Глобалното село няма нужда от мъдри, а от управляем обслужващ персонал

/КРОСС/ Докато институционалната матрица на клетата ни държава се огъва под тежестта на десуверенизацията, поредните нарушения на изборите - това дори не е новина (а демокрацията е именно правото да избираш и да бъдеш избран, не се ли спазва, политическите свободи остават фикция), рехавата граница (все още я има, но докога и за кого), мизерстващ народ (не само ровещите по кофите измъчени лица, но и пенсионерите, обречени на гладна смърт без роднинска помощ, стигат, за да се засрамим, защото отношението към възрастните е мерило за цивилизация) и т.н., и т.н. примерите са много, бодат очите ни.

На фона на това благоденствие „МОН предлага часовете по чужд език в езиковите гимназии да намалеят наполовина", за часовете по история и българска литература и език да не говорим, като добавим и предложението да се ограничат силно часовете по философия, нивото на учениците ще падне не на вечерна гимназия, а на вечерно тву, да мучиш и да слугуваш - повече не ти е позволено, а ако искаш да се самообразоваш - няма да се впишеш в системата, живей като аскет, докато не те маркират с чипа на неблагонадежден. Каменната ера ни зове, но не тази на Флинстоун, 25 години не стигнаха, но още един герберски мандат като нищо. Глобалното село няма нужда от мъдри (философията е наука на мъдростта), а от управляем обслужващ персонал - слуги, ратаи, без осанка, със сведен поглед... мрак...

Българите все още пазим (по незнайни за мен причини) свещеното чувство и почти култ към образованието, нещо останало ни от Възраждането, и това ни прави конкурентоспособни на Запад, това запазва нацията тук при липсата на държава или въпреки държавата, огъваща се под натиска на "великите корпоративни сили". Но защо трябва пак да се стига до срив, до появата на нов Паисий след векове тъмнина, и пак да почваме отново. Проф. Николай Генчев казваше, че българската култура е "цъфтеж над пропаст". Можем да облагородяваме пропастта, но можем и да се сриваме в нея - въпрос на избор - избираме началото си всеки път.

Автор: Дарина Григорова
Източник: Memoria de futuro