фигурата) и втора - срещу още 5. Карах им колата, една трошка, подарена от приятел. Те нямаха шофьорски книжки, ключът и документите стояха в мен, при условие че уикенда водя Андрей за риба в околностите. Веднъж превеждахме от български на италиански език на кандидати за убежище. Андрей, за да помогне на един симпатяга, го накара само да говори, без да спира, а преведе, че този човек живее в смесен район с мохамедани и християни. Че мохамеданите го смятат за християнин, а християните - за мохамеданин, и всички го мразят. Писателският талант на Андрей издейства нов живот на човечеца. Странно е мястото, където този талант се реализира толкова добре.

- Със съпругата ви Мая Новоселска сякаш не се вписвате в общия хор на мрънкалниците в България, които очевидно са мнозинство. Хуморът, смехът и изкуството лек ли са срещу черногледството и недоволството?
- Мрънкането е като мъркането при котките. То доставя удоволствие на мрънкащите. Сближава. Колкото до хумора, той е на изчезване. Изместват го подигравката, насмешката и иронизирането. Вицът изчезва също, новият е бледо копие на стария.

- Кои са най-трудните периоди в живота ви, за които не искате да се сещате?
- Събуждането ми след 45-дневна кома в болница в Германия и ужасяващото лежане в леглото, без никаква възможност да помръдна сам в продължение на няколко месеца. Много трудна беше и работата ми в театъра в Дюселдорф, където за първи път поставях в Германия. Друга трудност от ранната ми младост беше намирането на първото гадже. Може би защото не аз търсех, а чаках да бъда намерен.

- Трудно ли се балансира да работите тук - с хора, които дори по време на работа говорят за почивка, и в Германия, където дори по време на почивка говорят за работа?
- И двете си имат слабости, но и преимущества. Трудно е като свикнеш с едното, да „превключиш" към другото. Вече по-трудно ми е включването на българска скорост. Преди беше обратното.

- Преживяхте тежка катастрофа в Германия, в България най-много катастрофи се случват на пешеходни пътеки, това израз на какво е според вас - който се „сблъскахте" с автомобил?
- На генномодифицираната неспособност на българина да мисли за другия.

- Новата ви постановка „Каквато ти ме искаш" по Пирандело преход към какво е?
- Към „Шест персонажа си търсят автор" - най-сложната пиеса на Пирандело. Твърде модерна и за днес. Но да не говорим за преход, че тази дума е опасна и може да се проточи още 25 години. Следва „Приятелки мои" - пиеса по филма на Пиетро Джерми и Марио Моничели „Приятели мои". Преработих я със Симон Шварц за смешни жени - Мая Новоселска, Светлана Янчева, Христина Караиванова и Албена Михова. Ще я поставя в театър „Зад канала". И след това смятам да основа нов частен театър в Дома на киното, където ще работя само театрални версии на велики филми. И КРАЙ С ДЪРЖАВНИТЕ ТЕАТРИ!

- С вашия братовчед д-р Петър Москов, който е и изявен политик от РБ, още ли се поздравявате с репликата: „Как сте, вашта мама костовистка"? Кой и как измисли тази фраза?
- Роди се спонтанно. Така ни ругаеха и двамата. Сега си казваме „вашта мама антикомунистка", но шеговито добавяме „другарю Москов".

- Защо вие никога не станахте човек на някоя партия?
- Защото и днес партията е една. Няма как да се разделим с еднопартийната система. А съм израснал във време, в което да си партиец си беше срам.

- Синът ви има ли вашето чувство за хумор и бунтарство? Кой е урокът, който смятате, че все още не сте ус-пели да му преподадете?
- Не мога да го накарам да се съобрази с някого или с нещо, което да му бъде от полза. Отказа дори да завърши НАТФИЗ. По-симпатичен е от мен, а и повече го харесват момичетата. Към чувството му за хумор освен моето е добавено това на майка му. А в нейните жили тече арменска кръв. Надявам се арменският инстинкт за оцеляване да е от полза за сина ми...

Аделина Делийска

„Преса”