✝ Неделя 12 след Неделя подир Въздвижение - на 10-те прокажени. Св. преподобен Прохор Пшински

/КРОСС/ Този скромен монах от XI в. е смятан за първия от изявените последователи на св. Иван Рилски. Според народното му житие Прохор се родил в благочестиво българско семейство в областта Овче поле в Македония. Когато му предстояла женитба, тайно се уединил в безлюдната планина Козяк близо до гр. Враня, днес в Сърбия. Тук той прекарал 32 години като отшелник в една пещера, до която имало малък извор. Според най-старото му житие (XIII в.), когато светецът починал, местните българи открили мощите му и изградили църква на р. Пшиня, приток на Вардар. Традицията свързва св. Прохор с Роман Диоген, византийски управител на Cpeдeц/София, по-късно византийски император (1068 - 1071 г.). Първата им среща била, когато по време на лов Роман случайно се озовал пред пещерата на светеца. Тогава той предрекъл на средецкия дукс, че в недалечно бъдеще ще получи императорската корона. Не е излишно да отбележим, че първият брак на византийския аристократ бил с българка - дъщеря на Алусиан, т.е. внучка на цар Иван Владислав. По-късно, вече при царуването на Роман, светецът му се явил насън, което подтикнало императора да съгради храм и манастир в негова чест. Този манастир, който съществува и днес, е едно от огнищата на българската книжнина през Средновековието. Най-ранните образи на св. Прохор са от църквата „Св. Георги" в Старо Нагоричино (1316-1318 г.) и Лесновския манастир (1349 г.), като намират трайно място 6 българската църковна живопис.

Според най-старото му житие (XIII в.) паметта на светеца се е отбелязвала на 19 октомври. В по-късното народно житие се сочи датата 14 септември, а днес църквата отбелязва св. Прохор на 15 януари заедно със св. Гаврил Лесновски.

Из „Българи Светци". Пламен Павлов, Христо Темелски. София, 2010 г.

Св. Гаврил Лесновски

Той бил син на богати и благородни родители от с. Осиче, близо до гр. Крива Паланка (днес в Македония). Получил добро образование, като знаел „много езици". Станал монах след неочакваната смърт на младата си годеница, което възприел за Божие знамение. С голямото си богатство той изградил храм, посветен на архангел Михаил, около който бил създаден Лесновския манастир. След като устроил тази българска обител, св. Гяврил се оттеглил в малък скит в един дол, близо до Злетово. Тъй като славата му на постник и лечител смущавала скромния монах, той се заселил до с. Луково, в непроходимата планина при Облов връх, където живял като отшелник цели 30 години. Минали години и мощите на св. Гаврил били намерени от един руски монах, който по същото време живеел в Средец/София. Той ги пренесъл в Лесновския манастир, където се създал силен култ към светеца. Създаването на този манастир, едно от малкото огнища на българската култура през XI в., е голяма заслуга на св. Гаврил Лесновски. Вярвало се, че с негово застъпничество един местен български болярин, наречен „княз Михаил", победил злия езичник Мавраган - най-вероятно главатар на заселените по тези места в средата на XI в. печенези. Други негови чудеса се свързват с местния сръбски деспот Йоан Оливер през втората половина на XIV в., който бил сред най-щедрите ктитори на манастира. Св. Гаврил е изобразен в църквата на Лесновския манастир (1349 г.), а образът му почти неизменно присъства в българските храмове.

Мощите на св. Гаврил Лесновски били пренесени в столицата Търново от Калоян или Иван Асен II, като били положени в църквата „Св. Апостоли" на хълма Трапезица. Паметта му се отбелязва на 15 януари.
Из „Българи Светци". Пламен Павлов, Христо Темелски. София, 2010 г.

Преп. Гаврил Лесновски, Прохор Пшински, Павел Тивейски и Йоан Колибар

Когато живеел с учениците си в Египетската пустиня, преподобният Антоний веднъж помислил, че едва ли има друг монах, който да е така съвършен като него, преди него да се е заселил в пустинята и да е избрал такъв уединен живот. Той сам впоследствие разказвал, че веднага във видение чул глас:
- Антоний! Има един раб Божий, който дойде тук преди тебе и който е по-съвършен от тебе. Ако искаш, можеш да го намериш далеч в пустинята, но иди при него по-скоро, преди той да премине при Господа.
Като чул това и дошъл на себе си, старецът веднага взел тоягата си и побързал към пустинята, пламенно желаейки да види онзи, за когото му разкрило видението. Било обедно време и станало толкова горещо, че от слънцето се нагорещили и скалите. Старецът изнемогвал телом, но духът му бил бодър и той не си и помислял да се върне назад. Макар и да не знаел накъде да върви, той останал твърд и си казвал:

- Вярвам, че Бог ще ми покаже Своя раб, както обеща.

Преминавайки през суровата и недостъпна пустиня, старецът не виждал нищо, освен следи на диви животни. Той вървял вече втори ден и като прекарал втората нощ в молитва, не знаел накъде да върви по-нататък. На сутринта на третия ден той видял една вълчица, която вървяла по билото на планината и виела. Той я последвал от разстояние и стигнал до пещерата, в която живеел светият Божий угодник Павел. Старецът се зарадвал, но обитателят на пещерата го забелязал и затворил вратата. Свети Антоний се приближил и почукал, но не получил отговор и останал отвън. Като видял, че не му отварят, той паднал пред входа на пещерата и се молел до шестия час, за да се сподоби да влезе вътре и да види онзи, когото намерил с толкова труд.

Светият казвал:

- Отвори ми, рабе Христов, отвори ми! Бог ти е открил кой съм и защо съм дошъл. Зная, че съм недостоен да зърна твоето свято лице, но няма да си отида, докато не те видя. Не се скривай, щом Бог ми откри за тебе. Ти приемаш зверовете, зашо отхвърляш човека? Дълго те търсих и ето, чакам да ми отвориш. Ако не сториш това, ще умра на прага ти и тук ще погребеш тялото ми.

И много друго му говорел той и със сълзи го укорявал за строгостта му. Тогава Божият угодник му отговорил отвътре:

- Може ли да се моли със заплахи или да се укорява със сълзи? Учудваш се, че не ти отварям - то е, защото се хвалиш, че си дошъл тук да умреш.

С тези думи светият отворил вратата и те се прегърнали и целунали, като се нарекли по име, защото Бог им открил името на другия. Когато седнали, преподобният Антоний казал:

- Радвай се, Павле, жителю на тази пустиня, който си избран съсъд и огнен стълб!
Свети Павел отговорил:

- Добре стори, че дойде, слънце, просвещаващо цялата вселена, наставник на спасяваните и Божии уста, ти, който си населил пустинята и си прогонил от нея дявола! Но защо си предприел този тежък труд заради мене, грешния и нищожен човек? Ето, ти виждаш немощен старец с бели коси, виждаш човек, който е готов да се превърне в прах и тление. Но любовта не познава прегради и ти си тук. Кажи ми как живеят сега хората, какво става в света? Има ли още идолопоклонници и продължават ли гоненията на вярващите?

- По твоите молитви - отговорил свети Антоний - светът пребивава в благополучие, гоненията престанаха и Църквата прославя Истинския Бог. Но понеже спомена за гоненията, разкажи ми за себе си и ми открий каква е причината да оставиш света и да дойдеш в тази далечна пустиня?

- Роден съм в Тиваида - започнал разказа си свети Павел. - Имах сестра, която родителите ми омъжиха, още докато бяха живи. Те бяха православни, дадоха ми светско образование, но ме наставиха и в истините на православната вяра. Преди да умрат, разделиха между нас богатото си имущество. След смъртта им, мъжът на сестра ми от алчност намисли да присвои моята част и понеже бях християнин, реши да ме предаде на нечестивия княз, за да ме погуби и да завладее наследството ми. Тогава царуваше Деций. Той преследваше всички християни и от страх пред мъченията, които измисляше, трепереше цяла Тиваида. По това време нечестивите гонители хванаха един християнски юноша. Дълго го мъчиха да се откаже от Христовата вяра, но напразно. Накрая го заведоха в една разцъфтяла и благоуханна градина, сложиха го в разкошна постеля и завързаха ръцете и нозете му за нея. После всички излязоха от градината и доведоха една девойка, за да го съблазни към грях. Безсрамната девица прегръщаше и целуваше юношата, стараейки се да го прелъсти. Доблестният страдалец, като видя опасността от плътско прелъстяване, отхапа езика си и го изплю в лицето на блудницата. Със страшната болка той победи страстта в себе си, кръвта му покри лицето и дрехата на блудницата, а той с помощта на Христовата благодат, устоя в чистота. Друг юноша, останал твърд в християнската вяра, след много мъчения беше подложен на такова страдание: свалиха дрехите му, намазаха тялото му с мед и го оставиха вързан на слънчевия пек. Мъчителите се надяваха, че жилен от пчели, оси и стършели, той няма да претърпи и ще се съгласи да принесе идолска жертва. Но макар тялото му да бе изпохапано и покрито с кръв така, че той беше изгубил човешкия си вид, мъжественият страдалец не се отрече от Христа. Като видях всичко това, а също и все по-голямата злоба на мъжа на сестра ми, която не можаха да укротят нито нейните сълзи, нито роднинските връзки, аз му оставих всичко и избягах в пустинята. Намерих тази пещера, в която има извор на чиста вода, и разбрах, че Сам Господ ми посочва да остана в това място. Заселих се тук и живея, като се храня с плодовете на финиковото дърво и си приготвям дрехи от листата му.

Докато светият разказвал това, долетял гарван с парче хляб в клюна си. Той го оставил пред тях и отлетял. Като видял изумлението на блажения Антоний, свети Павел казал:

- Многомилостивият и човеколюбив Господ праща обяд на Своите раби. Ето вече шестдесет години получавам по половинка хляб. Но по случай идването ти Христос удвои дара Си и прати на воините Си цял хляб.
Великите Божии угодници започнали да молят един другиго да благословят и преломят хляба, като всеки поставял другия по-високо от себе си. Свети Павел искал да почете преподобния Антоний като гост, а той пък - стопанина на дома и по-стария на години, и те дълго спорили с любов. Накрая блаженият Павел взел хляба от едната страна, а другата сложил в ръката на преподобния Антоний, хлябът веднага сам се преломил по средата и всеки получил по една половина.

Христовите раби седнали около извора и се наситили. После пили от чистата и вкусна вода. Те възнесли благодарствена молитва и беседвали цялата нощ до сутринта.

Когато слънцето изгряло, свети Павел казал на Антоний:

- Брате мой, отдавна зная, че живееш в тази пустиня. Бих искал да живея с тебе и заедно да служим на нашия Владика, но тъй като наближи кончината ми, която винаги очаквах с радост, защото „желая да се освободя и да бъда с Христа", Господ те прати да погребеш смиреното ми тяло и да го положиш в земята.
Като чул това, Антоний възкликнал със сълзи:

- Не ме оставяй сам, отче, вземи ме със себе си!

- Ти трябва да се грижиш не за себе си - отговорил свети 'Павел, - а за благото на ближния. Ако за тебе благото е да се освободиш от тежестта на плътта и да последваш Агнеца на небесата, то ползата на останалите братя иска ти да ги наставляваш и укрепяваш. Моля те, иди по-скоро в своя манастир и донеси мантията, която ти подари епископ Атанасий, за да покриеш с нея тялото ми.

Свети Павел молел за това не защото имал нужда от мантия. Той не се грижел дали гола, или покрита ще бъде положена в земята тленната му плът, която толкова дълго обличал с палмови листа, а искал душата му да се раздели с тялото в безмълвно уединение и затова отпращал преподобния Антоний в манастира.
Свети Антоний бил много учуден, когато чул за мантията на архиепископа. Виждайки в Павел като че Самия Христос и почитайки пребиваващия в него Бог, той не се осмелил да му възразява. Мълчаливо и със сълзи целунал очите и ръцете му, а после побързал да изпълни заповедта. Въпреки волята си той се отправил в манастира, изнемогвайки телом, но духом побеждавайки немощите на своята старост. Когато се приближил към килията си, двама негови ученици го срещнали и го попитали:

- Отче, къде беше толкова време?

- Горко ми, деца мои - отговорил Антоний, - горко на мене, мнимия монах. Аз само се наричам такъв, но видях човека, който наистина е Илия, Йоан в пустинята; наистина видях Павел в рая.

Учениците започнали да го молят да им разкаже за него, но той замълчал, закрил с ръка уста и казал:

- „Всичко си има време... време да мълчиш, и време да говориш".

Той взел мантията и без изобщо да си почине и да вземе храна за из път, тръгнал обратно в пустинята, защото се страхувал, че ако се забави, няма да види блажения Павел жив.

На следващия ден, в третия час, докато вървял през пустинята, авва Антоний видял във въздуха ангелски чинове и ликове на пророците и апостолите, а сред тях - душата на свети Павел, която, сияейки като слънце, се възнасяла на небето. Свети

Антоний паднал на земята, посипал главата си с пясък и с ридание възкликнал:

- Защо ме остави, Павле? Защо си тръгваш без последно целование? Дълго не знаех за тебе, а когато те познах, ти ме оставяш!

Впоследствие блаженият Антоний разказвал, че преминал останалата част от пътя толкова бързо, сякаш летял с крила по въздуха и дори не чувствал земята под краката си. Скоро той стигнал пещерата и като влязъл в нея, видял светеца да стои на колене с вдигнати нагоре ръце и лице. Като си мислел, че старецът е жив и се моли, той също застанал на молитва.

Изминал час, но като не чул и дума от свети Павел, нито молитвени въздишки, блаженият Антоний се приближил, видял, че той е мъртъв и разбрал, че и след смъртта тялото на светия мъж въздава поклонение на Бога, пред Чието лице всичко е живо. Той дълго плакал и целувал светото тяло на преподобния, после го завил в мантията, която донесъл, и по християнския обичай започнал да пеел псалми. Но не знаел как да погребе светеца, защото не донесъл със себе си нищо, с което да изкопае гроб.

- Дали да се върна в манастира? - размишлявал свети Антоний. - Но дотам има три дни път. По-добре да остана тук и да умра, като предам духа си близо до Твоя воин, Христе Боже!

Тогава от пустинята се показали два лъва, които с рева си сякаш плачели за загубата на светия. Свети Антоний отначало се уплашил, но после се удивил, като видял, че кротките като агнета зверове легнали до тялото на светия. А те започнали с ноктите си да ровят земята, изкопали доста дълбока яма и после отново легнали до тялото с ръмжене, като че прощавайки се със светеца. След това се приближили до преподобния Антоний и започнали да ближат ръцете и нозете му, сякаш молели за благословия и молитва. Като видял, че и зверовете се прекланят пред Бога, преподобният прославил Христа и казал:

- Господи, без Твоята воля не пада и лист на земята, нито птица. Благослови, както Ти бъде угодно, тези зверове.

После посочил с ръка пустинята и заповядал на животните да вървят натам. Когато те се скрили, авва Антоний погребал честното тяло на светия и преподобен отец Павел, първия пустинник, който починал на 113 години. Цялата нощ след погребението преподобният Антоний прекарал над гроба на светеца в сълзи и молитви. На сутринта тръгнал обратно към манастира си, като взел неговата дреха, изплетена от палмови листа. В обителта си той подробно разказал всичко на учениците си за тяхно назидание, а дрехата на свети Павел пазел и почитал толкова, че я обличал само два пъти годишно: на Великден и на Петдесетница. По светите молитви на преподобните отци Павел и Антоний да сподоби и нас с жребия на Своите угодници нашият Господ Христос, на Когото с Отца и Светия Дух чест и слава во веки. Амин.