Андрей Фурсов анализира инвазията на "бежанци" в Европа

/КРОСС/ Преди сто години Освалд Шпенглер публикува своята знаменита книга „Залезът на западния свят", по-известна като „Залезът на Европа". Шпенглер реагира на крушението в хода и в резултат на Първата световна война на това, което Карл Полани нарича „цивилизацията на XIX век". Сега ние знаем, че през 1918 г. този залез само започва. Неговите по-нататъшни моменти стават:

- 1945 г., когато Европа престава да играе ролята на геополитически и геостратегически субект и се оказва поделена на зони на влияние, както някога предупреждава Наполеон, между Русия и САЩ.

- 1968 г., когато т.нар. студентска революция, а по-точно това, което се крие под нея, нанася страшен удар по запазването на европейските ценности, рязко ускорявайки процеса на американизация, деевропеизация на Европа и превръщането на Запада в Постзапада.

Финална точка като голямо и мръсно петно поставя така наречената миграционна криза от 2015 г. „Така наречената", защото, според редица експерти, тя в значително степен прилича на добре планирана и подготвена мрежова военно-политическа операция, комбинираща провеждането на нелегални операции в областта на манипулацията на човешките потоци, стратегическите комуникации, едрата логистика и разбира се, психологическите (психоисторическите) кампании с нанасянето на мощни психоудари. Целта на въпросната операция е създаването на управляем хаос. Средството е организиране на широкомащабни, невиждани от времената на Втората световна война потоци бежанци и нелегални мигранти. Управляемият хаос в случая бие по евробюрокрацията - деморализира я, по Евросъюза - демонстрирайки пълната политическа импотентност на неговото ръководство. Признанието за това не се забави. Така на 2 септември 2015 г. министърът на външните работи на Словакия Мирослав Лайчак след заседанието на правителството на страната призна, че Шенгенската зона фактически е престанала да съществува заради масовия наплив на бежанци от Близкия изток и Северна Африка. През септември 2015 г. броят им бе повече от половин милион души, устремили се не така, както се случва с хората, бягащи от преследвания, беди и смърт, а натам „където е чисто и светло" - в страни с максимално високи държавни помощи: Германия и Швеция, в най-лошия случай Франция или Италия.

На 17 септември 2015 г. официалният представител на МВФ Джери Райс оцени ситуацията в Европа като „хуманитарна криза в небивал мащаб". И макар, повтарям, в този момент в Европа вече да имаше около половин милион бежанци, европейските власти бяха обзети от такъв страх, че им се привидяха 30-35 милиона в близко време (речта на външния министър на Унгария от 19 септември). Впрочем, имаше от какво да се страхуват - така наречените бежанци, голяма част от които са млади, здрави мъже, нямаха намерение нито да работят, нито да се асимилират. Те искаха едно - да живеят на помощи, без да работят. По този начин може да се говори за нова вълна преселение на народите от Юг на Север - за заселването на Европа от чужди в етническо, културно-религиозно и расово отношение маси - обратна Реконкиста. Тези маси очевидно са настроени да осъществят криминално-паразитно усвояване на зоната на обитаване на сития, робски, загубил и ценности и воля за съпротива бял европейски човек. С какво той, приучен на удобство и толерастия може да противостои на социалните хищници, обединено (организирано) в етнически банди?

Разгръщането на миграционната криза нагледно демонстрира не просто неподготвеността, а неспособността на западноевропейците да се противопоставят на чуждия и чуждото, но дори и да се защитят от него, да запазят достойнство при сблъсъка си с него. В този смисъл това е края на залеза на Европа, финалът, който Шпенглер не е можел и да сънува. Авторът на „Залеза на Западния свят" при целия си песимизъм се отнася към това поколение немци и европейци, които са готови да се изправят, да приемат предизвикателствата, а не да кътат затлъстели тела в комфорта.

Миграционната криза е явлението, през чиято призма като през огромна лута може да се разгледат немалко от важните тенденции за развитието на Европа не само през XXI век, но и през изминалия ХХ - именно в него е сварена тази каша, която ние и нашите деца, а най-вероятно и внуци ще трябва да гребем през XXI в. Тази криза е „моментът на истината" от залеза на Европа, на западния свят, неговото превръщане в Постзапад. Историческите нишки се точат от миграционната криза към миналото и за да се разберат и тя, и залезът, трябва да погледнем на Втората световна война и късния Рим и съвременната постзападна наука и класовите корени на неолибералната контрареволюция и глобализация - само така може да се нареди пъзела, да се открият причините за случилото се и те да се нарекат със собствените им имена.

Да, днес ние виждаме края на залеза, защото става дума за етнокултурното и расово заменяне на белите европейци, изтласкването им от историята. Френският философ Рено Камю така и нарича този процес: „le grand remplacement" - „Голямото заменяне". Излиза ли така , че Шпенглер е бил прав, говорейки, че XXI век ще бъде последния за Европа? Финалът ще получи още по-окончателни черти, защото цялата ситуация е провокирана от ръководството на икономически най-силната държава на Европа - Германия. Спусък стана новогодишното послание на 31 декември 2014 г. на „добрата баба" Ангела Меркел, която всъщност покани мигрантите в Германия. През май 2015 г. още един добряга на чужда сметка, министърът на вътрешните работи Томас де Мезиер заяви в Берлин, че Германия е готова да приеме 450 хил. бежанци. Още на следващия месец тълпи мигранти се втурнаха в Германия и скоро на немците им се наложи да увеличат бройката до 800 хил. Започна криза, при това не само германска, но и европейска. Докато обикновените немци, италианци и гърци проклинаха Меркел, европейските, а по-точно атлантистките издания я покриха с похвали. Самата Меркел в разгара на кризата през септември 2015 г. мислеше не за нейното решение, не за германците, а за друго: тя се обърна към Марк Зукерберг с молба да прекрати по някакъв начин критиката към нея от гражданите на Германия във „Фейсбук". Зукерберг отговори, че работи над това. А защо му е да не работи над това? САЩ се радват на отслабването на Евросъюза, а именно така въздейства миграционната криза на това неорганично образование.

Да запомним това новогодишно послание от последния ден на 2014 г. и да се отправим към нещо от преди 40 години, през 1973 г. когато външно нищо не предвещаваше настъпващите беди. Наистина, свършваше „щастливото тридесетилетие" от 1945 до 1975 г. но малцина мислеха, че то приключва: повечето, като обхванати от синдрома на Сидоний Аполинарий живяха с инерцията от 50-те и 60-те години. Знаците, предупрежденията за това не бяха забелязвани от никого.

Почти от никого. Но не и от всеки.

През 1973 г. е публикуван романа на френския писател и пътешественик Жан Распай „Лагерът на светците" ( "Le Camp des saints "). Той бързо се превърна в бестселър. В романа се описва масовата миграция от Третия свят, която обхваща Европа и особено Франция. В специфичен спусък на лавинообразната миграцията се превръща изявление на белгийското правителство, че е готово да приеме нуждаещите се деца от Третия свят. Подобно на „баба Меркел". В романа белгийската инициатива също провокира криза. Нейното начало става събитие в Калкута, където тълпи майките разбиват вратите на белгийското консулство портата, стъпкват консула и искат незабавно изпращане на децата им в Европа. Белгийците се опитват да се върнат назад, но е твърде късно. Скоро у индийската тълпа се появява лидер-месия, грозен и сакат, който кани всички да плават в лодки до Европа и да осъществят мирното и завземане - никой не би посмял да стреля по жени и деца. И ето, че армадата плува - дълго време. Накрая, след много месеци на пътуване, тя достига близо до южното крайбрежие на Франция. Повечето жители на района, в който се намират мигрантите, са ужасени. Някои хора обаче са щастливи.

В романа има следния епизод. Стар висококвалифициран професор в къщата си слуша Моцарт точно в момента на акостирането на пришълците. Местното население бяга, а професорът смята, че е оставен сам. В този момент в къщата му нахлува младо хипи-французин и започва да се подиграват на стареца, казвайки, че с неговото време, с неговата култура и с неговата страна се е свършило, и започва да хвали новата държава, която ще се създаде на мястото на Франция от новодошлите от Третия свят и от такива французи като него - студенти-хипи. Професорът не спори с нахлулия: "Да, това че моят свят не ще доживее до сутринта е повече от вероятно, но аз имам намерение да се насладите напълно последните си мигове. С тези думи той изважда револвера си и убива наглеца.

Междувременно, изправени пред мирната, ненасилствена офанзива на мигрантите, всички държавни структури на Франция се оказват безпомощни. Нито политиците, нито военните не искат да поемат отговорността за категоричното и насилствено разрешаване на проблема - и друго няма. В същото време известните медийни фигури приветстват пристигащите хора и изискват властите да ги приемат. Романът завършва с това, че Франция капитулира, поема пристигналия един милион и е ясно коя е авторската позиция: допускането на пришълците, на чуждите означава унищожаване на французите, на тяхната култура и морал.

Независимо от факта, че книгата на Распай стартира като бестселър, много бързо възниква заговор за мълчание. Фактът, че „Лагерът на светците" е преведен на няколко европейски езика и през 2006 г. е издаден 500 хиляди екземпляра в Европа - това е заслуга на антиимиграционните организации, които плащат за публикацията.

През 1985 Распай се завръща в темата за миграцията в статия, написана за Списание „Фигаро" в съавторство с уважавания демограф Жан-Фернанд Дюмон. Статията „Ще бъде ли Франция френска през 2015 г.?" е отпечатана на първата страница и е придружена от рисунка: Мариана (националният символ на Франция) в бурка. Авторите на статията пишат, че в бъдеще растежът на неевропейското население представлява заплаха за френските ценности и култура.

Върху Распай и неговият съавтор се изсипва дъжд от критики на разтревожен мишкарник от държавни служители и платени учени. Жоржина Дуфуа, министър на обществените въпроси, нарича статията „ехо на нацистките теории", министърът на културата Жак Ланг определя статията като „абсурдна гротеска" и обвинява „Фигаро", че е орган на расистка пропаганда. Тогавашният френски премиер Лоран Фабиюс не намира нищо по-добро, отколкото да се започне бързо да убеждава всички, че имигрантите допринасят значително за богатството на Франция - и в действителност Распай и Дюмон не пишат за баналните неща като богатството, а за нещо значително по-сериозно.

Критиците на статията, осъзнавайки, че аргументът им е от емоционален и пропаганден, се опитаха да противодействат с нещо реално, но това не излезе нищо. Същият Дуфуа се опита да опровергае оценката на Распай и Дюмон, че всяка година във Франция пристигат по 59 000 мигранти и се излага. Статистиката за 1989 г. дава още по-голяма цифра - 62 000. Времето показва правилността на писателя и демографа: през 2006 г. Франция е приела 193 000 мигранти, през 2013 г. - вече 235 хиляди.

През същата 1985 година, в предговора към повторното издаване на „Лагерът на светците" Распай пише, че неговите прогнози за смъртта на западната цивилизация се оказват правилни. Той отнася до този рядък, измиращ тип висококултурни и притежаващи цивилизационно и етнорасово съзнание европейци, които помнят предупреждението на Стефан Цвайг: всичко, което обичате, дори и ако става дума за най-великата цивилизация на историята, може да бъде сметено и унищожено от тези, които не са достойни на него. Тоест от агресивните чужди, допълвам аз.

През юни 1991 г. 66-годишният писател публикува във вестник „Фигаро" статията „Родината, предадена от републиката". Международната лига срещу расизма и антисемитизма се опита да го осъди, но съдът отхвърли делото.

Символно е, че в един ден през 2001 г. в 4 часа сутринта на южното крайбрежие на Франция пристига лодка с 1500 кюрдски бежанци от Ирак. След като акостират, кюрдите се втурват да чукат на вратите на местните жители, за да ги пуснат. Всичко това се случва само на 50 метра от къщата, където през 1972 г. в рамките на 18 месеца, Распай пише своя пророчески роман. Настоящата европейска реалност не само, че съответства на пророчеството, но в много отношения го преизпълнява.

И последен щрих. След оставката на известния антикомунистически и антисъветски директор (1970-1981) на френските тайни служби SDECE Александър де Маранш изтече информация, че в средата на 70-те години е участвал в тайни преговори с представители на Западна Европа с краля на Мароко Хасан II. Говорили са именно за тунел под Гибралтарския проток, която да улесни пътуването на имигрантите от Северна и Черна Африка към Европа. Преговорите не водят до нищо, нищо не се изграждат, но въпреки това мигрантите на границата между XX-XXI век. „наводняват" Европа и без тунел. А в Европа не се вижда Ян Собиески, за да прогони турците от стените на Виена, както през 1683 г. В този контекст, обаче, това, което е важно е друго: през 70-те години силните на мира вече планират миграционния поток от Третия свят към Европа.

Защо? И само в икономиката ли е въпроса?

Икономическата необходимост от мигранти възниква в Европа след Втората световна война. По-специално, във Великобритания Законът за имиграцията е приет през 1948 г. и същата година в страната на кораба „Уиндръш" пристигат първите мигранти от Западна Индия. Процесът върви постепенно и никой или почти никой не предполага какво ще стане. А през 60-те години се изяснява, че не се знае как да се реши въпросът - британското правителство просто не знае какво да прави с миграцията. Към края на 60-те години ситуацията се изостря дотолкова, че през април 1968 г. 75% от всички британци се изказват за засилване на контрола над миграцията, а скоро цифрата достига до 83%. На 29 април 1968 г., реагирайки на настроенията на съгражданите си, министърът на отбраната в сенчестото правителство на консерваторите Джон Енох Пауъл (1912-1998) произнася знаменитата си реч „Реки от кръв". В нея той доста рязко се изказва по въпроса за миграцията, отбелязвайки опасността от приемането в страната на „петдесет хиляди чужденци всяка година". „Когато гледам в бъдещето, мрачни предчувствия ме обхващат и като Вергилий виждам Тибър, пълен с кръв". 74% от британците подкрепят позицията на Пауъл. Но въпреки това премиерът в сянка Едуард Хит веднага годи Пауъл от кабинета, получавайки за това осъждане от страна на 69% от британците.

Според аналитиците Пауъл е имал всички шансове да изтласка Хит, да стане лидер на консерваторите и в перспектива да спечели изборите. В такъв случай политическата кариера на Маргарет Тачър щеше да е различна. Разчистват ѝ мястото, очиствайки Хит с помощта на убийствен компромат, Пауъл, очистен от Хит като конкурент, е чист от компромати.

През 70-те и особено през 80-те години на миналия век, при Тачър мигрантите във Великобритания стават толкова много, че политиката за намаляване на техния брой, при запазване на съществуващия политически режим в страната става невъзможна: точката на връщане е пресечена и това е едно от „постиженията" на Тачър. Именно в годините на нейното царуване, както отбелязва Андрю Норман Уилсън, автор на трилогия за британската история от XIX-XX век („Викторианците", „След викторианците", „Нашето време"), Великобритания престана да бъде дом на някого и стана „къща за никой".

През 80-те и 90-те години миграцията към Великобритания се разгръща под знамето на мултикултурализма. Правителството на Тони Блеър (от 1997 г.) е особено ревностно да отвори широко вратата за мигрантите. Според наблюдатели, голяма и много зловеща роля в това играе министърът на убежището и имиграцията Барбара Рош. Посочвайки като пример своето еврейско семейство, той се мести във Великобритания през XIX век., тя се опитва да убеди всички, че миграцията не е нищо ново, че Англия винаги е била страна на имигранти, като например норманите, които я завземат след битката при Хейстингс през 1066 г.;

Това, разбира се, е лъжа: норманите през XI век. възлизат на 5% от населението на Англия, докато според преброяването на населението на Англия и Уелс от 2002 г. бялото население от Лондон ще бъде малцинство, а мюсюлманското население на страната ще се удвои през следващите 10-15 години. Според преброяването през 2012 г. само 44,9% от жителите на Лондон са се идентифицирали като бели британци, а броят на британците, живеещи в страната, но родени извън нея, е нараснал с 3 млн. През 2014 г. жените, родени извън Великобритания, осигурява 27% от новородените в Англия и Уелс. При 33% от децата най-малко един родител е имигрант. Изненадващо ли е, че в Англия броят на привържениците на християнството намалява с най-бързи темпове? Освен това норманите в расово и религиозно отношение не се различават от по-голямата част от жителите на острова.

Разбира се, всичко това не са аргументи за Барбара Рош: тя като демагог откъжда, че дори споменаването на имиграционната политика, да не говорим за дебата по този въпрос е проява на расизъм, а всички притеснения по отношение на миграцията са расизъм, фашизъм и ислямофобия. И това въпреки факта, че като цяло белите британски третират мигрантите доста толерантно или, ако използваме мерзкия термин - „толерантно". Обръщам внимание на агресивността на привържениците на мултикултурализма и отсъствието на толерантност у тях, към която те така обичат да призовават. Често те блокират, пресичат опитите дори неутрално, спокойно да се обсъждат проблемите, квалифицирайки ги като расизъм, нацизъм, ксенофобия и ... нетолерантност.

Сегашната ситуация в Обединеното кралство е следната: в 23 от 33-те квартали на Лондон белите са се превърнали в малцинство, а правителството и медиите горещо приветстват този факт - не по-малко горещо, отколкото гей браковете. Броят на тези, които се определят като християни, е намаля от 72% до 59% (тоест от 37 милиона до 32 милиона), а броят на мюсюлманите се е увеличил от милион и половина на близо три. Привидно съотношение не изглежда заплашително. Според експертите обаче цифрите не отчитат нелегалните мигранти. Освен това въпросът не е до количество, тъй като мюсюлманите са много по-активни в своята вяра, по-добре организирани и подготвени са за сериозни конфликти. Също така, заради страха, а също така и в съответствие с логиката на толерантността и мултикултурализма, властите като правило взимат страната на мюсюлманите. В своята готовност да умиротворяват (терминът „appeasement" някога е бил използван, за да се опише политиката Чембърлейн към Хитлер - в името на мира на всяка цена), британските власти са готови да се забранят носенето на кръстчета сред учениците и коледните елхички, за да не се обиждат религиозните чувства на мюсюлманите. Има и просто крещящи случаи. Ще представя два от тях.

Първи случай. През 2009 г., след завръщането си от Афганистан, Кралският английски полк проведе парад в Лутън. Много местни бели британци (белите съставят 45% от жителите на Лутън) излязоха да приветстват военните. В същото време членовете на ислямистката група „Ал Мухаджиун" силно протестираха, наричайки войниците „убийци", „убийци на деца" и др. Когато белите британци се опитаха да успокоят ислямистите, полицията се втурна да спасят последните, заплашвайки белите с арест. В отговор последните решават да създадат група, наречена Английската отбранителна лига (English Defence League), която от няколко години организира протести срещу насилствените действия на ислямистите. Полицията, по правило, никога не е взела страната на Лигата, не реагира на ислямистките атаки срещу членовете на Лигата, няколко пъти арестува лидера им Томи Робинсън и след това го изпраща в затвора.

Вторият случай. През януари 2011 г. в съда в Лондон съдят банда от деветима пакистанци и двама имигранти от Северна Африка, които в Оксфордшир няколко години са отвличали, изнасилвали и продавали 11-15-годишни момичета като сексуални роби. Повечето от момичетата са бели британки. Разследването показва, че бандитите са действали в пълно съответствие с специфичните за исляма възгледи за това как да се третират жените и децата на немюсюлманите.

Пресата, която покриваше двора, не смееше да пише за членове на бандата като за мюсюлмани, тя лицемерно написа за „азиатците". Въпреки това, не само журналистите, подчертава Дъглас Мъри, автор на книгата „Странната смърт на Европа", но дори и полицията и съдиите се държат така, все едно работата им е да бъдат посредници между фактите и обществото. По подобен начин в подобни случаи пресата се държи в почти всички европейски страни. Например в Ротердам през 1997-2014 г. е регистрирана сексуална експлоатация на 1400 деца в мюсюлманските общности. Пресата и властите правят всичко, за да заглушат скандала. И само настойчивостта на журналистите, само на един-двама от тях, които не се страхуват нито от заплахите на ислямистите, нито от либералните обвинения в „професионален" или „институционален" расизъм, заговорът е разкрит.

/Поглед.инфо/