За бежанците между отрицание, признаване и интеграция

/КРОСС/ През лятото на 622 г. пророкът Мухаммад, придружен от своите най-близки сподвижници, преминал успешно разстоянието между пустинната Мека и оазиса Ятриб, известен по-късно като Медина. Преселението (хиджра) ознаменувало първия ден от ислямския календар и поставило наченките на уммата като нова обществено-политическа формация, която по-късно ще застане в основата на мюсюлманската държавност и идентичност. Според професора по ислямска история и култура от Университета в Хамбург Албрехт Нот хиджрата извежда зараждащата се мюсюлманска общност от състоянието на обект и жертва на обстоятелствата в активен субект и деец на важни исторически събития. Близо хилядолетие и половина по-късно нееднородни групи от населението на Близкия изток и Африка ще поемат по пътя на своето преселение от размирните райони на военни конфликти към благодатния континент Европа. В светлината на съвременните събития процесите, които наблюдаваме днес, независимо дали ще ги наречем бежанска вълна или миграционен натиск, бележат наченките на противоположния процес на преобразуване на хомогенни национални общности субекти в хетерогенни маси обекти. 

Разбира се, аналогиите в историята могат да бъдат колкото изкушаващи съзнанието, толкова и подвеждащи на подсъзнателно равнище. Безспорният факт е, че фрагментацията на общности е все по-отчетливо забележима тенденция в посока от изток на запад и от юг на север. Динамичният характер на бежанската вълна е само един от индикаторите и мощните катализатори на фрагментацията, която в дългосрочна перспектива може да доведе до дълбока криза на идентичностите и етико-културните и политическите възприятия на съвременните европейски и близкоизточни общества. Неизбежно ли е процесите на разпадане на Близкия изток, които продължават вече с десетилетия, да доведат до разпадането на Европа или най-малкото на перспективите за Европейски съюз с единна политика и федеративно устройство? Какви са „правилните" подходи за справяне и решаване на бежанската криза? Как да се постигне тяхното още „по-правилно прилагане", като се отдалечим на равно разстояние от посланията на абстрактния и емпатичен хуманизъм и крайния национализъм и изолационисткото поведение? Размиването на границите на етническа, национална и религиозна принадлежност на бежанците, които бележат тяхното превръщане от субект в обект на историческия процес, позволяват на представителите от либералното ляво до крайното дясно да манипулират общественото мнение в полза на собствени доктринални и идеологически интереси.

Ако приемем като отправна точка в анализа на темата „бежанци" класическото понятие на Чарлс Тейлър за политика на признаването, то може да направим условна класификация на няколко основни подхода на европейските държави към бежанската криза. Тази класификация има политически и географски измерения и неслучайно се движи в посока от запад на изток.
Англосаксонският, или британският подход се основава на консервативния прочит на събитията в Близкия изток и Африка. Откриваме неговите основания както в колониалното „наследство" на Великобритания, така и в редица постколониални събития и явления. Най-значимото сред последните е процесът на интеграция на имигрантските общности във Великобритания през втората половина на XX век. Ако разгледаме ситуацията с имигрантските мюсюлмански общности във Великобритания към настоящия момент, ще установим, че въпреки нарастващата рестриктивност на политиката на приемане на нови имигранти, политиката на признаване на техните политически и религиозни права в публичната сфера се задълбочава и разширява с времето. Дори до степен на прилагане на елементи на шериатското право в градове с компактно мюсюлманско население като Бирмингам, Брадфорд, Дюсбъри и други. Вторият пример засяга позицията на настоящото правителство във Великобритания относно овладяването на бежанската вълна и решаването на сирийската криза. Британското правителство вече изрази готовност да приеме през следващите пет години общо 20 000 сирийски бежанци, установили се на териториите на съседни на Сирия близкоизточни държави, но не и търсещите убежище, които вече се намират на територията на Европа. Позицията на Великобритания на стриктно разграничение между „бежанци" от източното Средиземноморие (в преобладаващата си част сирийци) и „икономически имигранти", идващи по централния средиземноморски маршрут от Северна Африка, се диктува от по-тясното разбиране и тълкуване на нормите на международното право, от една страна, а от друга, от традициите на британската политика към континентална Европа и Близкия изток. Великобритания не е част от шенгенската система и не участва в инициативите на ЕС за релокация на бежанци. За сметка на това активно е взаимодействието на британското правителство с ООН и Върховния комисариат за бежанците към ООН, както и при осигуряването на хуманитарна и нехуманитарна подкрепа за Сирия, Ирак, Ливан, Йордания и Турция (в общ размер от около 1 млрд. британски лири).
В допълнение към това британският министър-председател Дейвид Камерън разглежда решаването на конфликта в Сирия през призмата на военната интервенция, която да отстрани едновременно Башар ал-Асад и организацията „Ислямска държава". За единствен легитимен представител на сирийския народ от британското правителство се признава Националната коалиция на сирийските революционни и опозиционни сили.
Като противоположни и условно либерални могат да бъдат разгледани възгледите, застъпвани от германския подход към бежанската вълна. Този подход има за своя философска и прагматична основа елементи от концепцията на германския икономист Лудвиг Ерхарт (1897-1977) за социално пазарно стопанство, прилагана в Западна Германия след 1947 г. Развитието на пазарно стопанство, което обединява индивидуалната свобода, социалната справедливост и обществените нужди, дава нов тласък на позитивистката германска политика и нескрита готовност за приемане на бежанците. Според част от управляващите в момента германски политици и изчисленията на федералните институции страната е в състояние да приеме през 2015 г. между 800 000 и 1 млн. бежанци и по около 500 000 души през следващите няколко години. Изследване на „Оксфорд Икономикс" показва, че в краткосрочен план миграционната вълна ще има положително отражение върху икономиката на Германия и ще доведе до увеличаване на брутния вътрешен продукт и отслабване на инфлацията. Неслучайно интеграцията на бежанците на пазара на труда е посочена като един от основните приоритети на федералното правителство и Федералната служба за миграция и бежанци. И тук е мястото да се постави въпросът дали онова, което е добро за германската икономика в краткосрочен план, е задължително с положителен знак за германското общество и ЕС?
В допълнение към това в началото на септември 2015 г. федералният канцлер Меркел и френският президент Оланд оповестиха съвместна инициатива за решаване на бежанския въпрос на европейско равнище чрез редица мерки: създаване на центрове за регистрация на бежанците в Италия и Гърция, постигане на споразумение в рамките на ЕС относно сигурни държави на произход, установяване на дългосрочни и задължителни механизми за разпределяне на бежанците в отделните държави членки и пр. До каква степен по тези предложения е постижим общоевропейски консенсус, е въпрос на бъдещи разговори. По-важният извод е, че континентална Европа и Германия приемат като даденост бежанската вълна и не полагат достатъчно решителни усилия за решаването на сирийската криза. Очевидно е, че германското общество, необременено от постколониални комплекси, не може да остане безразлично към страданията на бежанците. В същото време етико-културното и емоционално отношение към бежанската вълна може да доведе до редица неблагоприятни последици в публичната политика. Дали Германия тепърва ще изпита горчивите плодове от погрешното прилагане на мултикултурализма и половинчатата интеграция, каквито са случаите с Великобритания и Франция?
Третият подход се отнася до Централна и Източна Европа. Неговите отличителни черти, застъпен в нееднаква степен в отделните държави, са политиката на изолационизъм и реакцията на непризнаване на бежанската вълна. Това се дължи, от една страна, на неравномерните темпове на икономическо и политическо развитие на Централна и Източна Европа в сравнение със Западна Европа. Бежанската вълна изостри този въпрос и доведе до разногласия между политиците от двата региона относно способността на Европа да приеме и интегрира пълноценно бежанците. Друг важен аспект в поведението на държавите от Централна и Източна Европа е свързан с тяхното непълноценно участие в европейския икономически интеграционен проект, както и в неспособността им да прилагат успешни интеграционни модели към собствените малцинства. Реакцията на непризнаване на бежанския поток е компенсаторен механизъм на тези процеси и се засилва още повече поради транзитното положение на Централна и Източна Европа при развитието на миграционните процеси от Близкия изток към Западна Европа. Това означава, че държавните институции и обществата в централно и източноевропейските страни подценяват и възприемат бежанците като временно и преходно явление, което няма да се отрази съществено на вътрешната политика, а само натоварва националните бюджети с допълнителни тежести. Друг е въпросът, че един от ключовете за решаване на бежанската криза е заложен във функцията на държавите от Централна и Източна Европа като препятствие за различни неблагоприятни процеси, съпътстващи миграцията като потенциалните терористични заплахи и проявленията на трансгранична организирана престъпност.
Независимо от предпочитанията и пристрастията към консервативния, либералния или изолационисткия подход, се налага да направим няколко извода като основа за бъдещите полемики относно бежанската вълна. Първо, европейските общества стават все по-пропускливи към миграционните процеси и съответно по-мултикултурни, независимо дали ще ги разглеждаме в тяхната специфика от запад на изток или от север на юг. Второ, либерализмът не следва да бъде възприеман като философия, която запазва пълен културен неутралитет и трябва да възприема напълно несъвместими с него тенденции, каквито може да се окажат част от обществените нагласи и възгледи на онази част от бежанците, които изповядват исляма. Трезвият и умерен анализ трябва да признае, че не съществуват универсални и общовалидно приложими ценности, а по-скоро кръгове от възможности за диалог, толерантност, разбиране и приемане. Именно те трябва да се използват активно в публичната политика, а не призивите за интеграция на всяка цена. Тези призиви може да звучат политически коректно и привидно хуманно, но да се окажат неприложими и неефективни на практика. Онези гласове, които постоянно повтарят мантрата за интеграция на бежанците в Европа на всяка цена, всъщност капитулират пред факта, че не могат да намерят смислено разрешение на кризите и конфликтите, породили бежанската вълна. Нещо повече, не разбират тези процеси и са се отказали да търсят тяхното прагматично решаване! Освен това забравят или не могат да проумеят, че интеграцията, разбирана като процес и конкретни съвместни действия на институциите и обществото в Европа, е твърде вероятно да бъде възприета от част от бежанците като опит за асимилация и вмешателство в паралелното съществуване на устойчиви колективни идентичности, които не правят разлика между публично и частно пространство. Една от възможните прогнози е, че либерално-демократичното политическо и обществено устройство може да влезе в остро противоречие с един от основните идентификационни маркери на бежанците: ислямът, който дава достатъчно прецизна и изчерпателна регламентация в живота на общностите и индивидите и може допълнително да втвърди консервативните си позиции при необмислени опити за интеграция от страна на приемащите държави. На тази основа може да бъде направен изводът, че неумелото и половинчато прилагане на интеграционни политики е в състояние да даде тласък на нова вълна на маргинализация сред имигрантите, установили се на европейския континент. Трето, при прилагането на описаните по-горе подходи на европейските държави, а в по-широк план и в политиката на ЕС към бежанската вълна осезаемо отсъства т.нар. публична употреба на разума. Както ЕС, така и европейските държави биха могли да се справят с бежанския поток в неговите икономически измерения в кратки срокове. Оптимистичните перспективи обаче свършват дотук. По отношение на всички останали аспекти (социални, културни, демографски, геополитически, интеграционни, въпроси на сигурността и пр.) политиката на ЕС и на европейските държави е неефективна и непълна. Бежанците се разглеждат като поредния статичен обект на европейската политика. Напротив, бежанският поток е жива сила, която се отличава с динамичност, многоликост, широкоаспектност, съвсем нееднозначна и еднопосочна в развитието и проявленията си. При това липсата на системни и цялостни анализи, които да дадат цялостна картина и ясно сечение на икономическите, политическите, демографските и религиозните профили на търсещите убежище в Европа, поражда допълнителни проблеми. Затова и едно от големите предизвикателства за държавите членки се корени не толкова в необходимостта от интеграция, а в гарантирането на сигурността като първостепенен приоритет. На сравнително ранен етап е необходимо да се очертаят ясните разграничителни линии между бежанци, нелегални имигранти, трафиканти, потенциални джихадисти и други категории лица. Нито безконтролното пропускане на хора по външните граници на ЕС, нито тяхното безпрецедентно приемане с оправдания от икономически и демографски характер, а още по-малко създаването на изкуствени прегради и взаимно конфронтиране в граничните райони и вътрешността на страните могат да отговорят адекватно на тази необходимост. В по-дългосрочна перспектива успешната интеграция следва да бъде съпроводена от развитието на по-стабилни и гъвкави системи за колективна сигурност както между държавите членки, така и между държавата и гражданското общество.

Отклоняването на вниманието от същинските причини за бежанската вълна (конфликтите в Сирия, Ирак и Либия, бедността, неравномерното обществено и икономическо развитие в Близкия изток и Африка и др.) е съпроводено с отслабване на ролята на ЕС в международните отношения. Темата за бежанците е важен залог при поредното раздаване на картите в съвременната геополитика, който демонстрира, от една страна, разногласията между европейските нации, и от друга, недостатъците на механизмите на ЕС за вземане на решения в областите външна политика, сигурност, правосъдие и вътрешни работи. От това умело се възползват САЩ, Русия и Иран, които не са обременени от бюрократизма на Брюксел, а се ръководят от закономерностите и динамиката на политическите реалности в полза на собствени стратегически интереси.

В бъдеще Европа трябва да предприеме няколко важни стратегически и практически стъпки, за да се включи пълноценно в решаването на бежанския въпрос:
- преговаряне и предоговаряне на условията на съществуване и modus operandi на ЕС като интеграционен проект. Очевидно е, че либерализмът, основаващ се на пазарното стопанство и стабилните социални системи, е необходимо, но недостатъчно условие. Изграждането на единна общност на ценности и интереси е в основата на същинската промяна;
- преосмисляне на механизмите за вземане на решения в областите сигурност, външна политика, правосъдие и вътрешни работи, като това е тясно обвързано с поемането на по-големи отговорности на общностните институции за сметка на отдаване на част от националния суверенитет. Балансът между солидарност и субсидиарност, от друга страна, ще позволи по-голяма тежест на държавите членки при практическото изпълнение на отделните общностни решения.

Докато тези две стъпки са стратегически и осъществими в дългосрочен план, за краткосрочен напредък по решаването на бежанската криза и същинските й причини са необходими няколко хода с практическо значение:
- развитие на по-прецизен познавателен и аналитичен капацитет относно ситуацията в Близкия изток и Африка и по-специално за районите и държавите в непосредствена близост до Сирия и Ирак, които понасят най-тежко бремето от бежанската вълна. С близо 2 млн. души в Турция, 1,2 млн. в Ливан и 630 хил. души в Йордания, които живеят в крайно неблагоприятни условия, едва ли Европа може да претендира за основен потърпевш от регионалните конфликти. Още по-активният ангажимент в тези съседни страни ще спомогне за овладяването на бежанския поток към Европа;
- ясно дефиниране и разпределение на ангажиментите на европейските държави за решаване на бежанския въпрос според техните възможности, натрупан опит, геополитическа тежест и разположение. Примерен схематичен модел би включвал по-активно участие на държави като Великобритания, Германия и Франция в дипломатическите и военно-политическите инициативи за решаване на конфликтите в Сирия, Ирак и Либия, засилен ангажимент на скандинавските страни като Швеция, Дания и Норвегия при овладяването на постконфликтни ситуации във вътрешността на ЕС, каквато е притокът на бежанци, и укрепване на капацитета на централно и източноевропейските държави и средиземноморските европейски държави при ранно предупреждение за кризи, превенция на движението на джихадисти от запад на изток и в обратна посока, пресичане дейността на трафикантите на хора и други;
- не на последно място по важност е функционирането на механизмите на гражданското общество. През последните месеци то се оказа лесноманипулируемо, податливо на конспиративни теории и склонно към крайни становища. Ролята на гражданското общество е да бъде коректив на политиката, а не негов придатък и отражение. Само така обикновените граждани в Европа могат да дадат добър пример на политиците с умерено и балансирано отношение към бежанците, т.е. поведение на разбиране, диалог и толерантност, съчетано с повече мисъл и грижа за сигурността като споделена ценност на европейските общества. Сигурността е истинската гаранция за индивидуалната свобода и не бива да се превръща в цената, която европейските народи ще платят за интеграция на бежанците, която може да се окаже половинчата или генерираща допълнителни рискове от конфронтация.

Задълбоченото познаване на историята на Близкия изток, на основните и второстепенните противоречия в съвременната политика на арабските държави, както и на линиите на сближаване и разделение между основните играчи на регионалната сцена е в основата на правилното разбиране на бежанския въпрос. Неговото овладяване или решаване извън комплекса от стратегии и политики, прилагани към конфликтите в Близкия изток и Африка, е не просто невъзможно, но обрича на предразсъдъци и невежество, а в най-добрия случай на временни решения държавите и обществата, които се сблъскват или тепърва ще се сблъскват с тежките му последици.

Росен Кокушев, "Литературен вестник"