Милен Русков: Майсторските неща и посредственият свят мислят с различна скорост

/КРОСС/ От излизането на романа „Възвишение" до сега какви промени настъпиха в теб? Доколко една книга може да повлияе на автора си и в каква посока?

Не знам какви промени са настъпили. Аз съм със себе си всеки ден, тъй че не ги забелязвам. А и да са настъпили някакви промени, те са свързани с възрастта, годините и опита ми, само част от който е в крайна сметка „Възвишение" и съпътстващите го неща.

Смяташ ли, че „Възвишение" се появи в точното време за да изпълни функцията си? Готов ли беше читателят да я приеме и разбере?

Не се появи в точното време. Ако се беше появил в точното време, щеше да има още по-голям успех. Той и така има успех, но по-скоро като кораб, който върви срещу течението или може би го пресича напряко. Във всеки случай не се носи по него. Ако продължа тази аналогия - успехът му се дължи на собствения му двигател, на собствената му енергия, а не на благоприятно течение или попътен вятър.

След като „Възвишение" влезе в театралните зали и бе посрещната с овации от публиката, би ли искал нещо в пиесата да се промени? Какъв би желал да е бъдещият й живот?

Не искам нищо в пиесата да се променя, или по-точно не държа на това. Тя ми се вижда достатъчно добра и такава, каквато е в момента. А най-сетне за мен това не е и чак толкова важно, тъй като аз съм автор на романи, а не на пиеси.

Има ли възвисени хора в страната ни, по какво да ги познаем? Как оцеляват те в съвременните условия?

Сигурно има. Познават се по същото, по което се познават от 2 000 години. Става дума за определени качества на характера, ума и начина на живот, които качества би било тривиално тук да изброявам, понеже всеки ги знае, а ако не ги знае, какво да му ги обяснявам...

Какво може да извади от летаргия голяма част от сънародниците ни? Нужно ли е да се случват природни катаклизми, като наводненията във Варна, за да обединяват нацията?

Първо, аз не мисля, че българите се намират в летаргия. Второ, не мисля, че наводнението във Варна е обединило нацията. Животът е такъв, какъвто е, и това е положението.

Проучване сочи, че 60% от българите последната година не са прочели и една книга. В този смисъл стана ли писането и издаването на книги архаично занимание? Как може да се събуди интересът на читателя?

По всяка вероятност 90 % не са прочели нито една книга, другите лъжат, понеже това им се вижда по-авторитетно. Българите общо-взето нямат културни интереси, а нямат и пари (за тях, и не само). Сигурно има някакви държавни политики, които биха могли да променят това състояние на нещата. Не знам, а и аз самият не бих се занимавал с такива политики и не мисля за тях. Те действат бавно и не биха могли да променят почти нищо през следващите 10-15 години, а на мен ми остават още долу-горе толкова активен живот в изкуството. Аз просто ще направя най-доброто, което мога, както съм го правил и досега. Ще има хора, които ще го оценят и разберат, както е имало и досега. Надявам се те да стават повече. Други навярно ще го оценят в бъдеще. Това е животът в литературата. Той никога не е бил лесен. Никога и никъде. Особено ако говорим за същинската художествена литература, сиреч за изкуството и майсторските неща. Майсторските неща обикновено имат труден път, поради скучната посредственост на света, в който са принудени да се появяват. Майсторските неща и посредственият свят мислят с различна скорост, тъй да се каже. Различен брой обороти в минута. Поради това стигат на едно и също място по много различно време. Едните вече са минали цялата азбука, когато другият забелязва буквата Б. Той накрая стига до края на азбуката, но тогава там обикновено вече никой не го чака. Не е имал търпение, тъй да се каже. През това време други майсторски неща са отишли вече на съвсем друго място, по пътища, за които този посредствен свят, току-що пристигнал доволен до края на азбуката, изобщо не знае, че съществуват. Това му предстои тепърва да го открива. И така нататък. Това се повтаря непрекъснато в изкуствата, и в литературата в частност. Това е малко като сравнението между душа и тяло, полет на мисълта и полет на самолет, метеор и тиква, вятър и ренде. Тъкмо заради това изначално екзистенциално несъответствие животът в литературата е труден. Не заради проблемите с книгоиздаването, с четенето и пр. Тези последните могат да бъдат решени, но другият не, а тъкмо той е същественият. Съжителството на изкуството и света е сблъсък на различни материи, с различни трептения, с различна честота на вибрациите. Това са всъщност два различни свята, някакси поместени в един.

Какво куца в държавната политика по отношение на книгата в частност, и на културата като цяло? Ако зависеше от теб, какъв закон би въвел?

В материалния свят на хората, в т. нар. „реален живот", всичко се върти около едно нещо - пари. Не знам какво куца в държавната политика по отношение на книгата, но знам какво липсва - пари. Знам също как се подобрява положението в някоя сфера, която и да е тя, понеже това е много просто и банално: наливат се в нея пари. Фактът, че нещо е изтъркано и банално, въобще не значи, че то не е вярно. Човешкият свят като цяло е покъртително банален, поради което баналните решения действат чудесно. Няма човек - няма проблем. Има проблем - няма пари. Сложи там пари, и няма да има проблем. Говоря за материалната страна на нещата, разбира се. Ако налеете повече пари в книжния сектор, това няма да направи литературата по-добра (нито по-лоша). Но ще направи живота на хората от тази сфера малко по-лесен и удобен; малко по-добър. Ние всъщност го заслужаваме. Не само аз - всички, които сме свързали живота си с тази сфера, сиреч сферата на книгоиздаването, го заслужаваме. Защо не? В края на краищата ние сме една от най-безкористните индустрии в България. На фона на книгоиздаването повечето други ще изглеждат като гангстери. Повечето хора от нашата сфера, които аз познавам, си вършат работата добре и със старание. Правим неща, които най-малкото не вредят на никого. Могат да бъдат само от полза. А и книгоиздаването може да се подпомогне много лесно - достатъчно е просто да се махнат 20 % ДДС върху книгите. На нашата малка общност на писателите също може да се помогне много лесно - достатъчно е държавата да създаде, да речем с парите от ДДС-то, един направо миниатюрен за нейните разходи фонд за подпомагане на творчески проекти, сиреч за подпомагане на писателите, които искат да напишат някаква книга, тъй че да могат спокойно да го направят, а не, както стана с мен, да пропилеят половината си активен живот с преводи или някаква друга работа, от която да изкарват пари, които после мъчително да се опитват да спестят, за да могат след това да разполагат с времето си и да напишат книгата, която са намислили. Също като това изречение, този живот е твърде труден, сложен, а в някакъв смисъл и неефективен. Неефективен е, защото е много по-слабо продуктивен, отколкото би могъл да бъде. И този проблем за много хора може да се реши с една незначителна от гледна точка на държавата сума. Тя има такава програма за киното. Но киното е много скъпо изкуство, там нещата са по-сложни. Със същата или половината от тази сума този проблем в литературата може да бъде решен.

Защо според теб българската литературна среда е разделена на кръгове и кръгчета? Какво делят авторите, за какво си завиждат?

По естетически причини и по финансови. Ние сме хора с различни естетики, харесваме различни неща. Това е много сериозен фактор за групиране на хората в изкуството. Такива разделения има навсякъде, във всички изкуства и във всички страни, и няма нищо по-естествено от това. Другата причина е борбата за разпределение и преразпределение на ресурсите. Българската литература разполага с малък, общо-взето оскъден ресурс, който се разпределя между хората, които я правят, сиреч между писателите. За разпределението на този ресурс се води борба, както впрочем се води борба за разпределение на ресурсите във всички сфери навсякъде по света. От това също няма нищо по-естествено. И в нашата област ресурсът, който се разпределя, се свежда главно до пазара - т. е. води се борба за разпределение и преразпределение на пазара. Но не само. Има и други ресурси, които се разпределят в нашата област, които също са обект на спор и за които също се води борба. Накратко казано, ако държиш малка част от малкия ресурс, то ти имаш голям проблем.

До какво довежда това разделение? Общо дело ли е порастването на българската литература? Може ли да е щастлив един писател от постиженията си, щом цялостното ниво на литературата е ниско?

Разбира се, че може. Литературата не е общо дело. А строго индивидуално. Тук колективи не работят. Това е самотно занимание, да не кажа, че е най-яркият образец за самотно занимание. Единица мярка за този тип дейност. Няма кой да те спаси, нито има кой да ти помогне. Но и обратното е вярно - никой не може да ти навреди. Говоря за самия творчески акт на писането, който е в края на краищата основното в нашата професия. Или може би би трябвало да кажа призвание. Каквото ти направиш, това ще е. Каква е средата няма значение.  Добрите писатели около теб няма да те направят по-добър, лошите няма да те направят по-лош. Прибягването да колективи винаги е опит да се прехвърли поне част от отговорността. То е и опит да се получи помощ отнякъде. Ако напишеш лоша книга, да можеш да кажеш: „Ами то цялото равнище на българската литература е лошо, това ми е повлияло." Не с тези думи, но в този смисъл. Ако пък напишеш средна книга, да се надяваш добрата литература наоколо да хвърли добра светлина и върху нея. Но това са глупости. Всичко е в твоите ръце и целият риск е твой - никой не може да ти помогне и никой не може да ти навреди.

Чувстваш ли се като самотния бегач на дълги разстояния?

Да. Всеки един от трите романа, които съм написал, беше едно много дълго разстояние. Когато почваш, изобщо не му виждаш края. Като човек, който с малко корабче пресича океана. През нощта. Не виждаш бряг, имаш карта и знаеш къде искаш да отидеш, и ужким следваш верния курс, но знае ли човек, нищо не е сигурно и нямаш никакви ориентири около себе си. Приличаш на малка светла точка в океана, която бавно се носи нанякъде. Трябва да преминеш цялата тази смълчана водна шир наоколо, в която няма нищо освен отражения, никакви ориентири, нищо твърдо. Този хоризонт, и после следващия, и после следващия. Ако картата ти е вярна, ако си преценил нещата добре, ако следваш верния курс, след поредица от перипетии и непременно една-две бури, при които си на ръба на потъването, но някакси си оцелял и си се спасил, накрая все пак ще стигнеш до другия бряг. Може да не излезеш точно там, където си смятал, но все пак ще стигнеш, а и мястото, на което си слязъл, може да се окаже по-добро от това, към което си бил тръгнал. Пътят до там също ще се окаже по-различен от този, който си смятал. Изобщо писането на голяма и сложна книга е преди всичко грамадно, неописуемо приключение, велика авантюра. Продължава с години. И е буквално неописуемо. Не мога да ти го опиша, няма да ме разбереш, нито пък аз мога да ти го обясня добре. Това е невероятен опит, който човек или има, или няма. Много се радвам, че имам този опит, той е много вълнуващ, абсолютно неповторим и несподелим. Животът ми щеше да бъде много по-беден, ако не бях придобил този опит, ако не знаех какво представлява това далечно плаване, образно казано, ако не го бях преживял на няколко пъти. В същото време част от голямата тръпка на този опит е, че никога нямаш никакви гаранции. Може да си успял три пъти и да се удавиш на четвъртия, да си успял пет пъти и да потънеш на шестия. Вярно е, че като го направиш един-два пъти, ставаш вече по-добър, натрупваш определена рутина в справянето с непредвидени обстоятелства - понеже писането на голяма книга представлява главно поредица от непредвидени обстоятелства, - накратко казано, ставаш печен. Но това не е гаранция. Морето щеше да е пълно с труповете на печени моряци, ако междувременно рибите не ги бяха изяли. Излязъл печено, майсторски и може би дори с финес от десет бури, но в единайсетата потънал. За щастие в случая това е само метафора и ако си писател, няма да загубиш живота си, но ще загубиш други неща - 2-3 години от живота си, големи усилия, похабени надежди, обичани от теб герои и сюжети, които повече никога няма да можеш да използваш. Загубата и в този случай е голяма: в нищото или в посредствения резултат - което е едно и също - потъват твоите пропилени надежди, любов, време и усилия. Рано или късно това навярно ще ми се случи и на мен, това следва ако щеш статистически по закона на вероятностите. Тази вероятност винаги е много голяма и е по-скоро щастливо чудо да не ти се случи никога. Почти всички мои любими писатели имат поне една слаба книга. Е, не точно слаба - такава те просто не биха могли да напишат, но посредствена, скучна, видимо несполучлива на фона на другите. Да си писател означава да можеш да преживяваш и такива неща, а и да живееш с този риск. Всъщност нещо подобно на мен вече ми се е случвало, но тогава аз имах вътрешни опасения, някакви тревожни предчувствия, интуитивни усещания за неясно какви, но големи, непреодолими опасности напред, поради което само обикалях по брега и гледах в другата посока, накъдето исках да тръгна, но така и не излязох в открито море, т. е. не започнах да пиша книгата. Ако бях почнал, мисля, че щях да потъна там. Тъй че да, това чувство също ми е поне донякъде познато.

Музикант къща не храни, а писател? Как оцеляваш като автор? Би ли се върнал към преводачеството, ако се наложи?

Е, аз оцелявам някак. В края на краищата аз съм един от най-популярните български писатели. Не се оплаквам, не и на този етап от кариерата си. Но това е свободна професия, в нея няма нищо сигурно. Ако се наложи, бих се върнал към преводачеството. Надявам се да не се наложи, за мен това вече би било по-скоро загуба на време.

Виждаш ли млади автори, които би нарекъл твои наследници или продължители? Имаш ли вяра в следващите литературни поколения?

Не виждам такива млади автори. Може би ще се появят след време. Или пък не. В тази връзка трябва да кажа, че има по-млади от мен писатели, които аз харесвам, но те не приличат особено на мен. Имаме сходни естетики, които съвпадат в определени зони, но не са толкова сходни, че да виждам в тях продължение на моята. Никой от тях не бих определил като свой последовател или единомишленик, но има сред тях хора, които бих определил като свои съмишленици. Хора със сходен на моя вкус, но с различни практики.

Що се отнася до поколенията, аз не вярвам в поколения, нито в групи, и въобще в колективи. Вярвам само в индивида, в отделно взетия човек. Това по принцип, а още повече в сферата на литературата и изобщо изкуствата. Само индивидът е реалният носител на таланта. Никой друг и нищо друго. Само той може да го развие или похаби. Дали ще има талантливи хора в следващите литературни поколения? Разбира се! Винаги е имало. Господ се грижи за тия неща.

Пишеш нова книга, по какво ще си прилича с „Възвишение" и по какво ще се различава? Би ли я нарекъл нейно продължение в историческо отношение?

Дълга и широка. Много е дълга тази тема. В известен смисъл е нейно продължение. В най-общ смисъл - в „историческото отношение", за което говориш. Тя се развива и по-късно, в 20-те години на ХХ век.

Казваш, че съвременността като сюжет не ти е толкова интересна, това значи ли, че никога няма да напишеш книга със съвременни персонажи?

Как бих могъл да знам? Никога не казвай никога за такива неща. Зависи дали няма да попадна на сюжет, който много да ми хареса, зависи и дали аз самият няма да се променя. Ако съм на този акъл и с нещата, които знам в момента - не, не бих написал. От моя гледна точка съвременността е скучна.

Има ли в световната литература книга образец, който се стремиш да достигнеш?

Не. Има различни книги, които много харесвам, защото са естетически сходни една на друга, а и на мен, на моите разбирания. Но пък тази, която харесвам най-много, е различна от тях и различна от всичко, което аз бих написал. Тя всъщност не съвпада с естетиката ми, би ми било трудно да ти кажа защо толкова много я харесвам. Става дума за „По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст, която според мен е най-хубавата книга, писана някога. Същевременно обаче тя олицетворява художествени възгледи, които стоят встрани от моите и не съвпадат нито с моите способности, нито с моите тежнения, така че не бих тръгнал да се опитвам да пиша подобна книга. „Сложно е да се обясни", както казват хората с две любовници на всяка една от тях.

Коя е голямата стръв, която въпреки трудностите те кара да продължаваш да пишеш, твоят вечен писателски двигател?

Историите и героите (в художествения смисъл на последната дума). Въображението. Възможността да живееш в два свята едновременно - твоя реален и онзи, който описваш. Това удвояване на живота, което впрочем е може би привидно и всъщност става за сметка на първия. И най-сетне възможността да изразиш себе си, да оставиш някаква следа за това как ти си преживял света, как си преминал през него, какво си бил, какво си обичал, какво си видял и разбрал, какво си мислил и какво си чувствал, докато си преминавал през света и живота.

Интервю на Владислав Христов с Милен Русков

Рrovo.bg

Милен Русков е български писател и преводач, роден нa 23 юни 1966 г. в Бургас. През 1995 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност Българска филология. Преводите на Русков включват „Как да гледаме философски на живота“ (The Philosopher’s Joke, 1909) и „Бележки за роман“ (Novel Notes, 1893) от Джеръм К. Джеръм, „Изповеди на един английски пушач на опиум“ (Confessions of an English Opium-Eater, 1821) от Томас де Куинси и „Малкият непознат“ (The Little Stranger, 2009) от Сара Уотърс. До момента е публикувал три романа: „Джобна енциклопедия на мистериите“ (София, 2004), отличен с награда „Южна пролет“ за литературен дебют, „Захвърлен в природата“ (София, 2008), отличен с Награда „ВИК“ за Роман на годината (2009). Романът е издаден на английски под заглавието „Thrown into Nature“ (Рочестър, Ню Йорк, 2011) в превод на Анджела Родел и „Възвишение“ (София, 2011), отличен с Награда „Златен век“ на Министерство на културата (2012) и с Национална награда за литература „Христо Г. Данов“ (2012).