Великото изкуство носи тишина

/КРОСС/Самопознанието е в основата на създаването на герои от един сценарист. С Робърт Маккий разговаря Димитър Радев; kultura.bg

Робърт Маккий е истинска знаменитост в света на сценаристите и на киното. Дори през 2002 г. Брайън Кокс изигра самия Маккий във филма „Адаптация" на Спайк Джоунзи. Във филма сценаристът Чарли Кауфман, изигран от Никълъс Кейдж, търси вдъхновение и помощ, посещавайки сценарните курсове Story Seminar на Робърт Маккий.

Неслучайно Маккий винаги настоява пред учениците си да пишат и измислят образи, които са неповторими. Той също трудно може да бъде сбъркан с друг човек. Има неподражаем плътен тембър, както и забележителни дебели вежди. Има силна осанка и обича да използва също толкова силни и саркастични думи и фрази, които могат бързо да те разсмеят, удивят или стреснат.

Мисля, че актьорската му дарба е извън съмнение, не само защото кариерата му в шоу бизнеса започва именно като артист. Робърт Маккий обича често да набляга върху едно правило, което е получило потвърждение още от древногръцката драма: „Добрият сценарист и писател трябва да е и добър актьор." Все пак сценаристът е първият актьор, който се превъплъщава в собствените си герои, и на неговата преценка за персонажа лежи половината от успеха на написаното. Това правило е получило печат за достоверност през столетията от още една легенда на театъра и един от най-често цитираните от Маккий автори - от самия Уилям Шекспир. Затова е добре да слушаш лекциите на Маккий, но още по-добре е, когато можеш да го наблюдаваш. Лекциите на Маккий се превръщат в моноспектакъл, в забавно шоу, но и в кратък курс по история на театъра и киното. Така изпъкват още няколко от чертите на Робърт Маккий - невероятно услужлива памет и оригиналност при проследяването и интерпретирането на събития и факти от историята и теорията на театъра и киното. Като всеки уважаващ себе си артист Робърт Маккий има свои любими постулати, култови фрази и изречения, някои от които си направих труда да запиша в бележника си на неговия семинар. Ето някои от тях:

Великото изкуство носи тишина.

За добрата история няма измислена формула.

За да напише интересна история, писателят трябва да направи връзки между събития, които може да са се случили с него, когато е бил на 7 или на 37 години, важното е той да ги пази в паметта си и да ги използва по най-вълнуващия начин, когато са му нужни.

Без интелигентни истории животът би бил скучен и жесток.

Историите са метафори на живота.

По-добре да кажеш едно нещо дълбоко и красиво, отколкото хиляда неща  разхвърляно.

Как приема да действа героят в романа/сценария под натиска на събитията (вътрешни и външни), това е, което прави характера му уникален и разкрива истинската му същност.

Казвай винаги истината, както ти я разбираш.

Смисълът създава емоция.

Доколкото познаваш себе си, дотолкова можеш да придадеш дълбочина на героите си.

Обичай героите си, те извират от теб.

Ето и малко повече биографични подробности за Робърт Маккий. Той започва кариерата си като актьор, на крехката възраст от 9 години. Продължава да играе като тийнейджър в родния си град Детройт. След като получава стипендия, учи в Мичиганския университет, дипломира се като бакалавър по английска литература. Като студент играе и режисира над 30 представления. По-късно получава и магистърска степен по театрални изкуства. Работи като актьор и артистичен директор в няколко щата в Америка, после в Лондон и Ню Йорк. След като решава да пренасочи кариерата си в областта на киното, Робърт Маккий изучава кино отново в Мичиганския университет и режисира няколко късометражни филма. Печели с тях награди от фестивали в Балтимор, Чикаго, Брюксел и Гренобъл.

През 1979 г. се мести в Лос Анджелис, където е сценарист и сценарен консултант. Работи за NBC и United Artists. Продава първия си сценарий Dead Files на Avco/Embassy films, а по-късно с втория си сценарий печели първа награда на National Screenwriting Contest. След това признание успява да се утвърди в гилдията на сценаристите в Америка и да участва като сценарист в още дузина филми за големи холивудски компании.

През 1983 г. Маккий започва да преподава в Училището по кино и телевизия към Южнокалифорнийския университет, като постепенно усъвършенства курса си, известен днес като Story Seminar Class. По-късно започва да предлага на широката публика, която се интересува от писане и драматургия, тридневен курс, с който е популярен по цял свят, провежда го винаги в претъпкани зали от Валета до Шанхай. Неговата книгаStory към днешна дата е преиздавана 32 пъти в САЩ и 19 пъти във Великобритания. Story се изучава като помагало в Харвард, Йейл, Калифорнийския университет, Лос Анджелис и Южнокалифорнийския университет, била е на първо място в класацията на „Лос Анджелис Таймс" за 20 поредни седмици.

Както уверено заявява самият Робърт Маккий, той е най-известният и най-награждаван лектор по сценаристика в света, а наградите на негови студенти и ученици са безчет.

На един от последните му семинари в Лондон си водихме записки около 200 човека от цял свят. Тогава успях да направя кратко интервю с Робърт Маккий, като поисках мнението му за предизвикателствата пред съвременния сценарист. Имам удоволствието да споделя интервюто с читателите на Портал Култура.

Робърт Маккий: Първо, при такава малка аудитория ми се струва, че българските автори на филми всъщност нямат друг избор, освен да се опитат да правят международни филми - филми, които ще бъдат добре приети не само в България, но и ще прекосят Европа и останалия свят. Ключът към правенето на международен филм се състои в две неща: преди всичко филмът трябва да бъда културно специфичен. Това, което една международна аудитория иска, е да открие култура, общество или свят, който тя не познава. Аудиторията не ходи на кино, за да види нещо, което вече знае, тя отива с молитвата: „Боже, моля те, нека да бъде нещо хубаво. Нека да ми даде проникновение за живота, което не съм получавал досега. Нека да открия общество, което не съм виждал досега. Нека да обогати житейския ми опит. Моля те, нека да не бъде същото старо нещо." Нужно е авторите на филми в България да правят истински български филми, като представят своя собствен живот или култура на екрана по начин, по който това не е правено преди. Дори ако авторите на филми от България решат да направят научна фантастика или фентъзи, трябва да го направят някак от българска гледна точка. Това, което казвам, всъщност е, че е грешка за българите да се опитват да копират Холивуд, а също така да се опитват да копират френската култура. Те трябва да правят филми, които са истински - оригинално техни и свежи, с прекрасни подробности и наблюдения за света около тях.

Второ, щом навлезе в този свят, който никога не е виждала, аудиторията сама ще поиска да го открие. Голямото удоволствие е в откриването на светове, които не познаваме. С вдигането на завесите ти откриваш себе си и откриваш, че героите на този филм, техните ситуации и взаимоотношения са точно като твоите. Ти откриваш нещо от сърцевината на човечността, което е отглас на твоята собствена човечност. Това е двойното удоволствие от международните филми - откриването на една култура (или на живота в една култура), която не си виждал преди, и след това откриването на човечността в сърцевината на тази култура, човечност, която е отглас на твоята собствена. Ако българските автори на филми могат да се съсредоточат върху това, да не правят малки езотерични филми само за България, а да създават филми от типа, който току що описах, тогава техните филми ще пресекат граници. С международния успех бюджетите им ще нараснат и ти ще могат да си позволят все по-качествено филмово изкуство.

В България финансирането на киното зависи от държавния бюджет. Според вас при какъв подход един филм би имал успех?

Дадох отговор на това при първия въпрос. Трябва да искате да направите филм, който е културно специфичен и универсално човешки. Обаче бих ви посъветвал и това - бъдете честни. Мисля, че е важно да признаем, че правителствата всъщност не се интересуват от изкуство. Правителствата се интересуват от пропаганда. Българското правителство като всяко друго  правителство на земята (сигурен съм в това), се интересува от финансирането на филми, които представят България в добра светлина. Знаейки това предварително, авторите на филми са склонни да цензурират себе си, понеже знаят какъв вид филми комисиите ще финансират и какъв няма да финансират. Също така, понеже Източна Европа е имала толкова бурна политическа история през последните 100 години, естествено е авторите на филми да искат да правят повече политически филми и е естествено правителството да се противопоставя на политически филми, затова винаги има конфликт. Един от най-успешните начини, чрез които други автори на филми (като китайските) са се справили с този проблем, е, като създават филми, които са истински алегории, които не се противопоставят на правителството директно. За миналото или настоящето те не обвиняват директно правителството в несправедливост или престъпления, а вместо това изграждат историята като алегория, чиито елементи изразяват политиката в миналото или настоящето, без да се назовават имена и да се създава неудобство или да се отказва финансиране. Най-добрият съвет, който мога да дам: да се казва истината, винаги, но да се прави по начин, който е универсален. Ако една история е не толкова за специфична политика, имена, места и дати, свързани с България и известни на малко хора в света, а историята е разказана по такъв начин, че героите и действията представляват това, което е вярно за обществата навсякъде, тогава колкото сте по-способен да създадете алегория за политиката, толкова по-вероятно е тя да получи одобрение в собствената ви страна и да има успех в чужбина.

В древна Гърция според Аристотел основният литературен жанр е бил драмата, а трагедията и комедията са нейни поджанрове. В наши дни трагедията е напълно изчезнала, а драмата и комедията са равностойни като жанрове. Как ще коментирате тази промяна в терминологията?

Не мисля, че тълкуването ви на Аристотел е съвсем правилно. Аристотел е разграничавал между драмата и трагедията. Но сте прав, че класическата трагедия изчезва и това се случва някъде през XIX век. Опитвам се да се сетя кога последно е имало нещо, подобно на класическа трагедия. Може би пиесите на Ибсен като „Хеда Габлер". След това са се появили Фройд и Маркс. В класическата трагедия падението на главния герой се дължи изцяло на собствения му избор, на собствения му характер. Главният герой предизвиква собственото си падение поради трагическия си недостатък. Например арогантността и гордостта на Едип; ревността на Отело; амбицията на Макбет и т.н., всички тези герои предизвикват своето собствено унищожение. Но след Фройд и Маркс ние разбираме колко по-сложен е животът. Има много други сили извън контрола на героя, като детството, възпитанието, израстването и тяхното влияние върху желанията, недостатъците и достойнствата на героя като човешко същество. След това, разбира се, икономическите сили в света, възможностите за образование или липсата им (и всички те са предопределени от политиката); богатите обикновено имат добро образование, а бедните не, така продължава всичко. Ние вече съзнаваме, че герой, който изцяло предизвиква своето падение без външно влияние, е нереалистичен. В резултат днес имаме драма, която е трагична. Ние все още създаваме трагически истории, но те не са трагедии в класическия смисъл на велики филми като „Чайнатаун" или великия трилър „Седем". Това са много въздействащи истории с лош край, но те не са трагедии. Разбира се, останалата огромна част истории са комедии. Днес ние сме склонни да сливаме жанровете. Чистата комедия е рядкост. Днес, както никога по-рано, ние смесваме комедия с много сложни характери. Правим това, което наричаме „драмедии" (dramedies), които са смесица от драма и комедия. Във филм като „Ченгето от Бевърли Хилс" криминалният жанр е смесен с комедия, което наричаме „кримедия" (crimedy). Романтичната комедия смесва любовна история и комедия. Всички жанрове сега се сливат и смесват и разказването на истории в днешно време е много сложно.

Какви качества са най-важни за сценаристите днес?

За мен най-важното качество за един сценарист днес е оригиналността. Поради огромното производство на филми в целия свят през ХХ век, появата на филмови училища и огромната филмова грамотност, която хората имат, има тенденция младите писатели да искат да имитират миналото. Те имитират или Холивуд, или французите. Нали разбирате, като авангарда на 60-те с много антиструктура и опити да се върнат назад и да бъдат нещо като нео-Годар или дори нео-Бергман, ако могат, или да копират комерсиалните успехи на Холивуд. Наблюдавам много копиране на Холивуд. Сигурен съм, че до голяма степен това е несъзнателно. Не мисля, че един млад сценарист на всяка цена преднамерено копира, но зная, че те са много амбициозни, гладни, искат незабавен успех, не искат да вложат време от може би 10 години с 10 неуспешни сценария, преди да станат майстори в занаята. Те нямат търпение, затова започват да копират предишни успехи от различен вид, арт хаус филми или холивудски филми, да ги имитират. Уча студентите си да не правят това.

Второто качество, което трябва да имате, за да сте оригинален, е истинско познаване на себе си, на човешките същества и обществото. Това е сложно, дълбоко познание, което е фактически богоподобно познание, но само и изцяло ваше. Ако нямате пълното познание, необходимо, за да създадете един пълнометражен сценарий, тогава ще прибегнете към копиране.

Качествата на един добър писател днес са същите като преди 100 или 200 години. Това са дисциплина и способност да завършиш това, което си започнал, като работиш всеки ден. За разумен стандарт, мисля, че повечето писатели смятат около 1000 думи на ден - това е достоен за уважение продукт, може и повече, но минимумът е 1000 думи. Дисциплина, постоянство, упорство и импровизация - непрекъснато да си готов да изхвърляш идеите, които осъзнаваш като клиширани, стари, невдъхновяващи, и да не се вкопчваш самоубийствено в една идея от страх, че никога няма да ти дойде друга.

Безжалостността е друго важно качество - желанието да унищожаваш лоши писания. Необходимо е също да имаш добър вкус и високи стандарти, като сравняваш работата си с най доброто и непрестанно преследваш съвършенството. Може да не постигнете съвършенство, разбира се, но никога няма да спрете преди да напишете най-хубавата творба, на която сте способен. За да направите това, трябва да сте много честен по отношение на това какво е добро писане и какво е лошо във вашето писане. Лесно е да направиш преценка за писането на другите, но трябва да бъдеш безпощаден към себе си.

В лекциите учите студентите си да казват истината. Има ли истина, която не им казвате?

Това, което им казвам за истината, е, че тя е чудесна тема, защото има лява истина, дясна истина, лична истина, социална истина, стара истина, нова истина; няма начин да се опише нещото, наречено истина, директно. Всичко, което знаем, със сигурност е това, което знаем, когато сме в нейното присъствие. Човешката природа има някакъв радар: усещаме, когато хората лъжат, и знаем кога лъжем себе си. Най-доброто, което можем да кажем за истината, е, че имаме дълбоко чувство за правилност, което ни спохожда, когато сме в присъствието на произведение на изкуството, което изразява истината. Най-важните истини са неизбежно горчивите истини - тези, с които не искаме да се изправим лице в лице, тези, които се опитваме да отричаме, за да направим живота си възможно най-удобен. Горчивите истини са тези, които имат най-голямо значение в нашия живот, тези, които ни държат в най-дълбок контакт с реалността.

Колко важно е за сценариста да се идентифицира с героите си?

Антон Чехов казва: „Всичко, което знам за човешката природа, съм научил от себе си". Ние не винаги се идентифицираме с нашите герои, но нашата човешка природа е единствената човешка природа, която познаваме. Следователно, самопознанието е в основата на създаването на герои. Дали се идентифицираме или не с героите си, не мога да кажа, но създаваме героите си от своето познание за себе си. Колкото повече един автор навлиза в тайните на своята собствена човешка същност, толкова повече ще може да разбере човешката същност на другите. Всяко създаване на голям герой е базирано на самопознание.

В лекциите си казахте, че голямото изкуство предизвиква тишина. Какво имахте предвид?

Преживяването на едно голямо произведение на изкуството носи тишина на ума. Когато слушате голямо музикално произведение, стоите пред хубава картина или преживявате красиво разказана история, това е вид медитация. Произведението на изкуството успокоява ума и умът преминава в пасивно/възприемащо състояние, за да преживее произведението дълбоко. Умът не може активно да анализира творбата. Той следва разказа; наблюдава качествата, контурите и цветовете на картината; той слуша нарастващата сложност на музиката; той проследява творбата, но без да е обективен, аналитичен или да интелектуализира това, което се случва. В резултат произведението прониква възможно най-дълбоко в читателя/аудиторията/зрителя. Бариера за художественото преживяване е бъбрещата маймуна на човешкия ум. Силата на едно произведение на изкуството е в това, че носи тишина за ума. Нямам предвид, че умът напълно замлъква, той просто утихва и следва потока на творбата. Така творбата може дълбоко да въздейства на човешката същност на читателя /аудиторията.