Да ходиш на два крака

/КРОСС/ Въпрос за 4 млрд. лв.: нужно ли е на България задължително пенсионно осигуряване в частни пенсионни фондове - т. нар. втори стълб на пенсионната система? Всъщност, ако сме точни, питането би следвало да е за по-голяма сума, но за това след малко. Съвсем доскоро подобни въпроси у нас бяха табу. Западните либерални експерти настоятелно препоръчваха на „осиновените от демокрацията" източноевропейски страни да реформират държавните пенсионни системи със задължителни отчисления в частни пенсионни фондове. Очакванията бяха, че така по-бързо ще се формират национални капиталови пазари. Но след борсовия крах от 2008 г., гарниран с провала на пенсионната емблема Чили и острия пенсионен завой на шампиони на реформите като Полша, Естония и Словакия, един сериозен въпрос вече чука и на българската порта. Каква е ползата, че частните пенсионни фондове задължително събират 5% от работната заплата на родените след 1960 година?

Полза има, но според заместник-министъра на финансите Владислав Горанов тя е само за собствениците на пенсионно - осигурителните компании. В същото време държавният бюджет скърца заради хроничните трансфери, необходими за запълване на пенсионната черна дупка: задължителните отчисления за втори стълб оставят по-малко средства в първия. Има проблем и с ниската доходност на частните пенсионни фондове. По данни на Комисията за финансов надзор за двете години до края на септември т.г. среднопретеглената им доходност е 3.43% годишно. Според НСИ инфлацията за разглеждания период е 8.4%. Тоест доходността във втория стълб в последно време не е достатъчна дори да компенсира поскъпването на живота и обезценяването на парите във времето. В същото време наличието на частни пенсионни фондове е безсилно да подкрепи капиталовите пазари. Три и половина години след шеметното пропадане на Българска фондова борса индексите продължават да пълзят по дъното и не показват признаци на подобрение.

Най-удивителното в цялата история е как никой не може да държи пенсионните компании отговорни, че постъпващите по сметките им вноски се топят. От 2002 г. до юни 2012 г. в универсални и професионални пенсионни фондове от вноски са събрани бруто 4.558 млрд. лв. (собствени изчисления на база годишните отчети на КФН). Същевременно балансовите активи на УПФ и ППФ по последни данни възлизат на общо 4.496 млрд. лв. Разбира се, „бакалската сметка" (по думите на Даниела Петкова, председател на най-голямата ПОК „Доверие"), че се губят 62 млн. лв. не е коректна: от една страна от фондовете са правени плащания. Но от друга парите имат стойност във времето. Ако приложим (например с процента на инфлацията) формулата за сложна лихва към внасяните през годините суми ще установим, че натрупванията в пенсионните фондове днес би следвало да са значително по-големи. Да оставим точните разчети на актюерите, но по всичко личи, че през годините по втори стълб са внасяни повече пари, отколкото в момента има в наличност в системата. В това е убеден и Димитър Манолов, вицепрезидент на КТ „Подкрепа".

Каква е причината за загубата на средства? Пропадането на световните пазари през 2008 г. изгори големи суми и дори по-опитни фондови мениджъри от нашите не успяха да предотвратят загубите. Нещата не са се подобрили: минус 1.7% е доходността на пенсионните фондове в богатия свят (ОИСР) за 2011 г. Затова е редно да сме по-снизходителни в изводите за България. Но има и още нещо: таксите за управление на средствата, постъпващи от задължителни пенсионни вноски, са твърде високи. КФН изчисли, че в 40-годишен период сегашните 5% такса управление и 1% инвестиционна такса стопяват средствата в индивидуалните партиди с една пета. Наистина, предстои поетапно смъкване на инвестиционната такса до 0.5%, но защо чак през 2016 г.? Може би да се запуши устата на критиците в годината, когато вноските в УПФ ще бъдат увеличени от 5 на 7%? Само за първото полугодие ПОК са удържали от вноските на хората 45 млн. лв. Факт сам по себе си стряскащ, но всъщност има един по-важен въпрос: ще дойде ли момент, когато пенсионните фондове ще печелят добре? Ако не броим календара на маите, тази криза няма да е последната, но между кризите ще има периоди на ръст. Дългосрочно частните пенсионни фондове може би ще получат шанс за реванш.

Но този път може би наистина е различно - и то не защото кризата ще е вечна, а защото световните лидери показват все по-малка толерантност към дефектите, присъщи на капиталовите пазари. Моделът „бум - срив", предопределен от неограничената алчност на пазара, не просто не е единственият възможен в капиталистическия свят, но и става все по-нежелан. Тази система принадлежи на миналото, съответно капиталовите пенсионни фондове, които са основните бикове в периоди на междукризисен ентусиазъм, скоро ще бъдат поставени при нови условия. При това все по-усилено се говори за глобален данък върху финансовите транзакции, който ще засегне бизнеса на всички фондове по света.

Ако това ново капиталистическо бъдеще изглежда несигурно, има и по-близки прогнози: според Владислав Горанов в следващите 5 до 10 години кризата при капиталовите инструменти няма да премине. Заместник - министърът коментира, че следващото правителство трябва да постави на дискусия самото съществуване на (задължителни) капиталови пенсионни фондове. „Не трябва ли да се даде, макар и след време, право на хората да избират - пита Горанов. Според него доходността на ПОК „не е убедителна", съответно за родените след 1960 г. би било по-разумно да прехвърлят средствата си към първия стълб и да възстановят правата си да се пенсионират при условията, които дава държавната пенсионна система. „Пенсията, която бих получил, ако се пенсионирам сега и си получа тази част от втори стълб като допълнение, би била много по-малка спрямо пенсията, която бих получил само от първи стълб" - посочи той. А частната пенсия от ППФ (за I и II категория труд) ще бъде дори десет пъти по-ниска.

Димитър Манолов от „Подкрепа" е още по-остър в коментара си: равносметката за частните пенсионни фондове е „унищожителна". Нещо повече: според Манолов частните пенсионни фондове са финансови пирамиди и когато лицата, които внасят вноски в УПФ, започнат масово да излизат на пенсия, тоест между 2020 и 2025 г., измамата ще излезе наяве. Работникът, роден през декември 1959 г., който разчита единствено на държавния стълб, ще получи значително по-голяма пенсия от този, роден през януари 1960 г., който е внасял и в „задължителен частен" фонд.

Манолов, който активно е участвал в дискусиите по българския пенсионен модел в края на 90-те, си спомня: „Тази система ни беше донесена отвън. Задължителното частно пенсионно осигуряване беше подложено на дебат, но тогава то ни изглеждаше смислено." Това „отвън" в случая е Световната банка и Американската агенция за международно развитие. Обсъждането на тройния модел започва през лятото на 1997 г., като политическата му трансмисия е правителството на Иван Костов. Сред авторитетите, които тогава ни агитират, видно място заема Хосе Пинера - министър на труда на генерал Пиночет и автор на чилийската пенсионна реформа. Пинера и председателят на асоциацията на частните пенсионни фондове в Чили Педро Корона няколко пъти са посещавали България - по думите на Манолов, за да посеят „чилийската зараза".

Отминалите 12 години от старта на пенсионната реформа оставиха много повече впечатления, опит, а и самочувствие в българските експерти. Наскоро „Подкрепа" внесе в тристранния съвет предложение за радикална промяна на пенсионната система. „Остана впечатлението, че искаме национализация на средствата от втория стълб. Нищо подобно, искаме точно обратното - пълна приватизация", посочва Манолов. Предложението на синдиката е всеки човек да получи достъп до собствената си сметка и да постъпи с нея както намери за добре. Ако пенсионните фондове са наистина толкова професионални, както те твърдят за себе си, най-нормалното е хората да си оставят парите при тях - но вече доброволно.

Виждаме, че двама от тримата социални партньори са узрели за реформа, но в сложната формула на социалния диалог едно много често е повече от две.

По света, но дали и у нас?

България далеч не е единствената държава, която си задава въпроси за частните пенсионни фондове. В това отношение примерът на Чили е изключителен, тъй като демонстрира резултата от пенсионния експеримент на Чикагската икономическа школа, която в края на 90-те успя да се наложи и в Източна Европа. През 2008 г. латиноамериканската страна трябваше експресно да реформира пенсионната система, учредена през 1980 г., тъй като покритието й обхващаше все по-малко хора, а административните разходи на частните фондове бяха твърде високи. Дори Световната банка видя, че системата работи за сметка на ниско платените работници, които не могат да натрупат минималното количество вноски, нужно за отпускането на частна пенсия. Чили се принуди да замени минималната частна пенсия със солидарна система, финансирана с приходите от ДДС.

Година по-късно глава надигна и Аржентина. През 1994 г. президентът Карлос Менем приватизира системата за обществено осигуряване; в течение на следващите 14 години в пенсионните фондове постъпиха десетки милиарди долари, от които обаче 20-30% се изпариха под формата на комисионни и административни разходи. Разбира се, печалбите на фондовете бяха гарантирани, но заради недостиг на средства, дължащ се на лоши инвестиционни решения и разточителство, държавата трябваше да доплаща за 77% от клиентите на частните фондове. Показателно е, че след като правителството разреши на хората да се върнат към държавната система, над 1 млн. души приеха офертата. И само западните медии негодуваха, когато накрая президентът Кристина Кирхнер взе решение за национализация.

Унгария също се върна към пенсионна система с два стълба - задължителен държавен и доброволен частен, като закри втория задължителен частен стълб. Като причина правителството посочи големите бюджетни дефицити: трансферите към първи стълб през 2011 г. надхвърлиха 3 млрд. евро, тъй като задължителните вноски във втори стълб изпразваха солидарната система. Беше освен това преценено, че вторият стълб убива стимулите за допълнително доброволно осигуряване. По-важният мотив гласи, че „липсват 1 млн. легално наети работници, които да плащат осигуровки в кратък период и още 1 млн. деца, които да направят системата устойчива в дългосрочен". От 1 януари 2013 г. Унгария ще въведе индивидуални сметки и в държавната пенсионна система.

В Полша реформата на пенсионната реформа се извърши мъдро: вместо да се атакува втория стълб директно, той беше изпразнен от съдържание. От 7.3% осигурителни вноски правителството на Доналд Туск остави 2.3%. Междувременно Словакия и Естония временно наредиха спиране на вноските по втория стълб, за да укрепят първия пенсионен стълб и да избегнат трупането на бюджетни дефицити в европейската криза. В края на миналия месец Словакия отиде още крачка напред, като обяви национализация на частните здравни фондове. Премиерът Роберт Фицо заяви: „Отхвърляме идеята частните здравноосигурителни фондове да реализират печалби за сметка на обществените средства и после да използват тези печалби, за да обезпечават луксозното си съществуване."

Списъкът със страни, отърсващи се от магията на частните пенсии, може да бъде разширен - навсякъде за радост на населението. Очевидно е, че хората не робуват на либерални идеологии се интересуват най-вече от това каква пенсия ще получат, а схемата със задължителните частни пенсии се оказа провал.

Разбира се, икономистите са длъжни да погледнат по-широко на въпроса: каква е ефективността, справедливостта и философията на дадено решение?

Задължителната вноска в държавен пенсионен фонд е редно да се запази, тъй като животът е пълен с превратности, а хората се различават от животните основно по своята солидарност. Добра и справедлива е и доброволната вноска в частен пенсионен фонд, тъй като хората се раждат и развиват неравни и успешните индивиди имат правото на по-добра пенсия. Но е много трудно да се оправдае моделът „задължителна вноска в частен пенсионен фонд". Още повече предвид слабите резултати. У нас средният размер на натрупаните средства на едно осигурено лице сега е 1245 лв. За 12 години това прави феноменалната добавка от 8.65 лв. месечно. Дори в следващите 15 години тази сума да се утрои, тя пак си остава смехотворна.

Тъй като в САЩ или Великобритания, нито пък във Франция или Германия няма такова животно „задължителна вноска за частен пенсионен фонд", никой отвън няма да ни каже какво да правим с него. Сами трябва да вземем решение как да се настроим към новите реалности. Трябва да се научим да ходим на два крака. Никога не сме го правили, що се касае до пенсиите. Социалистическата пенсионна система куцаше на един крак, а след 2000 г. се сдобихме направо с три, но спънати. Вторият пенсионен стълб нямаше нищо общо с пенсиите; той по-скоро трябваше да изиграе ролята на бастун за капиталовия пазар. Тоест народът трябваше да си плати за налагането на капиталистически отношения в страната: ако взимаш 1000 лв. заплата - 600 лв. годишно. Но естественото състояние за човека, а и за човешките системи е да се ходи на два крака. Нали?

Димитър Събев

„Тема”