Самата класно-урочна система е дълбоко дискриминационна

/КРОСС/ Интервю на Емил Коен с Ива Бонев, основател и изпълнителен директор на Център за Приобщаващо образование

marginalia.bg

Г-жо Бонева, бихте ли представили ВашияЦентър за приобщаващо образование (ЦПО)?

В нашата работа участват и деца, защото е много важно децата да участват в това, което се случва сега, да го кажем по друг начин: не може да се прави план за развитието на Ива Бонева, ако тя не участва в създаването му. Другото е закрилата на децата, защото като ги питаме, много рано разбрахме, че те не чувстват в безопасност в българското училище, често и в семействата си. Не можем да очакваме едно дете да учи и да се развива, когато се усеща заплашено. Освен това работим много с учители и с управленски екипи на училищата за начините на преподаване и за системите в училище, които следят за това дали средата е достатъчно приемаща и приобщаваща всички деца.

Дискриминацията има много лица. Първо, има много деца, които просто нямат достъп до училище, въпреки че го гарантират и Конституцията, и законите най-малко до 16-годишна възраст. Друга страна е в това, че има цели пластове култура, история, опит, които изобщо ги няма в нашите учебни програми. Например почти нищо не научават децата ни за етническите отношения, за историята им, за другите народи на Балканския полуостров, за историята и културата им. Има и много фини дискриминационни моменти, вградени в учебната съдържание. Разкажете как Вие виждате дискриминацията в образованието ни?

Бих почнала от, така да се каже, по-малката дискриминация. Тя е почти невидима, но е много страшна. От едно неотдавнашно изследване, което направихме, се вижда, че 94% от родителите са доволни от съществуващата образователна система.

Ами да, тя почти по нищо не се отличава от тази, по която те самите са учили!

Самата класно-урочна система, с която всички са свикнали, е много силно дискриминационна. Така е, защото учениците имат съвсем различни стилове на учене. Аз имам проблеми с концентрацията и за мен навремето беше невъзможно да следя „ушно", т.е. слухово, една 80-минутна реч - на мен са ми необходими картинки и движения. Т.е. начинът, по който учителят се изправя и 40 минути говори, а децата трябва да слушат, сам по себе си дискриминира много деца, които просто имат друг стил на учене.

Не съм сигурен, че някой у нас изобщо си дава сметка за това.

Не, и това е срамно, защото навсякъде се знае и това го казва елементарната педагогика, че колкото повече сензорни системи са включени, когато се усвоява дадено знание, толкова по-добър и по-бърз е резултатът. Това не е нова - за различните стилове на учене се знае още от 80-години на миналия век. А за нас всички деца са еднакви: те средностатистически могат да седят и да слушат, без да стават, пипат, гледат схеми и картинки, стават, мислят и т.н., и това 45 минути. Това е абсурд, това изключва децата.

Освен това последните невробиологични изследвания показват, че броят на децата, които са визуални, т.е. които приемат информацията предимно чрез зрението, а не чрез слуха, се увеличава. Това се дължи на модерните технологии, защото в съвременния свят информацията, което поемаме чрез очите, е твърде много, хиляди пъти повече от тази, която приемаме чрез слуха, а мозъкът по-добре я обработва. И когато ние продължаваме, както преди десетилетия, с тази система, при която едни говорят, а други трябва пасивно да слушат, ние обричаме голям брой деца на това да не могат да разберат, да не могат да чуят, да вникнат и да запомнят.

Това е „малката" дискриминация, тя е невидима, но тя отказва много деца от училището. Те искат да учат и са с голямо желание, а родителите казват „скучно му е". Да, така е, защото то не може толкова дълго време да седи и да поема, на такива деца им е нужно информацията да мине през очите, през ръцете. Много деца отпадат от нашето училище и процентът им се увеличава.

 Данни за това има ли?

Най-малко десет процента от всички деца. Това са официални данни. Това е устойчив в последните години дял. Това е страшно.

Това са 70-80 000 деца на година, ужасно много.

Да, някъде до седми клас отпадат. Но статистиката всъщност е щадяща, защото голяма част от децата, които спират да ходят на училище, продължават да се водят, че посещават занятията. Защото това е важно и за родителите, и за училищата, които получават пари за брой ученици. С други думи, ние не знаем реално колко деца ходят на училище. Това е едната страна.

А другата е, че тези които ходят, специално децата, които са занемарени - не мога да кажа дали защото принадлежат към някои малцинства или просто поради бедност, но тези две неща в маса случаи, но не във всички, вървят ръка за ръка, не могат да си позволят да ходят на училище, защото трябва да работят - събират охлюви, гъби, седят в къщи, за да гледат по-малки братя и сестри. Родителите им са в Испания, Италия, Гърция и т.н. на гурбет.

Но най-важното е, че такива деца всъщност нямат никаква причина да ходят на училище, защото не виждат смисъл в образованието. Едно момиченце в село Черни Осъм от ромски произход ми каза веднъж: „Ако аз имам много, много късмет, ще мета улиците тук или ще ида в Тетевен. А за това не ми трябва училище."

И никой - нито управляващите, които и да са те, нито т.нар. „електорат" си дават сметката, че когато си толкова тежко дискриминиран, самата идея за образование си губи смисъла. А се говори надлъж и нашир, че „определени етноси" са „генетически тъпи". Образованието е тясно свързано с житейските перспективи. А когато такива изобщо няма, за какво им е образование?

А най-тъжното е, че реално хоризонтът на такива деца е много нисък. Той стига до тяхното село и не се разпростира дори до най-близкия град. И това е целият им живот. Те нямат очаквания, мечти и стремежи. Това е голямата разлика от децата, с които работим в софийските училища - те имат все пак мечти. Да станат футболист или фризьорка е мечта. А на мен момичета от първи клас от Пазарджик са ми казвали, че ще „работят" на магистралата. Това е много тъжно. Това значи, че образователната система страшно дискриминира.

У нас за децата, чийто майчин език не е български, няма система за ранно научаване на българския език, а в англоговорящите страни за такива деца, за които английският не е майчин, има прекрасна система за обучение на английски.

Въвеждането на двугодишно предучилищно обучение не е ли опит за същото?

Е да, но в училище в най-ранна възраст се учи за циганчето Къдрю, който е отрицателен герой. Не е приятно, ако си циганче, нали? А и българският трябва да се преподава на такива деца другояче - с повече картинки, асоциации и движение. Ние нямаме такава система. И в първи клас такова дете не разбира за какво става дума. Седи на последния чин, обикновено му се подиграват или го пренебрегват. И то за какво да ходи на училище? А ако са верни данните, които Янка Такева, шефката на синдиката на учителите, изнесе миналата година, не знам дали са, или не, че за 43% от първолачетата българският не е майчин език, то ние сме страшно закъснели.

Всъщност програмата за подготвителния клас и за първи клас страшно много си приличат и са все така скучни и базирани основно на слушане и на писане и детето няма какво да прави там, защото за него усвояването на език по този начин е много трудно. Т.е. ако приемем, че всички останали деца тръгват от нулата, това дете ще тръгва от минус десет и никой не му помага от тази позиция да се качи до нулата, за да се изравни с другите. Тези деца не намират място в училище и отпадат - официално или не. И по-често неофициално, защото се водят.

И вече стигаме до децата с така наречените „специални образователни потребности". Те са много групи - деца със сензорни увреждания, т.е. такива, които не виждат, не чуват. За тези специално е важно да кажем, че те нямат проблеми с усвояването на материала. Те имат проблеми с достъпа до информация, с комуникационния канал. Навсякъде по света има прости и евтини технологични решения, чрез които тези деца да компенсират заболяванията си и да участват напълно в учебния процес без изобщо да има нужда да ходят с специални училища за слепи или за глухи, както е у нас. Защо е нужно детето да ходи в училище с пансион, да е отделено от семейството си в тези училища и да учи сред себеподобни? Нали в живота то няма да живее сред слепи или глухи? С елементарни подпомагащи технологии то може да бъде в общото училище, защото на него нищо, освен некомпенсирания комуникационен канал, не му пречи да е сред всички деца. Например за глухи деца има устройства, които компенсират глухотата, те обикновено имат остатъчен слух и не могат да чуят учителя от разстояние, но могат с помощта на тези устройства. Учителката има микрофонче, а те имат апаратче и всичко се урежда. И става въпрос не само за трудно чуващи деца, но и за такива с проблеми с вниманието или имащи дислексия. Тези системи струваха около 1000-2000 лв. в зависимост от модела, сега са доста по-евтини. Има системи, които превръщат писмената реч в говор, те са за деца, които имат затруднения с говора. А за слепите има страшно много приспособления. То не вижда, но може да говори и да чува. Когато има текст, устройството му го чете, а ако то го напише, устройството го прочита на глас. Така се заобикаля и азбуката за слепи на Брайл, която всъщност по света почти никъде вече не се ползва. Нито е сложно, нито е скъпо и те могат да живеят сред нас. Има кучета водачи за слепи. Казаха ми, че в едно училище не пуснали кучето водач на деветокласник, защото „животни не се допускат в училище".

Сега стигаме до децата с по-сериозни увреждания, двигателни или ментални. Ако детето е на количка, но е без интелектуални увреждания, какъв е проблемът то да ходи на училище?

Ами стълбите в училището, това е проблемът.

Е, добре, един външен асансьор го решава този проблем веднага. Той струва не повече от 20 хиляди лева и може да обслужва всички деца, не само тези с двигателни проблеми. Много училища дават по толкова пари за да боядисат оградата си...

Детето може да има някакви парези. Например да не може да произнася добре думите. Може да има затруднения с двигателните си действия на ръцете и на лицето, т.е. може да не говори добре. Но пак има страшно много клавиатури и таблети, чрез които то може с натискане на копче да даде отговора. С други думи, то може да общува, може да бъде например изпитвано. Ама то не говори, казват някои. Не, то говори, само че по друг начин.

Има огромен брой деца, които ние наричаме „деца с невидими увреждания". У нас такова изследване не е правено, отказват да го направят.

Какво значи „невидими увреждания"?

Това са деца с дислексия, хиперактивни деца, т.е. тези, които „не ги свърта на едно място", с дефицит на вниманието, с диспраксия. Мозъкът на тези деца работи по различен начин и те възприемат информацията по различен начин, сензорната им интеграция е различна. Между 10 и 17 процента от децата по света са с такива проблеми. Тук е около 14 процента. Те имат затруднения с възприемането на четенето например.

Това са хиляди деца.

Да, във всяка класна стая има най-малко по едно такова дете. То обикновено е неразпознато, неназовано и си носи стандартния етикет - „лошия ученик", „клоуна на класа", „мързеливия" и т.н. Това са децата, които видимо нямат проблем, но не се справят с учебните занятия. Те имат обикновено лошо поведение. Те се опитват да бъдат приети, да привлекат вниманието на другите и затова обикновено правят магарии. И тези деца нашата образователна система ги дискриминира, защото няма програма за работа с тях, не знаем дори колко са, учителите не са обучени да ги разпознават, а камо ли да ги подкрепят. А когато родителите разберат, че детето им има дислексия например, му се аташира т.нар. ресурсен учител и го извеждат от класа. А то може прекрасно да се справя. Но към него трябва да се намери подход.

Най-трудният подход е с децата, които имат множество интелектуални и физически увреждания, сериозни медицински затруднения, както и деца от горния край на аутистичния спектър, където сензорната интеграция е много нарушена и много неща създават безпокойство. По света тези неща са решени по различен начин - виждала съм на много места деца, които се хранят с тръбичка през корема, но въпреки това ходят в училище заедно с другите, с асистент.

Но още преди трийсет и три години в испанската област Баския, в страната на баските, окончателно затвориха всички помощни училища, дневни центрове и т.н. сегрегиращи учебни структури. Там всички деца със „специални образователни потребности" са в масовото училище и само най-тежките случаи са в отделна стая, например тези, които трябва да лежат, и то не на обикновено, а на специални легла. Та в тази връзка един колега от Испания ми каза, че въпросът с дискриминацията е въпрос на демокрация: или я има, или я няма дискриминацията, т.е. не можем да обсъждаме да включим или не тези деца. Ако сме демокрация - включваме изцяло, ако не сме - сегрегираме. Имало е години, когато, докато се приспособят и докато се обучат учителите, е имало проблеми. Но сега - няма, сега всички знаят как да обучават тези деца и че мястото им е в училище наред с другите. Ние дори не сме стигнали да мислим за това. У нас по дълга и още жива комунистическа традиция всички различни бяха отделяни и скривани от „голямото общество". Скриването на различните, изолирането им в специални учебни заведения е всъщност фашистка, или ако искате, комунистическата система. А учителите не знаят какво да правят с тези деца и от това се ражда един огромен страх ,че се проваля като педагог, защото не знае каква да прави с такива деца, и този страх избива в агресия към тях. Но те не са учили тези неща в университета. А по света и началните учители знаят какви са особеностите на различните стилове на учени от децата. А учителите ни са самотни и неподкрепени, натикани са в ъгъла.

Но образователната система е пирамида - над учителите има директор, над него - регионален инспекторат, още по-нагоре - министерство. Защо много години вече никой по върховете на тази пирамида не предприема нищо, за да се промени това положение? Нима не разбират за какво става дума?

Според мен разбиране има. Но това са много трудни политически решения, които не могат да бъдат взети без последствия. Защото синдикатите, учителските имам пред вид, и изобщо всички влиятелни сили в образованието, пазят статуквото, а не децата. Защото нашата образователна система е симулация, тя симулира, че образова децата. А те симулират, че ходят на училище и учат. Учителите получават заплата за пълен работен ден, но няма нужда да са осем часа в училище, защото според издействани промени те могат да се подготвят в къщи. Една промяна като тази в баската държава ще наруши страшно много интереси - и финансови, и удобството на мнозина. Трябва основно да се преработи програмата на университетите, продължават да бълват учители, които си нямат и понятие от това как се работи с тези деца, за които говорим. За да се промени всичко това, трябва много хора да си отидат и много непопулярни решения да се вземат. И това няма как да стане. Ние дори помощните училище не можем да затворим, защото те протестират. И не можем да мръднем ресурснитте центрове - и те протестират. И родителите протестират - на тях сегашната система им изглежда удобна, особено за невежите родители. Много е по-удобно да си оставиш детето в дневния център или дори да го оставиш в неделя вечер и да си го прибереш в петък следобед. Кой ще е този, който ще вземе едно непопулярно решение, което може да му струва следващите избори. И то в името на какво? На идеята, че на всяко дете трябва да се даде шанс и че необучаеми деца няма.

При това положение каква е перспективата?

Няма да се случи скоро една голяма системна промяна. Но се случват малки хубави неща. Новият закон за училищното образование при всичките му кусури е добър - за нашите неща е добър, за приобщаващото образование. Той категорично казва, че всяко дете трябва да ходи на училище и че мястото му е там. Предстои ни работа с учителите, с родителите. Хубаво е да има училища, които едно по едно стават добри, стават приобщаващи и дават добър пример. Има вече такъв опит.

Има дълбоко вкоренен дискриминационен проблем на много нива в образованието ни. Ако това продължава, какво ни чака в близкото бъдеще?

Ние нямаме много шанс като нация, ако образователната ни система не се промени, то цялото ни общество е направо обречено. Надявам се да можем да се променим.