88-годишен шлосер чете чертежи без очила

/КРОСС/ 88-годишният Константин Максимович Секов, който работи като шлосер в хасковска фирма за тежко машиностроене, удивлява колегите си, че чете технически чертежи без да ползва очила с диоптър. Когато в процеса на работа се наложи да остане клекнал доста време, след това се изправя като 18-годишен младеж без да се подпира. Всички му се възхищаваме на пъргавината и хъса, с които работи, признават много по-младите колеги на Коста.

Е, струва ми се, че малко преувеличават, отбелязва скромно и с усмивка Константин Секов, който от 1992 г. живее в хасковското село Узунджово. И допълва, че се случва да извади очилата, когато чертежът е поовехтял и износен. Дори лупичка ползвал. Цифрите са важни, защото при машините, които изработваме, от значение е дори половин милиметър, казва шлосерът. Заварваме го да прави опис за заготовки на автоклави и стерилизатори, които се изработват само от неръждавейка. Той е истински специалист в професията си, много е в час, категорични са колегите му. За това свидетелстват и двата ордена на Коста, който има два медала за изобретения в машиностроенето в бившия СССР.

Константин Секов е роден през 1930 г. в Крим - Малката родина, както я нарича той. Потомък е на български бежанци, които преди двеста години, притиснати от гнета на поробителите, са напуснали родината си и са се заселили в бесарабските и таврическите земи на Русия. Дедите и прадедите му са били настанени в бившата Кримска губерния на Русия. Били са им предоставени земи, които с пословично трудолюбие българските бежанци са превърнали в плодородни ниви. Десетилетия наред българите от Таврия и Бесарабия са нямали свободен достъп до България.

Семейството на Константин Секов живее тихо и мирно в Крим, където е имало много български, руски и немски села. Така до края на юни 1944 г., когато по заповед на Сталин само за часове всички българи, татари, гърци биват изселени от родните им села, за да бъдат пратени в различни, далечни краища на съветската държава, още преди войната да е завършила и преди да е прибрана житната реколта. Това беше нечувано вредителство за държавата, смята Константин Секов. Тогава той е бил на 14 години. „Военните дойдоха в 2 часа през нощта. Казаха ни: Взимайте каквото можете! И ни качиха в товарни вагони. По пътя откачаха по един вагон, за да разделят хората. В нашето село в Крим имаше 80 къщи и всички семейства бяха разпръснати на различни места - в Урал, Сибир, в Средна Азия, така че да не могат да се срещат", разказва Константин Секов. След няколко седмици пътуване в товарни вагони, семейството му се озовава в далечния Урал - на 350 км на изток от гр. Свердловск. По-нататък вече нямало железопътна линия. Били настанени в дървени бараки като затворници по две семейства в една. А още на другия ден всички, навършили 14 години и нагоре, били принудени да работят в един завод на най-тежката и черна работа. След две години открили местно занаятчийско училище и Константин постъпил в него. „Там ни хранеха, даваха ни дрехи и нямахме право да излизаме. Две години учих там", спомня си 88-годишният мъж. След 4 години живот в Урал се разболява сестра му. Наложило се да сменят студения климат с по-топъл. Това обаче не ставало лесно. В крайна сметка след много молби и ходатайства, ги пуснали да заминат за Таджикистан. През 1949 г. му пристигнала призовката за армията. „Като разбраха, че съм българин, ми казаха: Отивай си, ще те намерим по-късно! И досега не са ме открили!", смее се бай Коста. По думите му тогава всички българи останали живи, защото не са ги искали в армията, вземали са ги само като трудоваци.

„Но пък работа имаше много. До 1954 г. работих като шлосер. Това ми беше мечтата от детството - да бъда шлосер", обяснява Константин. Междувременно баща му и брат му се разболяват и умират.

Заслужил званието Рационализатор на републиката

Той си спомня за трудния живот, който са принудени да живеят. Всички българи, изселени от Крим, са нямали право да напускат селото си, за да пътуват до друго без пропуск. „Всеки месец трябваше да се разписваме в комендатурата на НКВД. А който избяга, го грозяха най-малко 10 години затвор", разказва Константин. Така е било до смъртта на Сталин. През 1956 година цялото му семейство е получило свободни паспорти, където не е отбелязано, че са специални преселници. „Можехме свободно да пътуваме, да живеем където си поискаме, но нямахме право да се върнем в Крим, защото в домовете ни там бяха заселени други хора. Едва към края на Брежневската епоха отпаднаха всички ограничения. Но тогава повечето възрастни хора бяха починали, а младите нямаше какво да правят в Крим, защото си имаха работа, семейства и жилища на друго място", споделя Константин Секов.

В Таджикистан семейството му, както и много други живеят в една селска местност, почти на границата с Афганистан. През 1954 г. се преместили в таджикската столица Душанбе, където Константин завършва вечерно средното си образование в машиностроителния техникум. Станал член на комсомола, но като разбрали, че е българин, го изключили. „Намерих Централния комитет на Таджикистан и написах писмо за това как ме изключват от комсомола. После ме възстановиха".

В Душанбе Константин работи в голям завод, където става майстор. По-късно през 60-те години Константин Секов е вече началник на експериментален цех на завод за текстилно машиностроене в Душанбе, където останал 32 години - до пенсионирането си. Преди това обаче изпращат бай Коста в Москва в завод за текстилни машини, където трупа много опит и знания. Като се върнал в завода в Душанбе, той бил един от хората, които правели първите образци на различни машини за индустрията, каквито имало и в Кюстендил. В завода в Душанбе работи и съпругата на Константин, която е също потомък на български преселници и е инженер по новите технологии, както синът му Василий и зет му Сергей. Константин Секов получава няколко правителствени награди и два ордена. През 1969 г. получава званието „Заслужил рационализатор на републиката" (на Таджикская ССР). „Щом получиш званието „заслужил", тогава държавата поемаше 50 процента от всички битови разходи и услуги. Така беше и със заслужилите народни артисти, както и хората от други сфери", казва Константин Секов.

През 1991 г. семейството бяга от Таджикистан и идва тук

И така до 1991 г., когато започнали отново големите политически проблеми, разпадането на СССР и гражданската война. „Политиците обърнаха всичко. Таджикистан първа стана независима държава. Така нас ни причислиха към рускоговорящите и отново бяхме принудени да напуснем обетованите земи. Таджиките, които са мюсюлмани, ни казаха: Бягайте! И ние, българското общество, се организирахме и писахме на президента на Република България Желю Желев за неволите си. Не след дълго получихме отговор от български неправителствени организации с покана да се преселим в България. Сега в Таджикистан е спокойно, но те загубиха най-ценните си специалисти и интелигенция", отбелязва с мъка Константин Секов. И през есента на 1992 г. 20 български семейства пристигнали в България. Беше тежко, защото се оказа, че никой не ни чака, признава бай Коста. Първоначално дошъл синът му, за да види как стоят нещата. Казали му, че не можем да останем в град. След първоначалната суматоха от хасковското кметство предложили жилище в село Узунджово, на което семейството склонило. „Знаете ли какво се говореше тогава в Узунджово, след като разбрали, че пристигаме? Всички шушукаха, че идва руската мафия", разказва с тъжна усмивка Константин. Настанили ги в апартамент в останалите два блока в селото, като се наложило сами да си ги отремонтират, както и да си търсят работа. С помощта на неправителствени организации започнало набирането на помощи. Така се набавили мебели - маси, легла, посуда. „Получавахме помощи от целия регион, пристигнаха чак и от Разградско. Цяло лято селяните ни носеха кой плодове, кой друго. Неоценима помощ получихме и от хасковския Червен кръст. Станахме български граждани и думата бежанци е забравена", отбелязва Константин Секов.

Свикнали с живота тук, имали си и градинка, но преди 10 години жена му се споминала. Били заедно 55 години. Останал сам и преди около 5 години се отказал от градинката. Сега синът му е във Варна, дъщеря му работи в София.

„Доволен съм от пенсията си и с удоволствие ходя на работа, не мога да лежа вкъщи и да гледам телевизия, това е мъка за мен", довери бай Коста. Признава, че не познава много хората от селото, но пък него всички го познават. За да иде до работата си в Хасково, 88-годишният мъж всеки ден ходи до спирката на автобуса в Узунджово с колело. Хората от първата къща до спирката са му дали ключ от дома си, където да си паркира колелото. След работа пак си го взема от там. „Без колело не мога", категоричен е бай Коста. В студ и пек, в делничен ден той чака автобуса за Хасково. „Сутрин на спирката са само ученици и аз, единственият стар човек с чакащите", споделя Константин. Преди и шофьорите на автобуси го познавали и като им махнел, спирали, за да го закарат на кръговото за Узунджово. Сега новите шофьори не искали да спират. Ходи с бастун, защото му е по-лесно. „Ако е така, може да се живее, целта ми е здравето и ще работя докато мога да ходя", твърди Константин. И политиката не му е чужда. „Харесвам много Владимир Путин. Обичам Путин, Елцин всичко развали, а Горбачов бе обкръжен от ненадеждни хора", откровеничи бай Коста. Не скрива, че си го тегли към Душанбе. „Ако имам възможност, бих отишъл още веднъж до Душанбе, конечно! Но на тази възраст никъде не искам да пътувам", отговаря той. На въпроса руснак или българин се чувства повече, Константин отвръща: „Повече руснак съм, отколкото българин". Децата му и внуците от София и Варна често се събират при него в Узунджово, както миналата събота.

88-годишният шлосер има четирима внуци и девет правнуци. Десетият правнук ще се появи през този месец.

Източник: marica.bg