43-ото Народно събрание: уравнение с осем неизвестни

/КРОСС/Анализ на Институт „Иван Хаджийски"

43-ото Народно събрание: уравнение с осем неизвестни

На 5 октомври българският избирател направи най-ефективното си гласуване: 95% от бюлетините са подадени за партии, прескочили бариерата. Изглежда като пореден парадокс в историята на българския преход: (почти) всички гласували са представени, (почти) никой не се радва на възникналата парламентарната конфигурация.

Гражданите гласуваха срещу политическия монопол. Те не просто дадоха шанс на малките партии, но и принудиха политическите субекти да се конкурират в собствените си ниши и да доказват предимствата си като изразители на определени нагласи. ГЕРБ и РБ - коя е истинската десница; БСП и АБВ - кое е „автентичното" ляво; ДПС и ББЦ - кой е балансьор и кой олицетворява центристката позиция; ПФ и „Атака" - кои са действителните патриоти и кои само се преструват. Шансовете за вътрешни „секторни" конфликти са увеличени заедно с възможностите за по-ясно и категорично доказване на собствения политически и идеологически образ. Уравнението от осем неизвестни прави труднопредсказуем парламентарния живот, но и води до безпрецедентен нормален политически диалог. Независимо какви са целите им, българските политици съзнават, че избирателят в този момент не би приел безплодна конфронтация и отказ от диалог. Ето защо всички, с изключение на представителите на „Атака", с готовност застават на масата за преговори, дори когато нямат желание да се разберат.

Предизборната кампания беше вяла и поради своята безидейност. Партиите практически не се позоваваха на платформите си, а в редица случаи тези платформи бяха дословно копирани от предходни изборни състезания. След 5 октомври обаче, когато стартираха политическите консултации, партиите излязоха именно с платформите си и започнаха да сравняват степените им на съвместимост. За първи път от много години се налага тезата, че подкрепата за бъдещото управление ще се основава на сходство в идеи, а не само на досега декларираното отношение на партиите една към друга.

Плюсовете могат да се превърнат и в минуси. Сложната ситуация в страната въздържа политическите сили от пряко желание за носене на отговорност, особено за непопулярни решения. С твърдението, че са готови да подкрепят кабинет, какъвто и да бъде, ако изпълнява точки от тяхната програма, те изглеждат склонни да заемат „разкрачено положение", да бъдат едновременно на власт и в опозиция, да се ползват от близост до изпълнителната власт и от критична дистанция. Още по-голям потенциал за подобно поведение произтича от нееднородния характер на предизборните коалиции, в които отделните партии имат често разминаващи се позиции по различни политики.

Измерван с европейски часовник, преговорният процес протича нормално. Страната обаче е под натиска на актуални и остри въпроси, които изискват ускорено следизборно структуриране на политическото пространство. Това прави обществеността чувствителна към „надлъгване", бягство от отговорност, търсене на алиби, странични съображения. От една страна, президентът и служебният кабинет като че ли искат да реализират максимална част от целите си, без да бъдат контролирани от парламент, да действат освободено в „междуцарствието". От друга, за основната политическа сила, а вероятно и не само на нея, е изгодно част от решенията да бъдат вписани в сметката на президента, а не в нейната собствена. Никой не се стреми да поеме отговорността нито за точния вид на актуализацията на бюджета (макар да изглежда обратно на положението преди три месеца, че всички по принцип я одобряват), нито за решаването на казуса с КТБ (макар сякаш да са единодушни, че без солиден чуждестранен инвеститор банката не може и не трябва да бъде спасявана). Излиза, че всеки иска да участва във властта, но никой не иска да се подпише под нея и да се лиши от алиби за тежки и непопулярни решения.

ГЕРБ и РБ: предписаната коалиция? 

Изборите са успешни и за двете десни формации, макар че дори съвкупният им резултат се оказа недостатъчен. ГЕРБ възстановява позиции, загубени през изминалата година и половина, като убедително води във всички области, с изключение на смесените райони; категорично доминира във всички възрастови групи (с изключение на 65+), сред хората със средно и висше образование, в столицата и в големите и малките градове. Реформаторският блок е сред първите четири (измежду осем) формации и демонстрира нещо, което в най-новата ни парламентарна история не се е случвало: партии, изпаднали от Народното събрание, могат да се върнат отново в него.

Успехът на ГЕРБ има и друго измерение. Преодоляна е изолацията, в която партията беше изпаднала в края на своето управление през 2013 г. Тогава Борисов си тръгна под напора на улични протести, а много трудно съвместими партии като ДПС и „Атака" се обединиха заедно с БСП, за да не допуснат връщането му на власт. Сега, напротив, ГЕРБ изглеждат приемлив партньор, който има диалог с всички (без „Атака"). Тази тенденция се появи в периода преди европейските избори през май, но октомври я увенча. Следизборната игра се води по правилата на ГЕРБ - като се започне от темпото, мине се през темите и се стигне до модела на консултации. Борисов успява през цялото време да държи всички врати отворени - включително и към БСП, нещо, към което никога досега не се е стремил и не му се е удавало. Оставката на Станишев улесни тази възможност. А самите консултации сякаш преобърнаха в полза на Борисов първоначалната междупартийна конфигурация. Ако в началото малките партии влязоха в разговорите с многобройни условия, а Борисов трябваше да бъде търпелив, защото е длъжен да състави някакво правителство, то по-нататък те почти изоставиха условията си, а той зае позицията на човек с различни варианти за изход. Сложните многоходови комбинации за коалиране в предначертан „формат ЕНП" с Реформаторския блок, при който всекидневно и понякога часово се сменяха позиции, доведоха до впечатлението, че РБ не е наясно какво точно иска, а ГЕРБ е добронамерената страна в преговорите, жертва на чужда алчност или непостоянство. Едва ли е точно така. За Борисов РБ е незаобиколим коалиционен партньор, ако не иска да поеме риска на еднопартийно правителство на малцинството с подкрепата на ДПС. Настояването на „реформаторите" за съучастие на „патриотите" има ясната цел да изолира ГЕРБ от ДПС и с това рязко да стесни възможностите на Борисов да маневрира независимо от тях или срещу тях. В основата на цялата игра е отговорността на Борисов. В известен смисъл той е в ситуация на вероятен „цуг-цванг". В момента властта е „горещ картоф" - с поемането й може да загуби, с отказа - също губи. Избирателят едва ли би му простил, ако за втори път избяга от властта. С встъпителната си реч пред парламента той отново се опитва да прехвърли отговорността върху другите партии, очертавайки три опции за продължителност на мандата и предлагайки им те да вземат решение коя им се струва най-изгодна. Борисов иска да играе ролята на „обединител", което е ключова предпоставка за „съотговорно управление", но и за евентуална бъдеща президентска кандидатура. Остава да видим дали все пак старата дреха не приляга много повече на раменете му.

Реформаторският блок придоби самочувствие и съзнание за собствена тежест, дори за по-голяма от реалната. Ако продължи да изпитва търпението на Генерала, той може просто „да обърне масата". Или да предостави на Кънев „горещия картоф". Преговорният процес зависи в голяма степен от вътрешните отношения между „реформаторите". Блокът изглежда с променен баланс. Преди изборите беше добил до голяма степен вида „ДСБ+" и основните послания излизаха от говорителя Радан Кънев. Нещо повече, ходът на лидерите на ДБГ и СДС Кунева и Лукарски с отмяната на избора за лидер на Блока приличаше на последен опит да се спре бившата партия на Костов от окончателното завоюване на командните височини. След изборите, напротив, преимуществото е на Кунева и Лукарски. Те внушават твърдост и последователност, докато Кънев е в отбранителна позиция и постоянно ревизира становищата си (типичен пример е важният въпрос за личността на бъдещия премиер). Дори в парламентарен план двете партии имат по-добро представителство от ДСБ и се налагат като реален фактор в разговорите за бъдещото управление. Разделението по оста за/против Борисов е несъмнено и не е преодоляно. ДСБ са скептично настроени, макар да не бива да подценяваме и 13-годишната абстиненция от властта, по-продължителна и по-тежка, отколкото при всички други. ДБГ са много по-отворени към коалиране с Борисов, не само от кадрови съображения, а и защото разчитат на подкрепата на ГЕРБ за членството си в ЕНП и завръщането на запушените европейски шансове на Кунева. Влизането на РБ в коалиция с ГЕРБ няма да бъде финал на вътрешните процеси. Блокът не е монолит. Разцепването му не е избягнато веднъж завинаги. Остава в сила и изкушението да се играе в подходящ момент срещу ГЕРБ, т.е. тогава, когато могат отново да претендират, че са автентичната сила вдясно. Желанието на Кънев да внушава, че е „принципният реформатор", е насочено не само към правителствените консултации, но и към управленската перспектива.

БСП и АБВ: несигурни партньори и сигурни конкуренти? 

Социалистите се намират в незавидно положение след изборите: най-нисък резултат за четвърт век от началото на промените; за първи път отстъпена водеща позиция в селата и сред хората с ниско образование; срив сред младите избиратели. В парламента партията е застрашена от политическа изолация и лява конкуренция.

Монополът на БСП върху лявото политическо пространство беше установен през 1991 г., когато социалдемократите на д-р Петър Дертлиев не успяха да влязат в парламента (след като приеха погрешна синя идентификация като „СДС-център"), загубен през 1997 г. след катастрофата „Виденов" и възстановен през 2001 г. Сега с парламентарното присъствие на АБВ най-старата партия отново губи привилегировано положение. Между двете ключови „точки" - 1997  и 2014, има видимо сходство: вътрешна партийна криза след неуспешен мандат. Но в историко-политически контекст 1997 и 2014 година са твърде различни. Евролевицата, която през 1997 първа разби левия монопол на БСП, беше не само конкурент, но и шанс за промяна на социалистическата партия. Отношението на евролевите към евроатлантическата интеграция и към ДПС подтикна тогавашното червено ръководство да осъществи политическия завой, който по-късно беше осребрен с избора на партийния лидер за президент. АБВ, втората формация, която разбива монопола на БСП, отново е на стъпка (или крачка) „вдясно" от БСП - това показват не само „азбучните" послания на лидерите, но и демографският профил на електората. Но БСП вече извървя и дори надхвърли мярата на движението вдясно, за да влезе в левоцентристка идентичност. Сега за разлика от 1997 г. сега БСП се нуждае от крачка „вляво". Присъствието на АБВ в парламента е шанс за БСП да вземе истински ляв курс, такъв, за какъвто в България има ниша, особено на фона на тежкото социално положение. Активизираното „ляво" говорене, което се чува от „Позитано", е знак, че вероятно ще се върви по този път. Но пътят няма да бъде лек.

Необходимостта от сериозни преоценки на политическия курс е несъмнена. Може да се спори, успешно или не е било правителството на Орешарски, но е безспорно, че амбицията за съставяне на кабинет, който да покаже алтернатива на ГЕРБ и да върне доверието в социалистите, се е провалила. Сега БСП се намира в политическа изолация. Деветгодишното партньорство с ДПС финишира на този етап с взаимни обвинения. Другите формации виждат перспективи било в сътрудничество с ГЕРБ, било в изчакване на подходяща ситуация, за да докажат своята значимост, но не и в БСП като алтернатива. Това би могло да има и позитивен ефект, защото извежда партията извън светлината на прожекторите и й дава време да пристъпи към промени и преоценки, да се върне към себе си.

В тази обстановка актуализирането на въпроса за „голяма коалиция" с ГЕРБ, повдиган неведнъж през 2013 г., стана илюстрация на политическа безизходица, а не на знак за реална перспектива. Борисов правеше постоянни жестове към левицата, убеден, че при нейна евентуална подкрепа ще сложи край на претенциите на малките партии, а и ще си гарантира властта заради положението на самата БСП, която е без достатъчен ресурс и самочувствие за решително самостоятелна линия. Едва ли трябва да се пропуска и това, че БСП би била „жертвеният козел" при вероятен провал на такава коалиция. Въпреки тези очевидности, определени среди в партията настояваха за подобно развитие, което би запазило икономически позиции при смяната на властта. Ръководството на Миков все пак успя да наложи курс на „конструктивна опозиция", който намери израз в единодушната подкрепа на Цецка Цачева за председател на НС, въпреки всички критични изявления и действия на социалистите по неин адрес от 2009 г. насам. Едва след първите месеци на управление на ГЕРБ и вътрешна промяна биха могли да дадат шансове за повече доверие в червената централа. Опитите за активна законодателна дейност в първите дни на парламента (за плоския данък, пенсионирането и т.н.) имат знаков характер, но не и практически ефект.

Вътрешните противоречия в БСП не са свързани само с проблема за „голямата коалиция". Те неизбежно опират и до търсенето на виновни за тежкото поражение. Макар да не са започнали отчетливо, не е изключено в скоро време да се проявят опити за стоварване на цялата отговорност върху бившия лидер Станишев и неговото обкръжение. Конфликтът между „богатите младоци" и „червените фараони" е по-сложен от баналното му представяне като сблъсък между закостенели апаратчици и млади надежди. Той има и икономически корени, и отношение към конкуренцията от АБВ. Тепърва ще се изявява „петата колона".

За АБВ успехът решава едни проблеми, но ражда други. Сътрудничество с ГЕРБ би намалило доверието в нея. Опозиционна роля съвместно с БСП би заличило разликите. Първанов сигурно чака момент, когато конструктивният тон в българския политически момент би се заменил с поредния конфронтационен изблик, за да излезе напред със своите тези за националното съгласие. При всяко положение едва ли от АБВ разчитат на рязък ръст на електоралната си подкрепа. Остава им да привличат кадри на БСП и да се надяват на допълнително затъване на „столетницата" във вътрешните ѝ противоречия, което би накарало АБВ да изглежда като „по-добрата БСП" в очите на разочарования ляв електорат, и да аргументира завръщането й в някакъв общ, но равностоен формат.

ДПС и ББЦ: два нестандартни и несъвместими варианта на центризъм?

Българският политически център изобилства с нестандартни варианти: „царски", „етнически", „телевизионен"... Трябва да се признае, че лидерите на ДПС положиха немалко и небезуспешни усилия да усвоят и прокарват либералните стандарти. На избори 2014 ДПС направи нова крачка по пътя към превръщане в национална партия, представена в цялата страна, а не само в смесените райони. Може би само невалидните бюлетини направиха така, че ДПС сега да не е втора политическа сила,[1] но подобно развитие съвсем не може да се изключва в бъдеще. Вижда се, че ДПС може да разчита на младите хора, че намира и нова социална база в почти всички относително маргинализирани общности - от ромите до жителите на Северозападна България. Сега - от позициите, които придобива - ДПС се стреми да внуши ценностен и идеалистичен „аз-образ": единствената партия, която доброволно се отказва от властта в името на стабилността, единствената, която предлага подкрепа за правителство, без да иска нищо в замяна, единствената, която мисли за европейски и евроатлантически координати на България в нагласите си за бъдещото управление.

Намеренията на ДПС са дългосрочно прицелени. Партията на Доган-Местан ще се стреми да докаже, че както в 42-то Народно събрание правителството не бе възможно без нейно участие, така и в 43-то Народно събрание стабилно правителство няма да се получи, а декларираното от много партии нежелание да си сътрудничат с движението в крайна сметка ще доведе до ситуация, в която няма да могат изобщо да управляват. При сложните баланси и нестабилното състояние на отделните формации в парламента такъв вариант е правдоподобен: 126 депутати на ГЕРБ, РБ и ПФ, а още по-малко, 107, на ГЕРБ и РБ, не могат да бъдат достатъчна гаранция на всеки остър ъгъл. Депутатските мандати на трета партия и дисциплината на ПГ правят от ДПС балансьор, с който всички ще се съобразяват, volens nolens. Самото ДПС на свой ред също трябва да се съобразява с трайно негативния си образ в българското общество, подсилен през последните месеци от равносметка на отношенията с политически партньори. Протестите в Кюстендил са просто симптом, че в един момент анти-ДПС настроенията могат да избухнат на нова сметка и с непредвидими последици.

Партията на Бареков преследваше от създаването си изземване на балансьорската роля и съвсем съзнателно влизаше в конфликт с ДПС. Тази линия на противопоставяне остана дори единствена при ББЦ, след смекчаването на тона към ГЕРБ, БСП и президента. Неустановената идейна ориентация на ББЦ, разпростряна в широк диапазон - от самоидентификация като истинската „социална партия" до присъединяване към европейските консерватори - не ѝ попречи да нарече в НС парламентарната си група „Български демократичен център", за да утвърди именно центризма като свое политическо кредо с отворени врати вляво и вдясно. Въпреки това, доминацията на ДПС в това пространство не буди съмнение. Нестабилността на групата на ББЦ, от която вече се отцепи първият депутат, и крайно негативното отношение на ГЕРБ към нея лиши партията от важния статут, който иска да си припише. Показателно е и решението на лидера Бареков да предпочете евродепутатското място в Брюксел пред българската парламентарна кариера. Това едва ли говори за убеждение, че в НС може да постигне крупни резултати.

ПФ и „Атака": двата образа на национализма.

В националистическата ниша е тясно (общо 30 места), но разнообразието е голямо. ПФ изгради публичния си образ върху идеята за „умереност", за разлика от неприемливия за мнозина радикализъм на „Атака". Непосредствено след изборите лидерите на Фронта препотвърдиха своето конструктивно поведение с готовността да подкрепят ГЕРБ на базата на програмни идеи в името на национално спасение. Този ход е нож с две остриета. Програмните различия на „патриотите", както с „герберите", така и с „реформаторите", са достатъчно чувствителни и подкрепата трудно може да бъде обосновавана убедително пред избирателите. В самия ПФ съжителстват разнородни партии, течения и публични фигури. Преди изборите широкият диапазон имаше положителен смисъл (за първи път националистите се обединяват, вместо да се цепят), след тях обаче увеличава риска от нестабилност. Твърдата позиция на Велизар Енчев против ГЕРБ и Бойко Борисов не може да се подценява. Поведението на Слави Бинев също трябва да бъде взето предвид. „Патриотите", подобно на „реформаторите", са застрашени от вътрешни разделения, избиващи вече на повърхността. Това, от своя страна, дава нови шансове на „Атака", която поддържа изцяло монолитен образ и след „чудотворното" парламентарно възкресение получава и възможност за двойно надмощие в патриотичния лагер - първо, по линия на безкомпромисната патриотична принципност, и второ, по силата на факта, че конструктивният тон на другите формации в първите дни на 43-то НС ги прави единствената фактическа опозиция. А това носи бонуси за общественото мнение в страна със социална несигурност. Наближаващият зимен сезон несъмнено ще активизира посланията на Сидеров и за цените на тока, и за монополите, и за „колониалното робство". Свиващите се положителни нагласи към българското еврочленство увеличава и значението на „Атака" като единствената парламентарна формация, заемаща антиевропейски позиции.

Заключение

Повече от година българските протестиращи искаха предсрочни избори, за да сложат край на нестабилността и задкулисието. През изминалия октомври пролича, че проблемът на демокрацията в България не се лекува с избори. Дълго време Делян Пеевски беше фигурата, фокусирала недоволството на протеста. Сега той стои на първия ред в парламента и е вносител на първия законопроект.

Новият български кабинет още не е съставен и вече се множат песимистичните прогнози за неговата краткотрайност и нестабилност. Расте и убеждението, че несигурната парламентарна конфигурация ще ликвидира шансовете управленският екип да рискува с реализиране на сериозни промени. Никак не е изключено формирането на правителство да бъде не финал на политическата криза, а просто неин етап, който ще продължи през 2015 г.

Популизмът получава ново пространство за изява. Видимата несигурност на политическия процес и ниското доверие в институциите засилва натиска в полза на „магически" прости решения, от рода на Велико Народно събрание, президентска република или мажоритарна система. Експериментаторството, без ясна стратегия и кауза, може да нанесе нови, допълнителни удари върху доказано крехката българска демокрация. Партиите са изправени пред задачата да възстановяват доверие в по-трудни условия от всякога. Най-важно е преди всичко какъв вариант на политически живот ще бъде избран през следващите месеци - конфронтационен или консенсуален. Изкушението да се замества търсенето на стратегически изход с показен сблъсък е голямо. То обаче може да ерозира до опасни равнища целия парламентарен модел като неефективен. Дискусията по актуализацията на Бюджет 2014 и Бюджет 2015 ще бъде показателна поне в две посоки - има ли нагласа за сътрудничество по най-важните въпроси за страната и има ли стремеж да се търси обоснована промяна в държавната политика. Или фасадата отново ще се окаже по-важна от съдържанието.