Тая игра най я могат

/КРОСС/ Понякога изтърваната реплика разкрива нечия същност много повече, отколкото грижливо подготвяните и тиражирани години наред изявления. Повод за нервна реакция на бившия премиер даде наистина непремереният възторг на сегашния относно ремонта на тунела-убиец "Ечемишка". "За пет години свършихте повече работа, отколкото за пет години!" - щедро похвали той строителите. А бившият отвърна ехидно, че нищо особено не са сторили, само са преместили лампите от едната тръба в другата. И едва ли не счете за свой дълг да ги предпази, докато е време: "Заигравате се с игра, която най я мога!" С което припомни на онези, които са служили, старшинския маниер, концентриран в надменното: "Вие накъдето сте тръгнали, аз оттам се връщам!" Последвано от: "Не ви заплашвам, само ви предупреждавам!" Не стана ясно дали тази игра бившият най я може в сравнение с всички други игри, или най я може в сравнение с всички други играчи. И в двата случая обаче внезапното откровение прозвуча изцяло автопортретно.

Впрочем други игри вече почти няма. Не въобще, а в политиката. Тя деградира до отворена сцена, на която театрали от различни цветове се превъплъщават в образи. Преди четвърт век г-н АЙ, тогава председател на парламента, тържествено съобщаваше от високата си трибуна забиването на поредния пирон в ковчега на комунизма. Пред микрофона беше остър и дори зъл. А в кулоарите се случваше да бъде хрисим и почти благ. Когато го питахме как може да е толкова краен в пленарната зала, а извън нея все пак да показва известни признаци на нормалност, той отговаряше кратко и безцеремонно: "Такава е играта!" За себе си тогава беше харесал ролята на метеоролог на българската демокрация, възвестяваше поредния й хубав ден. И не се трогваше, че пироните се забиват в ковчега не просто на комунизма, а на България. Играта му беше такава.

Оттогава политиката все повече и повече се трансформира в игра. Привидно все същата, а всъщност - все по-мръсна. Само играчите се множат, но колкото повече набъбва броят им, толкова по-малки стават различията помежду им. По-дребните играят за баналните си житейски потребности, за което и тази седмица имаме бляскави примери. Следвали в Москва и били дори комсомолски секретари на студентските си дружества, след промените не просто прегърнали синята идея, но били и нейни рупори, сега оглавиха листите на партията, подкрепяна лично от недотам демократичния президент на съседна държава. Други пък, докато бяха представители на патриотични формации в нашия и в Европейския парламент, разобличаваха на воля една от партиите като етническа, а днес станаха нейни лица в предизборната надпревара. Трети громяха управляващата партия и лидера й, а сега са нейни кандидати за депутати, посочени от него. Четвърти щяха да го уволняват, пък му станаха съветници. Какво ли още няма да видим, но едва ли вече ще се учудим.

Едрите играчи се различават не само с обема на амбициите си, но и с граничещия си с безразсъдство хъс да ги реализират. Обявяват се за икономически подем, за финансова стабилност, за достойно място на България и българите в Европа и света. А всъщност разгромяват цели отрасли, фалират банки, възпрепятстват мегапроекти, осуетяват дори и най-благоприятната възможност българин да заеме висока международна позиция. Такава им е ролята в пошлия театър.

Никой обаче не може да достигне мащаба на оня, който сам се фука, че най я може тази игра. И въпросът съвсем не е в местенето на лампите от едната тръба в другата. Този тарикатлък е най-видим, но по-важно е какво се случва в зоната на здрача. Защо милиардите се съобщават веднъж в графата за излишък, а после - в тази за недостиг? И те ли се местят като лампите? Защо се теглят колосални заеми, а няма пари за елементарни нужди? Защо нови участъци по магистралите пропадат? Защо се пъчим с усвояването на еврофондовете, пък Брюксел ни спира финансирането?
Оня, който най ги може игрите, предпочита да дава не отговори, а оставки. Убеден е, че след второто правителство ще направи и трето, както след първото сформира и второ. И че отново ще прехвърли отговорността на онези, които управляват за кратко в промеждутъците между собствените му оставки. Защото тая игра най я може - както от всички други игри, така и от всички други играчи.

Изтърваните реплики разкриват същността не само на отделния политик, но и на цялата политика. И най-вече, колкото и на пръв поглед да е странно, на избирателя. Докато той е съгласен да му представят политиката като театър, политиците ще се различават помежду си само по мащаба на игрите си. Но ако на едни, други, трети избори подкрепя фигурите, които я възприемат като кауза, нещата постепенно ще се променят. Защото онези, които ги бива в игрите, обикновено издишат в каузите. Тях те най не ги могат.

Автор: Иво Атанасов, в. Дума