Цамблак, или как се пише панегирик

/КРОСС/ Григорий Цамблак се събуди в монашеската си килия с пулсираща болка в слепоочието. През нощта го беше споходил кошмар, от който още се обливаше с лепкава пот. Сънувал бе, че от манастира в Литва изведнъж се е преродил шест столетия по-късно. При това в България, където е станал журналист.

Григорий опита да забрави ужасния сън, като положи неистови усилия да се съсредоточи върху делото на живота си - панегирика за своя любим учител Евтимий. Беше решил да го озаглави „Похвално слово за Свети Евтимий Търновски" и вече бе положил началните възторжени акорди: „И тъй, ще дръзнем ли да го възхвалим? Ще дръзнем всякак, понеже усърдието ни влече. Не защото за нас, които се наричаме чада на такъв баща, не е беда да мълчим; не че с нашите похвали ще бъде по-знаменит - та и как, когато той се числи всред апостолите и увеличава техния брой; но слушателите към старание да подтикнем и подобни желания да възпламеним. И понеже са много делата му, които са от нашия език по-висши, с малки някои припомняния ще направим да се познае мъжът, както някой би рекъл: орелът - по перата, по ноктите - лъвът."

Началото му харесваше и той го препрочете десетина пъти. Това го поуспокои и му даде сили да продължи вдъхновено: „Макар че на младини, когато помисълът на мнозина е несъвършен поради възрастта, разсъдъкът и на добрия греши, той показа отрано какъв ще бъде в края на живота си. И както облагородените дръвчета, когато с първо израстване вдигнат прави върхари, предвещават на земеделците с този си вид по-сетнешната своя хубост, по такъв начин и той."

Метафората с облагородените дръвчета му се стори недостатъчна и Григорий реши да я задълбочи, като уточни вида на дръвчето: „Той потвърди - поради желание за съвършен живот - истинността на Давидовите думи, че праведникът разцъфтява, сякаш финикова палма. Защото само това дърво израства с еднаква дебелина от земята до върха и с времето в продължение на растежа си ни един клон в ширина не пуска. Така и той от ранна възраст разцъфтя, като тутакси с избора на своя живот се отдели съвършен и високорастящ."

„Прекрасно казано!", зарадва се Цамблак, чувствайки как витиеватите слова сами напират изпод перото му: „Добродетелта направи този мъж прочут навсякъде и като с пръст показваше делата му, плод на безмълвието, на смирението, на размишлението, на самото съзерцание... Кой е толкова смирен от имащите бездръзновена съвест като него, високия в духовните дарования? Кой е така кротък и смесил премъдростта с красотата, та да не се нуждае никак от оръжието на яростта..."

В този момент на вратата се почука и това рязко прекъсна потока от възвишени мисли. „Влез!" - извика Григорий Цамблак и пред него тутакси цъфна новият послушник в манастира. Той не можеше да понася този ласкател с угодническата му усмивка и едва успя да прикрие раздразнението си. Послушникът също се направи, че не забелязва презрението, поклони се ниско и попита с престорена ведрост: „Ваше Високопреосвещенство, какво чудно съчинение творите?"

Григорий се подразни още повече: „Първо на първо, не съм станал още митрополит, та да ме наричаш Викопреосвещенство. И второ, тъкмо щях да напиша за моя учител: облажавам очите ти, облажавам ръцете ти, облажавам нозете ти и т.н., и т.н., а ти ме прекъсна!"

Послушникът се усмихна мазно: „Е, извинявам се, ама аз по този повод идвам да Ви кажа, че князът на Литва - Витовт, подочул за Вашето краснословие и горещо Ви моли да напишете панегирик за него."

Отговорът на Цамблак не закъсня: „Моля?! Абсурдно е да възхвалявам някого приживе, още повече човек без никакви заслуги да бъде канонизиран! Вярно, наричат го Витаутас Дидисис, т.е. Велики, но са му достатъчни и паметниците. Впрочем срамно е да му се издигат и паметници, докато още е жив, та какво остава за панегирици! Безобразие! Как въобще е възможно подобно безочие? Някъде даже прочетох, че направил Литва бащиния, понеже местните князе били заместени от верни нему губернатори. И иска да го хваля? Нахалник! А ти изчезни от очите ми моментално!"

Но изчезването на послушника не донесе на Григорий очаквания покой. Пулсиращата болка в слепоочието се върна с още по-страшна сила, ръцете му затрепераха. Изведнъж в главата му отново нахлу среднощният кошмар и той потръпна от ужас...

Лето 2015-о. Григорий седи в някаква голяма сграда, на чиято фасада пише Полиграфически комбинат, и на коляно пише прочувствено похвално слово, озаглавено „Умиротворителят". Словото обаче не е за Евтимий Търновски, нито за Свети Киприян или Свети Димитър. Не, това, което пише, е далеч по-талантливо от произведенията, излезли изпод перото му в началото на 15 век. „Търпението да чуе всякакви мнения, дискретността да не злоупотребява с информацията, уважението към Бойко Борисов направиха от Цветан Цветанов не машина за избори, а политик с бъдеще" - ето как е започнал Григорий, вече като журналист.

В този момент му става изключително неудобно, че навремето не намери най-ласкавите слова за учителя Евтимий. Особено го хваща яд на изречението: „А нашият пастир, гледайки кротко, движейки тихо устни и със свирката на духа призовавайки стадото, събираше го наедно и тъй го правеше неразлъчно, като дори хромите носеше на раменете, за да не изостанат." Господи, колко слабо казано, без никакъв възторг! Види се, шест века по-късно е успял да го напише далеч по-добре: „Цветанов е безупречен във всичко това - умее да говори точно, а също духовито, умее и да увлича хората (не само съпартийците). И то вече не от страхопочитание, макар че изпитват към него втората част на това словосъчетание, а чрез емоция и обаяние. Чар и закачки, но с мярка."

Емоция, обаяние, чар...

„Този Цветанов ще да е бил същият като пресветия Евтимий", мисли си Григорий Цамблак и поглежда какво е написал току-що на коляно: „Цял свят го е признал за специалист (с медали и грамоти - за борбата му с отвличания и кокаини, за разследването на кървавия удар в Сарафово и прочее, и с нестихващи и до днес покани за участие в ключовите световни тематични форуми, включително за борба с терора.)"

„Да, същият ще да е, щом навремето рекох и за моя учител, че „от всички страни - на север до океана и на запад до Илирик - биваха привличани отдалече от добродетелта на този мъж; и само като го видеха, смятаха това за голяма придобивка, а пък щом се удостояваха и със словото му, считаха това за явно спасение."

Най-страшното в съня обаче предстои: Григорий грабва „Похвално слово за Свети Евтимий Търновски" и започва да го редактира съобразно изискванията на жанра през 21 век. Веднага маха „Кой е така милостив, че от самия вид на бедните се облива в сълзи като него, който живееше в нищета, равна на тяхната?" и го замества с „Обикаля, преговаря, среща се с хора по улици и по зали. И като че ли никога не се уморява." После задрасква „Защото Божественият промисъл много пъти оставя дявола да развихри буря срещу светците, за да могат, като страдат, да го победят и да се увенчаят, а онези, които се борят с тях и ги мъчат, да бъдат победени от тях и да станат достойни за смях." Вместо това слага: „Както срещу бандитите, той е машина и на избори. Понеже се готви за всеки вот от вечерта, в който е приключил последният. Още в нощта на победата, когато всички в ГЕРБ ликуват, главата на Цецо е като изчислителна машина - брои и съпоставя гласове, проценти и съотношения с политически опоненти, прави изводи, включително и персонални, и още преди да е съмнало, той вече има стратегия за следващите избори. Независимо кога са и какви са."

Цамблак помни, че се събуди, когато накъса листа с последното изречение: „Слава, чест, власт и поклонение сега и винаги, и навеки!" На негово място извади нов и написа: „Той никога не губи самообладание, най-редовно спира в различни кьошета на кулоарите депутати и преговаря. Но не като силовак, а с ловкостта на дипломат. И това не го отрича никой в парламента, дори и опозицията"...

Облекчението, с което отвори очи, беше неописуемо. Болката в слепоочията обаче не му даваше мира през целия ден. В главата му се блъскаха въпроси, от които се задушаваше. Ами ако наистина не е достатъчно талантлив, за да завърши панегирика за Свети Евтимий? И за какво да го пише, щом светията няма да каже дори едно „браво" или „благодаря"? Е, един ден някой си Иречек ще каже: „Литературният стил на Григорий Цамблак се отличава с приповдигнат тон и многословие, в това отношение е ненадминат в българската литература." Но голяма работа, да не би похвалата да го нахрани или стопли? Еех, Григорий, кога и ти ще си оправиш живота, вместо да се бъхташ от сутрин до вечер да славословиш покойници? Кога и на теб ще ти дойде най-сетне акълът в главата?

Потънал в мрачни мисли, Григорий Цамблак извади празен пергамент и извика послушника: „Ще ти диктувам, че ми треперят ръцете и ужасно ме боли главата. Пиши заглавие: Похвално слово за... Всъщност за кого ми каза, че се натискал да го превъзнасяме?"

„Княз Витовт" - поклони се ниско послушникът, готов на мига да услужи.

„Добре, тогава допиши заглавието: „Похвално слово за княз Витовт, великият укротител". А началото... Началото ще взема направо от словото за Евтимий: „И тъй, ще дръзнем ли да го възхвалим? Ще дръзнем всякак, понеже усърдието ни влече...." По-нататък ще напиша, че обикаля, преговаря, среща се с хора по улици и като че ли никога не се уморява. Подсети ме обаче да вмъкна малко повече емоция за неговия чар и обаяние. Трябва да изпреваря времето си, та да не се червя един ден пред колегите..."

Послеслов: Много скоро след като завърши съчинението си, Григорий Цамблак бе ръкоположен за митрополит по настояване на княза. Този факт беше известен на неговите изследователи, но не бяха ясни причините, довели до бързото му издигане. Обяснението е, че похвалното слово за Витовт изчезнало, при това твърде мистериозно. И досега се спори дали Григорий е скрил или направо е изгорил ръкописа от страх, че след векове ще му се върне тъпкано - да се прероди в България, а отгоре на всичко и като журналист.

Любослава Русева

„Редута"