Никита Михалков: Свидетели сме на глобално разрушаване на човешкото съзнание

/КРОСС/ В навечерието на 70-ия си рожден ден прочутият режисьор коментира днешното кино, света, в който живеем, и мястото си в съвременното филмово изкуство

На 21 октомври той стана на 70 години. Никита Михалков - режисьор и актьор, интелектуалец, общественик и собственик на ресторант - e една от най-талантливите и противоречиви личности в съвременна Русия. Ето какво разказа "императорът", както го наричат мнозина, в навечерието на личния си празник пред lenta.ru.

- Никита Сергеевич, с времето възгледите ви за режисурата, за авторския подход към това що е то кино и как се прави доста са се променили. Какви сюжети ви привличат сега?

- Сега съм зает повече с Академията (създадената неотдавна Академия за филмово и театрално изкуство - б.р.). Освен това ми е трудно да се отърся от "Слънчев удар" - снимах филма дълго, затова в момента нямам конкретен проект. Да, има идеи и предложения, но не съм се спрял на нищо. Колкото до възгледите ми за режисурата, движението е вътрешно - от желание за самоутвърждаване и стремеж да обхванеш необятното към постепенно пресяване на натрупаното. За мен режисурата си остава... животът. Всичко, което ни заобикаля, по някакъв начин е режисура.

Режисурата е атмосфера. Човек, способен да създаде правилната атмосфера и в кадъра, и около него - това е режисьорът. Който го умее, може да е и добър човек, и професионалист, но това не означава художник. Всъщност не е задължително да си художник. Занаятът, следването на сюжетната линия, умението да не правиш груби грешки, докато работиш по сценария и на снимачната площадка, могат да родят професионално произведение. Полетът обаче тръгва оттам, където има атмосфера.

- В най-новите ви филми се усеща интерес към полифонията, особено в условията на тълпата, където се чуват отделни гласове...

- Да, така е. Според мен се роди нещо много важно - мащабът. Той увлича, може да те стресне и да се откажеш от него, но може да ти подейства и като наркотик - защото усещането е психеделично, когато количеството преминава в различно качество. Когато, да речем, 100 души с помощта на компютърна графика се превръщат в 5000 - това въздейства върху зрителя най-вече като информация. А когато в кадъра ти има 5000 живи хора - това е съвсем друга енергия, но пък е вълнуващо и интересно. Нямам за цел да натъпча кадъра с огромно количество хора, но мащабът и красотата на този мащаб, преминаването му пак и пак в друго качество ме вълнува. Да, преди не ме привличаше - просто бях зает с друго кино. Да речем, не ми се снима филм за войната, в който точно се описват случилите си събития, макар че уважавам, когато друг го прави.

- Какво тогава ви се снима?

- Интересува ме логиката на войната. И липсата на логика във войната. Интересува ме къде е Бог по време на война. Интересува ме осъзнаването на факта, че всеки воюващ има своята война - ако са воювали 30 милиона души, това са били 30 милиона войни (...)

- А как трябва да се снима съвременният живот, за да няма фалш?

- Въпрос на придържане към мода и време - тоест пресъздаване на времето, за да може човек да се потопи в него и да го види. (...) Съществува една леко наивна мисъл, че ако снимаш като американците, филмът ти ще се гледа навсякъде. Не, опитваме се да сме като американците, но никой не ни гледа. Защото истинско интернационално кино може да бъде само истинското национално кино. Съвремието започва да се проявява там, където няма интелектуален "Макдоналдс": в корейското кино, в турското, в южноамериканското - много лично и много задълбало в националния характер и в проявленията на човешките страсти. А страстите винаги са едни и същи. Вземете филма "Такси" на иранеца Джафар Панахи - нищо не се случва, но вълнува! Защото там има истинска кръв и бие истинско сърце, а филмът става абсолютно интернационален. Ето това е висш пилотаж.

- Има ли световни режисьори, които бихте нарекли свои съмишленици?

- Мога да съдя единствено по отношенията ми с Акира Куросава или с Бертолучи... Не мога да кажа, че с Куросава сме вървели в една и съща посока, но знам как той се отнасяше към моето кино и съм радостен от това. А и Куросава ми открадна няколко сцени, които му бях разказал - от замисляния "Дмитрий Донски" (през 1982 г. Михалков трябва да снима този филм по повестта на Юрий Лощиц, но проектът е спрян от Юрий Андропов, за да не бъдат "обидени източните другари"). Бях щастлив, когато ги видях в неговия филм "Ран" (1985). Помислих си: "Аха, все пак струваме нещо." Кой още... Много сме различни примерно с Емир Кустурица - във всичко. Но дишаме в синхрон (...)

- Нормално ли е, че културата в Русия се превърна в зона за военни действия?

- Няма нищо добро в която и да е война, но за тази се радвам, че я има. Ако я нямаше и ако не бяхме продължии да се развиваме така, както започнахме преди 23 години, това щеше да е истинска катастрофа за Русия въобще и за руската култура в частност. Либерализацията доведе след себе си унищожаване на всички генетични кодове на народ, традиции, култура, история. Много са показателни думите на Медведев, когато беше президент: "Русия е млада страна - само на 20 години." Тази фраза от устата на лидера на държавата просто отсича цялата й велика история. Така че слава Богу, че войната, за която питате, я има.

- Нужно ли е обаче тя да се намесва и в културата?

- Не бива да подхождаме към съвременността от позицията на отдавна миналите дни, когато статия във в. "Правда" определяше идеологията. Сега имаме работа с луди технологии и с информация, разпространявана с огромна скорост. Абсолютно безнаказаната и анонимна информация развращава невероятно. В мрежата се появяват идиотски лъжи, които възбуждат огромна маса хора... Всички цветни революции са се случили именно благодарение на тези технологии. Идеята "всички цветя да цъфтят" е мила от гледна точка на хуманноста, но има сурови времена, когато най-важното е да не унищожиш здравото. Кой да е цензорът? Ако е партийният глупак - е едно, но ако е писателят Гончаров - съвсем друго. Но според мен една огромна нация и огромна страна не може да оцелее, ако не притежава нещо, което не подлежи нито на съмнение, нито на корозията на иронията и сарказма. Не може! Свидетели сме на дълбоко, глобално разрушаване на човешкото съзнание. Това е опасно.

- Смятате ли, че именно сега сме в такова сурово време?

- Убеден съм. От момента, в който църквата на Запад започна да освещава еднополови бракове, ние се приближихме към ръба на огледалния свят. Това е предтеча на световна катастрофа. Нямам предвид да се осъждат нетрадиционни отношения - за Бога, моля ви! Но когато се официализира като създаване на семейство, осветено от вярата, от църквата, тогава вече се случва едно от най-жестоките нарушения на всичко, което е създало великата европейска култура.

Източник: lenta.ru / "Труд"