Дискретният чар на политическото лицемерие

/КРОСС/В своя великолепен филм "Дискретният чар на буржоазията" режисьорът-хулиган Луис Бунюел насочва оптичния си мерник с изключителна ирония към богаташките прослойки, които са проядени от лъжите, самоизмамите, претенциите, фалша си и своя собствен нарцисизъм. Режисьорът е безпощаден в своя сарказъм, който в нито един момент не е показан помпозно, точно обратното - филмът е като сюрреалистично видение, което те води в един толкова изкривен свят, че човек почва да се залива от смях, въпреки че повечето от видяното изобщо не е смешно. Това е от най-трудния вид комедии и Бунюел се справя повече от блестящо. Нещо повече - той ни е оставил безпогрешни указания за ориентиране в този фалш, защото, уви, явлението е повече от универсално и може да се срещне във всички сфери на обществения живот. Заради това, нека сега да се опитаме да направим едно кратко сюрреалистично пътешествие през дискретния чар на българските лицемерия, защото в последната една година се нагледахме на толкова много от тях, че ако някой се реши да напише енциклопедия на преживяното със сигурност ще получи академично звание.

На първо място трябва да поставим, разбира се, ДСБ, защото две приключения с тяхно участие демонстрираха, че лицемерието е основният демон на българската десница. На първо място, дойде самопризнанието на Радан Кънев, че партията му има влог в КТБ в размер на 48 хиляди лева. Самопризнание в случая обаче съвсем не означава покаяние, защото той го направи най-вероятно от страх да не би информацията за тези финанси да изтече отнякъде, Кънев стовари цялата вина за скандалния влог на бившия ковчежник на партията. Ковчежникът не закъсня и отговори със словесна канонада, дори се закани за съди лидера на ДСБ. В престрелката обаче встрани остана основният въпрос. След като цяла година слушахме каква прелест струи от ДСБ и от Реформаторския блок, как техните стъпки са ангелски, а погледите им нежни и пълни с мъдрост, изведнъж се разбира, че партията на "умните и красивите" всъщност нелегално е точела лиги по големите лихви в КТБ и е поставила пари там. Според Кънев парите били на влог "много отдавна". Това трябваше да е оправдание за шокиращото разминаване между думи и действия. Все едно КТБ съществува отпреди 3 века, че някой може да има влог "много отдавна". Ако само няколко дни преди признанието на Кънев за тази банкова сметка някой журналист бе написал подобно предположение вероятно щеше да получи хиляди клетви, че е долен комунист, който интриганства срещу величавата и горда душевност на десните. И вероятно щеше да бъде прав. ДСБ с пари с КТБ - че това звучи все едно Осама бин Ладен е заловен с хамбургер в "Макдоналдс", при това носещ тениска с лика на американския президент. Но ето, че в България, оказа се, лицемерието няма никакъв край, а "политическите ангели" бяха заловени да банкират в учреждението на Сатаната (ако се придържаме към тяхната парабогословска лексика).

Зареден с това знание, човек вероятно по-лесно ще преглътне поредните любовни искри, които се разхвърчаха между Реформаторския блок и ГЕРБ. "Ние можем да управляваме с ГЕРБ и това е полезно за държавата", обяви в едно телевизионно студио ген. Атанас Атанасов от алчното за лихви ДСБ. Отношенията ГЕРБ - Реформаторски блок вече приличат на фолкпесен. Традиционно десните бяха обявили, че оставят вратата отворена за полицейско десните. Полицейско десните пък в лицето на техния лидер Бойко Борисов няколко пъти с горчивина се нахвърляха срещу обектите си на страст, защото ги подозираха, че само шикалкавят, докато търсят къде да хойкат настрани. В крайна сметка любовната сага приближава към своя свещен конец, защото все по-често в пространството почнаха да се появяват надъхани костовисти, които със страст да обрисуват идиличната картина на бъдещо реформаторско управление с ГЕРБ. И тук, разбира се, никой няма да постави въпроса за грандиозната подмяна. Нима е нормално да ставаш и лягаш с клишетата за битка с олигархията и задкулисието и след това по същество да легитимираш ГЕРБ, същинската партия на олигархията, като носител на различно статукво. Подлостта наистина е станала втора природа на българската политика, но реабилитацията на формацията, която подчини институциите на своята полицейска кубинка и бе на път да пречупи крехкия гръбнак на българската демокрация със стоманения си юмрук от калинки и надъхани кариеристи, е висша степен на мерзост. Ето това е проблемът днес - тези, които се опитаха да паразитират върху протестните настроени изобщо не са на висотата на изречените думи.Ако в речите си говориш като сплав от майка Тереза и Гала, а всъщност се държиш като Джак Изкормвача в политиката, никой никога няма да е в състояние да ти повярва, че си истинска алтернатива.

Междувременно мастит политолог от десните, от породата на тези, които са готови да дадат мъдро мнение за проблема с намаляването на есетрата в Черно море и да обвинят дългата ръка на Кремъл за това, се опита да наложи цензура върху радиоводещият Петър Волгин, защото журналистът с много силен коментар ритна дежурната русофобия там, където слънце почти никога не я огрява. Волгин подобно на Бунюел е като детектор за лицемерие, защото покрай неговата безкомпромисна позиция по световните теми много често си проличава истинското емоционално състояние на десните сталинисти у нас. И заради това човек почва да си задава въпроса - нормално ли е да се водиш за демократ и едва ли не идеолог на свободата, а същевременно най-много да те вбесява това, че някой има различно мнение и не го е страх да го изразява. Страховито е да видиш как маските падат, когато прочетеш бесновато мнение на десен, че всеки журналист с различна позиция трябва да бъде изпратен на Марс с ракета. Какъв свят си представя колективното дясно несъзнателно? Какво точно иска да постигне? Опасявам се, че това са въпроси, които са обречени да останат без отговор. Но има нещо много перверзно в позицията, която иска да изчисти света от алтернативни гледни точки. Подобен тип отношение към истината е не само цинично, това е софт-фашизъм. Защото не е ли почти фашизиодно да постоянно да лееш моралистични сълзи за украинските жертви, но да изригваш в драматични възторзи, когато се лее руска кръв. Подобен тип морална уродливост е много характерна за пълзащият десен сталинизъм, който иначе успешно се прикрива понякога зад тоновете клиширана либерална патетика. И това ни навежда на мисълта, която е крайно време някой да изрази по правилен начин. Десницата в България е немодерна и архаична. Тя е толкова безпомощна в реалния свят, че дори е леко абсурдно да си я представиш на власт, защото ще прилича на комбинация от анимационен филм и пушене на трева. Десницата оцеля заради неправителствената си мрежа от фондации, издържани с чужди пари, но не може да тръгне към властта, защото няма какво да предложи. Атанас Атанасов обяви, че щели да правят "реформаторско управление", което издава най-малкото, че скоро не се е появявал да пие бира в Подуяне. Думата "реформа" действа на електората като червен плащ на бик. Толкова безумия бяха оправдавани с реформите, че на хората най-накрая почна да им писва. Нещо повече след всяка реформа положението ставаше все по-зле и по-зле. Защото по логиката по която с мракобесна настойчивост десните твърдят, че реформират, то и смъртта може да бъде разглеждана просто като една реформа на живота. Тоест - десницата прилича на изкопаемо от миналото, което трудно намира място в ежедневието. И именно лицемерието и неговият дискретен чар са причината тя да е в това положение. Защото не можеш да твърдиш, че си на страната на морала, а всъщност скелетите в гардероба да си ти повече от обувките на Кари Брадшоу от "Сексът и градът".

И след като сме тръгнали на това съмнително пътешествие нека да отправим поглед към най-голямото лицемерие, което се случва буквално пред очите ни - подготвяната коалиция ДПС и ГЕРБ. Май сме на път колективно да станем свидетели на нещо, което никой не предполагаше, че може да стане - Борисов и Местан, разбирай Доган, да се прегърнат и да се вземат в името на една следваща власт. Напористият Борисов миналата седмица на няколко пъти повтори, че ДПС се държи най-отговорно. От ДПС пък започна такова намигане в посока на Бойко Борисов, че ситуацията става все по-неудържима. На бял свят изплуваха и информациите, че ГЕРБ и ДПС съвместно са отстоявали идеята за "банкова ваканция", която щеше да съсипе цялата финансова система на България. Но повечето медии като че ли са слепи за този съюз, който се случва пред очите на всички. Политическите пречки очевидно са паднали, Борисов удобно забрави, че преди една година крещеше от парламентарната трибуна, че Доган го е поръчал. Днес ДПС и ГЕРБ, независимо от всички клетви и изречени думи, вървят към политическият олтар на управлението. И само за десния протокол - ако този съюз се осъществи, то розовите блянове на реформаторите ще останат някъде в ненужното минало. Понеже истината е, че между ГЕРБ и ДПС няма нито една политическа и програмна пречка за съюз. Това, което спираше осъществяването на този проект бяха натрупаните напрежения, но в мътилката на българската политическа лудост, вече май са възможни всякакви политически комбинации. Но не е ли лицемерно това да се случва и никой нищо да не казва?

Мисля, че точно това е предупреждението, което Луис Бунюел се опитва да ни покаже с цитираният в началото филм - да не попадаме в измислените светове, които са изтъкани от лъжи, подлост и фалшив блясък. Дискретният чар на българското политическо лицемерие е в това, че то носи прилив на сила за кратко време, но след това ефектът му свършва и човек започва да го търси отново и отново. Българската политика в повечето свои състояния е само една имитация - имитация на идеи, програми и политика, а в крайна сметка, видя се, всичко може да бъде решено зад кулисите, там, където властва пълният мрак и всички имат нелегални банкови сметчици, където не трябва. Но пък новината не е в това, че политиците са изпечени лицемери. В това сензация няма. Интересното е, че все повече хора отказват да бъдат част от този филм и тръгват да търсят истината. Бунюел щеше да е щастлив. Мисля си, че с неговите филми той се е опитвал не да омагьоса, а да събуди хората.
И на нас ни е време за един такъв филм.

Коментар на Александър Симов - Поглед Инфо