Европа изпада в постлиберален унес

/КРОСС/ - Доц. Евстатиев, Турция преминава през тежки изпитания - предсрочни избори, подновен конфликт с кюрдите, сблъсъци с „Ислямска държава". Какво да очакваме от южната ни съседка?
- Може би поредно отрезвяване. Под управлението на Партията на справедливостта и развитието Ердоган и неговият екип донесоха на Турция много икономически успехи, но и големи политически несгоди. За да увеличи неимоверно влиянието си за сметка на традиционния за републиката кемалистки политически елит, Ердоган и стратегът му Давутоглу заложиха на ислямската идентичност на населението. Те знаеха, че истинска вътрешнополитическа мощ и бързо маргинализиране на политическите им опоненти могат да бъдат постигнати само въз основа на тази идентичност - на включването ѝ в политическия процес и публичния живот. Затова не просто използваха нейното възраждане - насърчиха го, и то в съчетание с допадаща на голяма част от избирателите им антизападна и антиеврейска реторика, в която нерядко се привеждат конспиративни теории, включително и за „западен заговор" срещу Ердоган.
Зашеметяващата изборна победа, която ПСР отбеляза на изборите от 1 ноември, тепърва ще показва разполовеността на турското общество между онези граждани с възродена ислямска идентичност и секуларно настроените турци, които предпочитат турската държавност да запази и развие своите европейски характеристики, очертани от Ататюрк.
Нещо подобно може да се наблюдава и в еволюцията на отношението на Анкара към ИД. Първоначално тя е трябвало да бъде поредната групировка, употребена срещу кюрдите и режима в Дамаск за целите на турската политика. Затова е можело правителството въпреки своите позиции в региона да си затваря очите за дейността на ИД. Образно казано, макар и сам да заиграва с ислямския фактор, откровено насърчавайки ислямизацията на турската публичност и политика,
Ердоган все пак е повече султан отколкото лидер, който мечтае да бъде халиф. В случая обаче султанът сякаш пренебрегна сериозността на въжделенията на халифа, установяващ в съседни Ирак и Сирия ислямско протодържавно образувание.

- Как гледа т. нар. халифат на властта в Анкара?
- В доктрината на ИД Турция остава страна, управлявана по невернически закони. И поне от гледна точка на своето държавно устройство и конституция Турция наистина все още е светска държава. Отрезвяването по отношение на ИД имаше за Турция трагични измерения - атентати, сред които и най-големият в турската история. Логично е това да предизвика ответна реакция от страна на Анкара, но какви ще бъдат нейните конкретни параметри е трудно да се прогнозира. За България - заедно с проблемите около ИД - е не по-маловажно до какво ще доведе другото отрезвяване, което може да се очаква в самата Турция. Духът е пуснат, и то не от една бутилка: от едната страна е официално насърчаваната ислямизация на публичния живот и политическият триумф на ПСР, а от другата - различни ислямски групи със свои структури и влияние в Турция, недоволните кюрди и „старият" секуларен елит, развил непоносимост към ПСР. Все по-често се говори и за авторитарни уклони в политическия стил на Ердоган. Но от гледна точка на ислямската идентичност, с която той все повече легитимира своето политическо поведение, съсредоточаването на повече власт в ръцете му не задължително е проблем - то по-скоро е част от предлаганото решение. Оттук и проявяваното от мнозина коментатори неразбиране, които, анализирайки политическия живот в днешна Турция по подобие на този в Германия или Франция, се питат как е възможно въпреки това ПСР да отбележи толкова съкрушителна изборна победа. В условията на възраждаща се и насърчавана ислямска идентичност в публичния живот обаче се променя и логиката на политическия процес - нещо, което Ердоган и Давутоглу знаят много добре. За мюсюлманите религията е не толкова сфера, по-висша от политиката, колкото свод - код от предписания за регулация на политиката. Вътрешната логика на една легитимираща се чрез исляма политическа култура е основана върху следния базисен принцип: колкото повече власт имаш, толкова повече добро можеш да направиш за обществото. Ето защо няма особено противоречие между онези тенденции, схващани от външните наблюдатели като „авторитарен стил" на Ердоган, и нарасналата подкрепа за ПСР на последните избори.

- Европа изглежда объркана - не знае как да реагира на войните, на породената от тях бежанска вълна, а също и на войнстващия салафизъм сред мюсюлманските общности на Стария континент. Ще успее ли да се измъкне от парализата?
- В това отношение съм много скептичен. Сегашните политически елити на водещите държави от ЕС не основават своите действия върху отчитане на реалностите. На официално равнище те следват не толкова политика с ясна визия за справянето с действителните проблеми, колкото своя споделена господстваща идеология. Тя обаче е отишла твърде далеч от класическите параметри на либералната демокрация. Днес сякаш наблюдаваме една особена изолираност на либералните елити от хода на обществените процеси - своеобразен „постлиберален" унес, съчетан с обсесия около утопични идеи за социално инженерство, които нямат свой исторически прецедент. Тази идеология често прибягва до политическата философия на мултикултурализма, но въпреки това прави всичко възможно да игнорира тъкмо културните различия като важни за социалното сцепление в дадено общество. Културните различия, казват ни днешни водещи европейски политици и чиновници, не само нямат особено значение - те могат да имат само един смисъл, и то позитивен.

- Европа не плаща ли данък на нова идеологическа заблуда?
- Поради загърбването на част от правилата на класическата либерална демокрация в този „постлиберализъм" звучи и един особен, „криптомарксически" обертон. Тази европейска идеология възприема аксиоматично постановката, че ако даден индивид или група бъдат поставени в подходящите социално-икономически условия, те ще се променят в съответствие с тях, възприемайки и свързаните с тяхната (по Маркс) „идейна надстройка", която така или иначе има второстепенен характер. Изглежда след трагичния опит на Източна Европа от втората половина на ХХ в. в приложението на идеологемата, че „битието определя съзнанието" (пак по Маркс), ни предстои да видим и краха на нейната мека, постмодерна западноевропейска версия, фокусирана около доктрини като мултикултуралистката вяра. Във всеки случай сме изправени пред възможността да станем свидетели на широкомащабно социално инженерство, в което раса, пол, културна и религиозна принадлежност вече нямат особено значение. Целта е изграждането на някакъв „нов човек" - своеобразен „трети вид", който ще надмогне и анихилира всички различия. Тази привлекателна за мнозина утопия се изгражда като красива кула от слонова кост, която обаче ще се срути, защото основите ѝ са изградени върху пясък. А и всяка утопия винаги е съпроводена от смразяващия реализъм на антиутопията.
Европа не реагира адекватно и на кризи като сирийската, и на последвалите ги катастрофални за самата нея събития като миграционната вълна. От самото начало европейците трябваше да имат много по-ясна и активна позиция, които да отчитат реалностите в Близкия Изток, а не да се градят върху пожелателно мислене. Европейците можеха да се опитат да убедят САЩ да преосмисли своята позиция за решаването на сирийската криза, като междувременно защитят своите граници по начин, който да не допусне безконтролното придвижване на стотици хиляди хора по териториите на европейските държави. Паралелно с това, въз основа на своите християнски и съответно постхристиянски либерални ценности ЕС трябваше, разбира се, да помага на пострадалите от войната в Сирия, като след сериозни и ясни процедури приема толкова бежанци, с колкото да може да се справи, без това да доведе до институционален колапс и пълен разнобой между държавите-членки. Но след половин столетие на мир Европа, изглежда, наистина е забравила какво е реална война и мнозина са склонни да се подвеждат, че това временно положение е установено веднъж завинаги.

- Ще промени ли поведението си Брюксел?
- В краткосрочна перспектива Европа явно ще поддържа своята пасивна позиция. При положение, че тя наистина не се намеси пряко в Близкия Изток, недобре охраняваните ѝ граници ще залеят континента с милиони мигранти от Близкия, Средния Изток и Африка. В контекста на вече съществуващите немалки диаспори от тези части на света в редица европейски държави това скоро ще провокира не само социално напрежение, но и реални конфликти, които биха могли да прераснат в сблъсъци и стълкновения с непредвидим изход. Ето защо на въпроса Ви мога да отговаря кратко така: очевидно Европа се сблъсква със свои непреодолими вътрешни трудности от идеологически характер, които ѝ пречат да излезе от парализата по пътя на разума и тя ще направи това, но чрез опита. Изход от положението вероятно ще бъде намерен, но за съжаление европейците ще платят за това висока цена: край на мечтата за европейско обединение и федерализъм, ренационализация на границите и политиката, излизане на преден план на политически сили в по-крайния десен спектър. И нека кажа: в духа на разговора ни това не са някакви апокалиптични сценарии, а съвсем реалистични прогнози. Надеждата ми е, че в най-скоро време песимизмът ми ще бъде оборен от някаква силна воля на европейските лидери и държавници да формулират адекватни визии - не просто „политики" и „политически инструменти" - за справяне с тази нова ситуация. Тази нова визия, както съм Ви казвал и преди, трябва не да предоговори, а да преговори класическите ценности и основания европейската либерална демокрация, за да я запази и развие адекватно в променените нови условия.

- Как България да се предпази от връхлитащите ни заплахи?
- Опасявам се, че сегашният български политически елит няма ясна национална визия тъкмо по тези въпроси, за които говорим. Това са теми, по които управляващите у нас са свикнали да се обръщат за готови решения към Брюксел или Вашингтон. Ето защо по-скоро се надявам, че песимистичната прогноза, която очертахме, няма да се сбъдне, защото ЕС в крайна сметка ще намери адекватен изход от положението. За това обаче има поне две необходими условия.
Първо, САЩ и Русия наистина се договарят за решаването на сирийската криза по начин, който е удовлетворителен и за Европа. Второ, ЕС междувременно излиза от патовата ситуация и чрез лидерството на водещите държави-членки формулира силни, нови политики за бързо и устойчиво преодоляване на миграционната криза, съчетано с европейско участие в решаването на най-неотложните проблеми в съседния ни Близък Изток.

Руслан Йорданов
„Стандарт"

Доц. д-р Симеон Евстатиев е арабист и специалист по исляма, доктор по история, доцент по история на арабския свят и исляма в СУ „Св. Климент Охридски", където е ръководител на Университетския център за изследване на религиите и на магистърска програма „Общество и култура на арабския свят". През 2013 и 2014 г. е работил в Принстънския университет, САЩ. Публикациите му включват десетки научни статии и студии. Автор и съставител е на няколко книги, сред които и монографията „Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото" (2012).