За плесничката и "Биг брадър"

"Тръгнала една плесничка" от учебник по литература за пети клас - и от няколко дни медии и социални мрежи зоват за бунт срещу издателите, срещу образователното министерство и срещу всички учители, одобрили помагалото. Ако обществото ни се възпротивяваше толкова остро срещу самото насилие срещу деца, колкото срещу "плесничката" на Янаки Петров, творил дълги години под псевдонима Чичо Чичопей, сигурно действително малтретираните деца щяха да са много по-малко. Вместо това невинната му "Приспивна песничка" се оказа отговорна за цялата детска агресия, за това да си имаме изверги като Александър и Патрик, изтезавали тригодишния Христо, който им е бил поверен за гледане - и въобще за факта, че днес децата ни растат в среда, която е в пъти по-несигурна, отколкото по времето, когато Чичо Чичопей е възпял "татковата плесничка". Време, когато не е имало понятия като "малтретиране на деца", а възпитаването на малките с някой и друг шамар е било нещо като норма на обществото.
Дискусията за "приспивната песничка" днес обаче показва не просто как въпросните норми са се променили. А как все по-често обществото ни иска превенция там, където от нея няма особена нужда, и в истерията си срещу дреболии пропуска истински страшното. Например факта, че същите деца, които не бивало да четат песничката за плесничката, гледат филми с насилие и осъмват над видеоигри, в които героите имат по седем-осем живота, и за тях този свят е в пъти по-реален отколкото оня, който се опитваме да им редактираме. Да го направим стерилен откъм заплахи, толерантен и омаловажаващ всяко различие - и в същото време гумен и лишен от цвят, от нееднозначни образи, от неща, за които може и трябва да се спори и разговаря, защото иначе и ние, и децата бихме се обезличили. Ако дискусията бе за спорните художествени качества на попадналото в учебника стихотворение, бих могла да се съглася с нея. Но в този вид спорът много ми напомня издигнатото преди време искане да махнем от учебниците и прекрасната приказка на Ангел Каралийчев "Майчина сълза", защото образът на сакатото лястовиче обиждал децата, които днес евфемистично наричаме "със специални образователни потребности". Впрочем бих посъветвала протестиращата Фейсбук общност да се зарови и в другите детски приказки, които са включени в програмата на децата, и да поиска поголовна чистка, като на финала оставим най-правилните, най-стерилни и изчистени откъм образи на насилието творби, за да не стресираме децата си, които не бива да четат за плесничката, но пък слушат Мишо Шамара.
В шести клас например се учи "Принцът и просякът" от Марк Твен, а принцът, както помним, си имаше цяло "момче за бой", което наказваха вместо него, когато той извърши някоя лудория. Решено - "Принцът и просякът" отпада от раз. Убедена съм, че и дядото от "Дядовата ръкавичка", който на финала на приказката размаха тоягата и претрепа цялата фауна, намерила подслон в ръкавицата му, трябва не просто да бъде забранен, а директно даден на дружествата за защита на животните - те да се оправят с него. Да не говорим за ловеца от "Червената шапчица" или малтретираното дете Пепеляшка. Не е много ясно какво ще правим с героите на Вилхелм Буш Макс и Мориц, с които са израсли десетки поколения, или с Хензел и Гретел. И въобще с всички приказки на Братя Грим, които от днешната ни гледна точка са истински трилъри и вероятно трябва да ги продаваме с червена точка и забрана да бъдат четени на деца под 12 години.
А какво е свирачът от Хамелн, ако не прикрит педофил - защо иначе му е нужно да омайва с музиката си и да отвлича всичките деца на селото?
Най-добре направо да създадем комисия по редактиране и пренаписване на всички тези приказки с оглед на това да бъдат адаптирани за една по-безоблачна, по-нереалистична и пречистена от насилие действителност, която да сервираме на децата. Забравяйки, че колкото и да я редактираме, един ден те ще се сблъскат с реалната. Впрочем, въпросното редактиране, но от други подбуди, върви в световен мащаб. Преди време в САЩ тръгна един процес на коригиране на "Том Сойер", за да бъде премахната от страниците му думата "негър" като политически некоректна. Неотдавна пък наследниците на Астрид Линдгрен доброволно се отказаха от решението на писателката бащата на Пипи Дългото чорапче да стане негърски крал. Направиха го просто крал. И нищо чудно, доколкото познавам процесите в Швеция, при едно следващо редактиране някой от героите да бъде превърнат и в гей, за да бъде изпълнена на max квотата за толерантност към различните. Така постепенно и литература, и заобикалящ ни свят ще бъдат филтрирани, поднасяни на подходящи дози и на деца, и на възрастни - защото днешният ни свят прави най-огромната грешка да пренаписва миналото ни, като по този начин го осакатява. Иска да ни направи толерантни - но не ни прави съчувстващи. Иска да изчисти насилието от текстовете - но не го изчиства от живота ни. Е, не е точно като книжната клада на Бредбъри, но текстовете имат особеното свойство да отмъщават, когато престанеш да разчиташ смисъла им или просто го преиначиш. Доказателство е "Биг брадър" - една от големите и страшни антиутопии на ХХ век, която днес радва децата ни във вид на "сто процента натурални" силиконки, боричкащи се край селския нужник в името на спечелването на голямата награда, която ще им позволи на свой ред не просто да редактират, а направо да пренапишат живота си. И струва ми се, всевиждащото око на "Брадъра" е малко по-опасно за психиката на децата ни от "плесничката".

Коментар на Стела Стоянова, "Стандарт"