30 години от атентата на гара Буново: Забравените жертви на протурския тероризъм

/КРОСС/ Годината е 1985. Месецът - март. Преименуването на българите мюсюлмани вече е осъществено в Родопите, ред е на българските турци.

На 9 март влак номер 326 от Бургас за София изпълнява редовното си разписание. Часът е 21,31. Композицията навлиза в гара Буново с две минути закъснение. В едно от купетата на вагона за майки с деца цъка бомба.

Механизмът е прост: стандартна батерия от 4,5 волта, електрически жици, електродетонатори, амониева селитра и шашки „Амонит-6". Забавящият механизъм е от будилник „Слава". Часовникът, настроен на определен час, свързва електрическата верига и предизвиква детонация. Минутата на взрива е предвидено да съвпадне с навлизането в тунела след гарата, за да има максимален брой жертви. Секунди по-късно малкото планинско селце Буново е разтърсено от най-смъртоносния атентат в историята на българските железници.

Първи на помощ се притичват живеещите близо до влаковата линия и дежурните служители на БДЖ. Гледката е жестока. Кожа, крайници, черва, мозъци и кръв са пръснати по мартенския сняг

Силен тътен, огън, пламъци и писъци са думите, които всички оцелели и свидетели използват, започвайки разказа си за кошмарната нощ. Умират седем души, две от жертвите са глухонеми деца на 12 и 13 години - Георги и Стефан. Умират Яворка Петрова, на 38 години, и Емил Николов на 40, Райна Бозукова, на 64, Стилиян Иванов, на 60, и Николай Генков на, 63 г. Тежко ранените са девет, а стресът от преживяното скъсява живота на потърпевши и очевидци.

Детската учителка Митка Василева пътува от Карлово с дъщеря си и двама свои приятели - Емил и Яворка. Връщат се от родителска среща на децата си. И тримата са от видинското градче Димово. Ръката върху главата на дъщеря й запазва живота на момиченцето. „Ако не я бях гушнала, докато спи, металната поставка за багаж щеше да премаже главичката й", през сълзи разказва Митка. На ръката й все още има белег, има проблеми със съня, а веднага след атентата развива страхова невроза, която и досега не е излекувана. Веднага щом идва в съзнание, Митка изравя от отломките дъщеря си Мариана и започва да крещи за помощ. Откарани са в болницата в Пирдоп, където отстраняват набитите в очите й стъкла и сега тя като по чудо не е сляпа. „Когато съпругът ми дойде и ме видя, ме погали по главата и каза, че не бива да се плаша, когато ми махнат превръзките. „Ти си побеляла", казва й той.

Приятелите й Емил и Яворка са сред седемте жертви. Яворка има 16-годишен син. „Изпратих я на родителска среща и след това я чаках на гарата, но тя не се появи", споделя през сълзи вдовецът й Христо. Той е международен шофьор и в нощта на трагедията трябва да тръгне за Иран. „Разбрах, че е убита 24 дни след погребението. Тогава нямаше телефони и пътувайки в Азия, можех да се обадя чак на границата. Когато видях некролозите, не повярвах, повярвах чак на родителите й", казва Христо. Родителите на Яворка умират от мъка един след друг малко след нейната смърт.

Стрелочничката Анка Рукова все още не може да разказва за тази нощ, без да се разплаче. Най-яркият й спомен е за 1З-годишния Стефан, когото детонацията буквално залепя за един стълб. Половината му глава я няма и това затруднява собствения му баща да го разпознае ден по-късно в софийската морга. Стефан е глухоням и заедно със своето приятелче Георги са избягали от училището в Мъглиж. Вървят пеша до Казанлък, където се качват в купето на злополучния влак, в което е поставена бомбата. „Обадиха ми се от училището, че са избягали. Сигурно са искали да отидат на гости на Гошко в Ботунец. И досега се чудя как две глухонеми деца си купуват сами билети и кондукторът ги проверява и отминава, въпреки че са без придружител", казва сестрата на Стефан Величка. Баща им е пастир, а майка им Щиляна е тежко болна от години. Анастасови са каракачани, бедни, скромни и работливи хора.

Именно кондукторката Минка Колева обаче се оказва ключов свидетел, чиито показания потвърждават, че един от терористите е бил във влака на 9 март. „Чак няколко години по-късно разбрахме какво се е случило. Още същата вечер ме взеха в София да давам показания. Лично вътрешният министър Димитър Стоянов ме разпитваше. Даже си мисля, че в началото подозираха нас", връща се назад кондукторката. Оказва се, че Минка познава един от атентаторите. Известно време след атентата я викат отново за показания и й показват албум със снимки тя трябвало да посочи дали е виждала някого от мъжете във влака. Разпознава Елин Маджаров и брат му Севдалин. По това време вече целият ресурс е впрегнат да намери „Мерзавците". Така се казва оперативното издирвателно дело, по което работи цялата държава. Критично дълго време Окръжните дирекции на МВР и Държавна сигурност работят по един и същ случай, но поотделно.

Взривът на гара Буново не е нито първият, нито единственият. Фактите сочат, че от 1980 до 1987 г. в България са извършени множество големи терористични актове и саботажни акции. Правени са опити за отравяне на питейната вода на различни градове, жп катастрофи, взривяване на язовирни стени, палежи на гори. Няколко ръкописни заплашителни писма, адресирани до Тодор Живков и вътрешния министър, настояват за спиране на насилственото преименуване на българските турци. В противен случай атентатите ще продължат. Писмата са подписани от „Ние". Тази зловеща поредица опровергава едно от най-разпространените твърдения за протурския тероризъм в България. Той не е отговор на Възродителния процес. В резултат на атентатите преименуването и репресиите дори ескалират.

Половин час след детонацията на гара Буново бомба избухва и в сладкарницата на хотел „Епруветката" в Сливен. Бомбата е поставена от един и същи човек, който се качва на влака в Бургас, поставя бомбата, която трябва да избухне в тунела след гара Буново, слиза в Сливен и поставя второ устройство там.

В експлозия на гарата в Пловдив близо година по-рано умира Добра Паслиева, а десетки са ранени. На същия ден бомба избухва на летище Варна, осакатява и обезобразява две жени с едно и също име - Елена. На 31 юли 1987 г. на плажа в Дружба заради грешка на терористите не избухва взрив, но уликите, които остават, се оказват решаващи за хода на разследването. Механизмът, идентичен с предишните използвани в смъртоносните атентати, е увит в покривка с инициали РСВ („Ресторанти и спални вагони"), произведена за използване в Бургаско. Турската връзка кара разследващите да проверят всеки със сменено име в системата на железниците за бургаски окръг. Графологична експертиза, сравняваща почерка на продавача на сладолед на бургаската автогара Елин Маджаров и с този на автора на заппашителните писма до Тодор Живков, категорично доказват, че именно той е автор на заплахите. Оказва се, че Маджаров е и бивш сътрудник на Държавна сигурност, но е изключен от редиците й заради несериозно отношение към работата. Роден е като Емин Мехмедали Али в руенското село Трънак. Веднага му е закачено наблюдение, а домът му в бургаския квартал „Изток" се подслушва денонощно.

Една пиянска сбирка издава втория и третия от основната група служителя на „Океански риболов" и действащ агент на ДС Алцек Чакъров и Сава Георгиев - електротехника, сглобявал бомбите. За Чакъров по-късно се оказва, че е двоен агент - информирал е турското консулство в Бургас за хода на Възродителния процес, а на българските служби донасял информация от общ характер. Спецоперацията се провежда при пълна секретност в нощта на 13 август 1987 г., когато Маджаров и Чакъров са задържани. Те са заловени 48 часа преди да осъществят поредния си зловещ план - атентат в курорта Слънчев бряг.

Георгиев е арестуван няколко дни по-късно, а при обиските в родното му село Череша са намерени заготовки за нови бомби. За съучастие и помагачество са арестуваш! още 12 души.

На делото в София се допускат само близки роднини и пряко пострадали от атентатите. Залата е пълна с оглушели, ослепели и осакатени за цял живот хора. През целия период, в който групата на Елин Маджаров тормози страната, официалната информация е изключително оскъдна. Малки карета за инциденти се появяват в официоза „Работническо дело", като дори некролози не се допускат в местния печат. С цел да не се всява паника, както и да не се разваля образът на мирния и щастлив социалистически строй, властите налагат пълно информационно затъмнение. По телевизията е съобщено едно-единствено нещо - смъртните присъди на терористите. Те са произнесена на 25 април 1988 г., а няколко месеца по-късно са потвърдени от Държавния съвет. Емин Мехмедали Али, Аптула Аптула Чакър и Саафет Реджеб Реджеб са осъдени на смърт. Разстреляни са в специалната зала за екзекуции на Централния софийски затвор, а телата им са изпратени за кремация. Сред четиримата осъдени на по няколко години за помагачество е братът на Емин Мехмедали. И до днес делото не е разсекретено, което дава основания за много догадки, предположения и спекулации.

Недоказани и до днес остават множество теории, като най-ексцентричната е, че екзекуция не е имало, а тримата са били тайно предадени на Турция в замяна на задържани наши разузнавачи. Друго недоказано и до днес твърдение е, че тримата са членове на Турското националноосвободително движение в България, чийто лидер до задържането си през 1986 г. е Ахмед Доган. ТНОДБ съществува по-малко от година в Североизточна България, като няма данни да е имало структури в Бургаска област, откъдето е Елин Маджаров, нито да са се познавали лично. Днес единствените, които търсят близките на жертвите и оцелелите, са партиите, и то само около годишнината от атентата в Буново . Държавата и сега, и тогава не проявява дори протоколен интерес към тях, докато политиците ни се надпреварват да скърбят и поднасят цветя на паметниците на чужди жертви на тероризма.

Осъден за взрива - общински съветник от ДПС

Сабри Мехмедали, братът на лидера на терористичната група, всявала паника и терор в България през `80-те години, в момента се радва на щастливи и осигурени старини. Мехмедали прекарва две години в затвора, като в началото на демокрацията президентът Жельо Желев го помилва като политически затворник, а държавата му изплаща еднократно обезщетение. Няколко години е областен координатор на ДПС в Бургаска област. Към днешна дата той получава и добавка към пенсията освен заплатата си на общински съветник в Руен. Сред местните е известен като Сабри бей. От години Сабри бей отказва интервюта. През 1993 г. издига чешма в памет на брат си и другите двама атентатори. На откриването й в родното им село Трънак присъства лично Ахмед Доган. При едно от събарянията й през 1998 г. Доган изчита заплашително слово, в което осъжда вандалската според него проява и твърди, че подобни актове могат да направят втора Босна у нас.

Днес, след заповед на РДНСК Бургас от 2009 г., чешмата е съборена. Руините от скандалния паметник са на метри от жп линията Бургас-Варна, а Сабри бей е забранил категорично водата от тръбата, която е захранвала чешмата, да се използва. В селото той вече не се радва на предишната си слава на герой и борец за права и свободи. Някои откровено го наричат мошеник, защото не прави нищо за селото, въпреки че е общински съветник в Руен. Живее в малка къща накрая на Трънак, а до входната му врата е закачен часовник с лика на Мустафа Кемал Ататюрк.

Вдига телефона си на турски език. Много хора в селото твърдят, че племенникът му и син на терориста Емин Мехмедали е участникът в „Сървайвър" - манекенът Али Алиев. Алиев отрича да има каквото и да било общо с фамилията на Сабри бей. В същото време единственият паметник на жертвите на протурския тероризъм е в Буново и не е издигнат от държавата, а от партия. Автори на монумента за синовете на Николай Хайтов - Здравец и Александър.

Елена Чопакова

„168 часа"