"168 часа": Не станаха ли много литературните конкурси

/КРОСС/Идва краят на годината и пак започват отвсякъде да валят анкети, конкурси, класации за по- и най-добър в дадена област. Вероятно много от тях са необходими, за да бъдат измерени трудът и талантът през отминаващата 2015 г. 

Но има едни конкурси, които наистина не разбирам и по-точно тяхната бройка. Те са литературните. Не смея да ги преброя, но имам чувството, че са стотици. Всеки ден се появяват нови и нови. И човек напълно се обърква. Няма да изреждам имената им, наградните им фондове и условия може да се видят в мрежата. Но се получава пълна девалвация. И по никакъв начин не може да се разбере всъщност кое е ценно и кое не. Кое става за четене и обратно.
Имам усещането, че в тази страна всеки пишещ е лауреат, носител на плакет или статуетка. Особено страшно е с конкурсите за поезия. Ако човек си направи труда, ще види, че от всяка община, градче, дори село наднича гордо някакъв конкурс.

Условията са различни. И както се казва, всеки според възможностите си. Наградните фондове започват от двеста лева и свършват с десет хиляди. Познавам пишещи, които се изхранват само от това. Обикалят с няколко стихотворения из цялата страна и така закърпват бюджета.

Как не ги мързи, е друга работа. Как не им е неудобно - съвсем друга. Не мога да разбера това някакъв комплекс ли е, или нещо друго, но е смешно и нелепо, погледнато отстрани. И не носи нищо добро за българската литература.

Горе-долу имам някаква представа как е по света, там такова нещо няма. И да има, е в съвсем различен размер. Тук е чудовищен. Особено за една държава, която е в тотален демографски срив, с активно население от не повече от три милиона.

Още по- жалко е,че критериите са мъгливи. Много често никакви. Особено в по-малките региони критериите са си чисто роднински.

Споделям всичко това, защото смятам, че това е проблем за цялата ни култура и за цялостното ни присъствие в белия културен свят. Просто се излагаме.

В конкурсите за проза е малко по-различно, но и те всеки ден стават повече и повече. И наистина  човек се обърква кое всъщност и защо трябва да се прочете.

Кое е стойностно, различно, единствено. И накрая излиза, че всичко е уникално.
Вероятно за някои конкурсите са нещо добро и стимулиращо, но аз мисля, че е точно обратното. Те затапват свободното литературно движение. Карат те да се съобразяваш със знайни и незнайни критерии, в които винаги има нещо субективно.

Колкото лично на мен да не ми се иска, ясно е, че конкурси винаги ще има, но поне нека са няколко. Тези няколко да имат своята тежест, движение във времето и пространството. И настина да са важни и единствени. Критериите им да бъдат ясни и точни. И тук наградните фондове не са толкова важни, колкото бъдещото развитие на авторите тук и по света.

Мисля, че това е напълно възможно да се случи. Всички, които провеждат конкурси, да се обединят, за да се случи нещо обемно и тежко. И наистина да има смисъл. А не както сега. Другото важно нещо е, че ако някой толкова много иска да инвестира в литература, вместо да прави конкурси и да дава наградни фондове, по-добре да инвестира тези пари в преводи.

Българският език е малък и непознат и единственият начин литературата ни да се оттласне, да я чуят по света, е да бъде прочетена на големите световни езици. Всичко друго е локално, местно и в много отношения тъжно и потискащо. И казано по друг начин - няма голям смисъл.

Позволявам си тези редове,защото наистина си мисля, че има нещо сбъркано тук. А особено когато дойде краят на годината, става страшно.

И друго си мисля. Изкуството е последното нещо на този свят, което трябва да търпи класации, да бъде обвивано в злато, сребро или бронз. Да бъде качвано на почетни стълбици. То не е сто метра гладко бягане или двеста метра бруст.

Но щом и в него трябва да има състезание... нека. Но поне да има едно републиканско първенство, а не безброй, както е тук в момента.

Елин Рахнев, "168 часа"