Голяма базилика или голям бъзик?

Преди няколко години историкът Румен Даскалов издаде една великолепна книга - "Чудният свят на древните българи" - в която с тънка ирония разнищи несъстоятелността на наукообразните теории от последните десетилетия за произхода на "прабългарите", числеността им, езика им и т. н. Според Даскалов, тези теории се основават на непознат (и абсурден) "логически" принцип:

Закон за изключеното второ: ако нещо е могло да бъде А, то най-вероятно е било А.

Книгата за съжаление остана неразбрана както в иронията си, така и в сериозното си послание. Сега берем плодовете на това неразбиране, когато законът за изключеното второ е на път да стане държавна политика в областта на културно-историческото наследство. Да речем, понеже крепостта в село Голям Бъзик може да е изглеждала така, значи е изглеждала така и само така, и ще я вдигнем по този начин "до керемида". Голямата базилика в Плиска може да е изглеждала като познатите ни римски базилики, значи е изглеждала така и ще я построим като гледаме от тях (и по спомени).

Че какво му е лошото на този закон, биха казали мнозина. Чрез него попълваме празноти в историческото си познание, къде по аналогия, къде по въображение. Чрез този закон пред нас ще се възправи миналото ни в една чудесна светлина. Защото от всички варианти, които са били възможни, този закон ни дава право да изберем най-патриотичния и най-патетичния от национална гледна точка. Всеки родолюбец трябва да прегърне новия логически закон за изключеното второ.

Проблемът е, че по този начин изоставяме науката - било то логика или история - и започваме да създаваме държавна митология: да правим от нищо нещо, да произвеждаме чудеса и метаморфози. В този смисъл професор Божидар Димитров беше абсолютно прав да твърди, че водата в Плиска - макар и леко фекална - е чудотворна. Тя - особено излята върху премиерска глава - е в състояние да започне да "възкресява" едно минало, което може и никога да не е съществувало в точно този си вид.

Истината е, че по много въпроси от нашата история знаем малко или недостатъчно и само можем да предполагаме какви са били нещата. Това обаче не възпира въображението на родни учени, обединени около сдружения с екзотични имена, като "Тангра ТанНакРа", да произвеждат интересни и занимателни "теории".

Ще цитирам по памет една такава "теория", описана от Румен Даскалов в гореспоменатата книга. Сигурно сте се питали, например, защо славянският език ни е станал майчин, когато цялата ни ранна държавна традиция идва от прабългарите, имали своя "държава" векове преди 681 г. Основавайки се на опита си от летен Созопол, проф. Божидар Димитров логично предполага, че силните прабългарски воин са били неудържимо привличани от русите, по-чистоплътно изглеждащи и по-правокраки славянки (нали прабългарките са яздели много и вероятно са миришели на кон). От това привличане са се получили много смесени бракове с майка славянка. Така славянският език е станал майчин за цялата нова народност. Това е едно блестящо приложение на закона за изключеното второ: могло е да бъде така, значи най-вероятно е било така.
А какво е станало, обаче, със славянските воини и кривокраките прабългарки, останали без партньори по логическа необходимост? Тук се появява пукнатина в иначе стройната теория за налагането на славянския като майчин език. Отваря се възможност за много бракове по неизбежност с майка прабългарка и баща славянин. Следвайки общата логика на "теорията", Румен Даскалов прави нужната добавка: явно славянските мъже са били "под чехъл", стояли са си вкъщи и са гледали децата. И така бащиният език на децата им е станал майчин - поколението проговорило на славянски.

Този пример илюстрира тезата, че прилагането на закона за изключеното второ често води не до голяма базилика, а до голям бъзик.

Но ако "научната" страна на вдигането на миналото "до керемида" е по-скоро комична, политическата му трябва да бъде взета напълно сериозно. Културната политика на "изключеното второ" се радва на одобрението на големи групи от хора. Нещо повече, много партии - от "Атака", през ПФ, та чак до ГЕРБ и част от реформаторите - искат да използват тази културна политика за политически цели. Пакетът, който се предлага е следният:

- Усвояване на евросредства и бюджетна помощ от местни строителни бизнеси (и част от местната интелигенция), в рамките на културно-патриотична програма по възкресяване на миналото (най-вече по закона на изключеното второ);

- "Приобщаване" на граждани на Македония и други съседни държави, чрез масовото издаване на паспорти и даване на българско гражданство;

- Засилване на етническите и религиозни кливиджи в българското общество чрез медийна политика, паметници, филми и т. н., налагащи една изцяло етническа идея за нация;

- Противопоставяне на "народа" на "продажната интелигенция и елит", които под предлог че бранят научни, естетически или логически принципи, всъщност развиват "антинародна" дейност.

Това е пакетът, който трябва да бъде пенсиониран, за да има реална промяна на ситуацията. Докато този пакет с радост се приема от ключови политически играчи, на мястото на падналата глава на този или онзи негов самоназначил се жрец ще поникват нови три.

Само с иронизиране борбата не може да бъде спечелена

Много е важно да се разбере, че само с иронизиране борбата няма как да бъде спечелена. Орбан в Унгария направи и прави не по-малко абсурдни от научна и историческа гледна точка фокуси, но вече далеч не е възприеман откъм комичната му страна. Проблемът с иронията е, че тя е отстранена, не достатъчно ангажирана позиция. Тя също така не дава автоматично позитивната алтернатива на гореспоменатия пакет, а това е всъщност, което наистина липсва:

- Има ли сериозни партии и социални групи, които да стоят зад алтернативна, ясна стратегия в областта на културното наследство? Колко бюджетни и евросредства трябва да се харчат в тази област и за какво? Може да иронизираме пакета на "изключеното второ", но докато нямаме ясни алтернативи, докато професионалните общности са слаби и разединени, много вероятно е да се сдобием и с голяма базилика, и с голям бъзик;

- Индивидуалното членство на македонците в ЕС може и да е абсурдна идея без никаква полза за България. Най-вероятно тя ще доведе до възможност за съседите да пътуват безвизово в ЕС, както и до неизчислима към момента тежест за публичните финанси от социални пенсии за тези хора (и други публични услуги за тях). Но предимството на този план е, че срещу него няма друга стратегия по въпросите с имиграцията, демографията и т. н. А за политиците е по-добре да правят нещо, пък макар и непродуктивно, отколкото нищо;

- За възхода на етно-популизма няма нужда говорим. И в ляво, и в дясно основните играчи вече са партии, които не са имунизирани към него (а даже напротив). Дори сред РБ - партия, която би трябвало да е гражданска и убеден привърженик на класическата либерална-демокрация - има гласове за инструментализиране на национализма за политически цели. БСП пък е направо на път да влезе в нишата на "Атака", водена от грешни калкулации, че така ще си увеличи електората. Т. е. политическата алтернатива на популизма у нас е слаба и податлива на по-меките му форми, като пакета "изключеното второ".

Въпреки тези трудности, при една правилна формулировка задачата далеч не е нерешима. Необходимо е фокусиране не толкова върху иронизирането и отрицанието на пакета "изключеното второ", а върху позитивни негови алтернативи. Необходимо е също така и обединение на професионални, експертни и граждански общности, които да могат да отстояват стандартите си срещу опити за груба политическа употреба.

В заключение, един позитивен пример на алтернатива на "изключеното второ". В замъка на Сфорца в Милано има една стая, чиито стени са били изрисувани от Леонардо. Тя никога не е била завършена и през последващите векове фреските на маестрото са били почти напълно унищожени. Днес Италия е произвела забележителен културен продукт от тази стая, като е разказала в нея (чрез прекрасна триизмерна мултимедия) нейната история, показала е запазеното, реставрираното, и е прожектирала вероятния изглед на Леонардовия дизайн по самите й стени. Сигурно е било възможно да дорисуват стаята, както сигурно е изглеждала. Но италианците са традиционалисти - за тях, ако нещо може да е А, то все пак би могло да е и не-А. А и би било неуважение към предците да ги дорисуваме, пренаписваме и разкрасяваме. Но може би италианците не са патриоти и май че даже нямат дума за "патрия".

Анализ на Даниел Смилов за Клуб Z