И винаги са се намирали задръстеняци да мърморят, че видите ли, пак се гаврят със светините...

/КРОСС/Писателят и сценарист Алек Попов, член-кореспондент на БАН, в интервю за "Сега"

Тази седмица бе софийската сценична премиера на "Сестри Палавееви", поставена м.г. от Драматичен театър - Пловдив.

- Накъде тръгнаха сестри Палавееви след първия том и пиесата? Как се развива темата?

- Около тези момичета и тяхната история вече се оформи един цял свят, който ме погълна. Сега пиша втората част на романа, като работя междувременно и по филмовата адаптация на първата. Започнах тази книга в една сравнително спокойна обстановка, днес страстите са много по-разгорещени и това драстично скъсява дистанцията с епохата, която изследвам. Постоянно излизат нови данни и свидетелства за ония мрачни години, като паралелно тече и отчаяна съпротива срещу безпристрастния прочит на историята. За обществото това е мъчителен процес на пробуждане и оздравяване, но от творческа гледна точка тази наситена с валенции среда не е толкова полезна. Най-малкото, трябва да полагам двойно повече усилия, за да запазя чувството си за хумор. Работя с материал, който е токсично идеологизиран, докато аз не гледам на него идеологически, а това създава объркване у мнозина. Оказа се, че миналото е по-живо, отколкото съм предполагал - бълбука си някъде в колективното подсъзнание и само чака повод да изригне. От друга страна, това прави книгата много по-актуална.

- Къде са сестрите в цялата тази работа?

- В момента едната от тях, Яра, е при югославските партизани и вече е завъртяла главата на командира на Шливовачкия отряд. Смятах да използвам за прототип известния генерал на Тито Светозар Вукманович-Темпо, но впоследствие създадох един герой, който е вдъхновен по-скоро от образа на Розовата Пантера... Другата, Кара, тъкмо е избягала от затвора при една от бомбардировките над София, но попада в плен на маниакалния си обожател капитан Нощ и тук не ми се мисли какво ще става...

- Пренаписването на "Черната кутия", допускането по такъв начин на читателската публика в кухнята на белетристичното съзидание ваш патент ли е, не се ли боите от такъв тесен контакт с читателя?

- Това е процес, който така или иначе трудно ще бъде разбран от обикновения читател. Хората се интересуват от крайния резултат, а не как си стигнал до него. Е, понякога ми се иска да споделя с по-широк кръг нещо, което съм открил и ми се струва важно - това е естествен порив, социална потребност, ако щеш. По принцип смятам, че е по-добре да се работи върху един текст, преди да е излязъл, но тук, в България, нямаме кой знае какви традиции в редактирането на суровите ръкописи и превръщането им в завършени произведения. Всички бързат да видят книгата отпечатана колкото се може по-скоро. Но една книга е нещо много повече от текст. Това е преди всичко структура, психология, действие. Тези неща рядко се подреждат от първия път. Иначе да се чоплят отделните изречения е най-лесно.

- Главата в романа за краткото увлечение на Палавееви по македонските движения е много смешна и демитологизираща. Дорасли ли сме за хумористичен поглед върху драматизма и трагизма на националистическите страсти?

- Ами след като се пишат и издават подобни текстове, трябва да сме дорасли. Как иначе да се появят? Обществото не е нещо единно и хомогенно, както си го представят някои. В него има различни нива и течения на мисълта. Още на времето, като погледнете, "Записките..." на Захари Стоянов - там ли няма ирония и сарказъм! Ами в биографиите му? Това е един истински свободен ум, в който няма и сянка от идолопоклонство. Софроний Врачански също постоянно се надсмива над себе си и патилата си. Какво да говорим за Алеко! За Чудомир. Или пък за Радичков... Ние имаме велика сатирична традиция, която е дала някои от най-ярките произведения на литературата ни. И винаги са се намирали разни задръстеняци да мърморят, че видите ли, пак се гаврят със светините. То пък къде ли не е така?! Светът най-общо се дели на хора, които не могат да не вярват, и на такива, които не могат да не се съмняват - между тях винаги ще има конфликт. До съвсем неотдавна човешката история е била низ от тирании, в които критичните умове са били преследвани и изтребвани. Генът на хумора, тъй да се каже, е бил систематично унищожаван векове наред. Нищо чудно, че вярващите умове доминират.

- Какво мислите за поредните скандали в образованието по темата "махат Паисий", "местят Ботев"?

- Не съм чул никого да махат, но че трябва да се преподават по-съвременно няма съмнение. Цялата тази истерия е доказателство, че образователната система не си е свършила работата, след като нивото на дебата е толкова примитивно. Всъщност духът на Възраждането няма нищо общо с тази отрова, облечена в патриотарска риторика. Напротив, Възраждането носи дух на отвореност към света, дух на любопитство, на обновление, на оттласкване от инерцията, на модернизация и прогрес. Така че ако искаме да останем верни на завета на тези велики люде, в които днес се кълнем, не трябва да се страхуваме да предизвикваме стереотипите и статуквото.

- Нашето образование как може да изпълзи от ямата на безпаричието и нихилизма?

- Въпрос на политическа и гражданска мотивация. Това, което на лично ниво сме готови да направим за образованието на децата си, да се пренесе и на държавно. Но да инвестираме в истинско образование, което развива личността и я кара да мисли с главата си, а не в мантри и заклинания. Нищо не ме дразни повече от този фалшив патос, който се лее от официалните речи на 24 май! Езикът е начин на мислене. Когато говориш по един начин, а мислиш по друг, настъпва характерното за авторитарните общества раздвоение на личността и деградация на моралните стандарти.

- Навремето прогнозирахте, че в движението на народите няма нищо страшно - английски електротехник може да се захване да прави инсталации у нас така, както български учител да бере ягоди в Съсекс, примерно. Как ще проектирате този си поглед върху миграционните движения към Европа от юг?

- Границите са неизбежни, това е суровата реалност. На практика общността се дефинира именно чрез границите, което впрочем важи и за индивида, колкото и либерален да е той. Свободата на движение е реалност в рамките на споделени норми на поведение, общи кодове на комуникация и относително съпоставим социален стандарт. Така е било винаги. Колкото по-голямо е това общо пространство, толкова по-добре, но това не го прави автоматично отворено за всичко и всеки. Липсата на баланс в един организъм може да го убие. За честния, състрадателен човек думата "дискриминация" звучи ужасно, но истината е, че ние постоянно го правим на различни нива както в личен, така и в социален план. Правим разлики, поставяме граници, които се разширяват или стесняват в сложна зависимост. Между хората, които бягат от война, и хората, които бягат от бедност, за мен няма особена разлика. И едните, и другите най-често са жертва на отвратителни диктаторски режими, които за съжаление все още управляват голяма част от света. Ясно е, че няма как всички потиснати и унижени да намерят подслон в Европа. Самата тя доскоро е била разделена по редица признаци - религиозни, етнически, класови, идеологически, културни. Нашето единство, доколкото съществува, все още е твърде крехко. Но ние трябва според силите си да се борим с тези режими, които тормозят народите си и ги тласкат да емигрират. Или поне да не толерираме техните парвенюшки корумпирани елити, да не влизаме в сенчести сделки с тях. Но както по всичко личи, тази граница е най-трудно да се опази, защото от такива сделки се печели. И то яко! За сметка на хората от лодките.

- На 25 представяхте ли се като 50-годишен? Ако да - така ли?

- Не, честно казано. Сигурно съм избягвал да мисля за това. Сега виждам, че не е толкова страшно и вече дори се опитвам да си представя как ще изглеждам на 70. Казват, че това била най-щастливата възраст. А дано! Ще поживеем, ще видим.

- На вашето литературно четене в клуб "Перото" стана дума, че всъщност сте най-превежданият съвременен български автор. Така ли е, какви са официалните измерители на това?

- Честно казано, тези класации тип "кой по-по-най" само създават излишен стрес. Има библиография, човек може да провери, ако толкова държи на списъците. Преводите идват като функция на книгите, а не обратното. В този смисъл много повече ме е грижа да си свърша аз работата като писател, пък другото - както дойде. Хубава книга не пропада. В българския контекст наистина преводите са важни, тъй като пазарът е малък и това ти дава възможност да разшириш аудиторията си. Създава независимост. Или поне илюзия за независимост.