Феноменът Крисия вече пее като лелка

/КРОСС/ Видях Слави Трифонов да прослушва деца, които пеят, и това ми се стори напълно перверзно. Чалгата успя не само да се легитимира като официална култура, но вече се прави на ментор и отглежда поколения.

Българската формула за риалити тв формат въобще, независимо кой е продуцентът, е да се залага на простотия, а не на умения. Това личи от ужасно плоските и общи клишета, които се носят от деветдесет процента от т. нар. журита в различните телевизионни формати. С емоция и „уау" те масово се опитват да скрият фрапиращата си некомпетентност, но не им се получава. Кошмарът е, че хората се редят на опашки, за да ги прослушат подобните телевизионни феномени, които освен агресивност, логорея и нарцистичното самолюбуване нямат други качества. Дори някой добър певец или музикант да се излъже да участва в подобно нещо, матрицата го принуждава да зареже вътрешната си взискателност и да започне да се прави на палячо.

Лошото е, че се докарахме дотам телевизията да бъде единственият възпитател на поведение и източник на знания. Тоталното неглижиране на образованието и културата от страна на политиците причинява дългосрочни и трайни увреждания, които водят до най-опасното заболяване - да не осъзнаваш, че си зле, а напротив - да мислиш, че това е единственият възможен начин на изява, живот в общност, проява на култура и т. н.

Може да прозвучи скандално, но за мен риалититата с деца в България са не по-малко отвратителни от стигналия дъното „Биг Брадър", който скъса окончателно с психологическите и игрови експерименти и невъзвратимо потъна в разхаитена простащина и примитивен разгул. Има дори претенция тези музикални формати да са алтернатива на просташката телевизия, но те насаждат не по-малко пошъл вкус и повреждат непоправимо децата, утрепвайки и най-големия талант.

Пример за това е малката Крисия, която вече пее като възрастна лелка, а чудесният й глас е непоправимо увреден от някой амбициозен „музикален педагог". „Музикалните педагози", както ги наричат в бизнеса, всъщност са лешояди, които са усвоили няколко трика за нуждите на индустрията и срещу много пари са готови да съсипят и минималния талант на децата ви, ако те имат такъв. Армия от некадърници,които се хранят от родителската амбиция - другата важна съставка на успешната формула, щото пошлотията да е пълна. Родители, които искат децата им да са първи и да ги дават по телевизора.

За спорта това може и да важи, особено при тениса, но за музиката е катастрофа. Вярно е, че и при музиката е много важно да се трудиш с огромно постоянство, но нямаш ли талант и не го ли развиваш правилно, си обречен, а амбицията - и в това е огромната разлика със спорта, е пагубна.

В музиката, пък и в творчеството въобще, има нещо извън човека, искра, която пламва в него, но е запалена извън него. Нещо съвсем неуловимо, което може да вирее и да се прояви само при пълна свобода и синергично съдействие. Много често музикантите репетират и са натоварени далеч повече от спортистите, но колкото и да се мъчат, трудно стигат до истинската музика. Тук дори не говоря за форматите по телевизията, а за класическата музика. Един от най-добрите примери в това отношение е безбройната армия от прилежни японци, корейци, китайци и азиатски виртуози на всякакви инструменти и минималният процент от големи музиканти, които това количество излъчва.

Но да не се отклонявам и да се върна малко на феномена Крисия - феномен, защото мнозина родители са готови да направят с децата си същото, каквото направиха с нея - да заличат чара и непохватността на детския и глас, да я стиснат за гърлото и от третата сливица да изтръгнат писъка: „Ще бъде детска планета". Крисия пее тази песен с цяло гърло и само с него. В гласа й няма цветове. Той е по лили-ивановски подравнен и окастрен от нюанси, топлина, дълбочина, тревога, радост, да не говорим за мощ на чувствата и опит, което, дава чара на една песен. При Крисия става дума за подражателски звук. Поначало е проблем, когато едно дете пее като възрастен, а няма неговия опит, за да звучи от гласа му някаква история, за да нахлуят през него някакви спомени, да сподели нещо преживяно. Нещата обаче стават неспасяеми когато подражаваш на еснафурското и стиснато пеене, защото мнозина възрастни и професионални музиканти пеят скъпернически или скучно, без да споделят. В красивия глас има щедрост, история,трагедия или щастие.

Нат Кинг Кол, Били Холидей, Ела Фицджералд, Рей Чарлз (който в началото на кариерата си е подражавал на Нат Кинг Кол) са имената, които бих изредил, защото обичам джаз, но има много добри примери в различни жанрове.

Има добри и в българската соцестрада, които, за съжаление, не намериха продължение и не бяха превърнати в традиция. Богдана Карадочева, Леа Иванова, Васил Найденов, Йорданка Христова, Емил Димитров, Паша Христова, Георги Минчев и сигурно още дузина имена, чудни гласове, които носеха дух и имаха цвят.

Имаше и страхотни композитори, като Йожи Цанков, Емил Георгиев, Морис Аладжем, Александър Бръзицов, Стефан Димитров, Борис Карадимчев, Милчо Левиев и т. н., които носеха духа на градската култура, пишеха хубави песни и аранжименти, което тотално бе заменено от компютърни програми. Нищо от това добро наследство не бе развито. Сега няма такива гласове и такива композитори. Да ме прощават живите, които изброих, защото трагедията е, че биологически тяхното поколение е тук, но е забравено за днешната музика и въобще за днешната култура на България. Ние всички им дължим благодарност, особено на фона на днешната простотия и вулгарност, защото тяхната музика все още е някакво свидетелство, че България може да бъде и друга Може би за това си позволих да пиша коментар по повод на едно дете. И то по-скоро на обезобразяването на неговия глас. За преждевременното му превръщане във фестивална и еснафска еднодневка. Защото това е образ на общото ни престъпление, което извършваме с поколенията, които идват след нас и за чиито образование, култура, пропуснати възможности и пропилени таланти сме отговорни самите ние и никой друг. Не може мечтата на хиляди българи да е детето им да пее като Крисия, да направи кариера като Жени Калканджиева и да изглежда като Слави Трифонов. Пошлата версия на българския успех. Това е краят. Помните ли фестивала „Златната монета" в Болоня, който БНТ излъчваше по времето на соца, с един много симпатичен и неакадемичен детски хор, воден от една невероятна италианка? В нейните диригентски жестове и в детското пеене на различно облечени и с различни физиономии деца се долавяше повече свобода, отколкото в предаванията на „Свободна Европа". Децата пееха като деца много от тях бяха без предни зъби, да не говорим за оформени прически. Без напъване, професионализъм и бутафория, но с пълна свобода и естественост. В сравнение с тях моделът „Крисия" прилича на сбъднатата мечта за абитуриентски бал на масовия български простак. Опакована с грижа и амбиция селяния, която може да те довърши за секунди. Един припев е достатъчен. За това говоря днес и за насилието над детето Крисия, направено в името на „фестивалния успех", чийто връх е Кончита Вурст (подразбира се, че „Детската Евровизия" е нещо като пионерската организация на голямата „Евровизия").

Това е днешната телевизионна Европа и България в нея - пошла „фестивална" мелодия, която може да се съчини и от компютърна програма. Това не е просто проява на лош вкус, а престъпление и Агенцията за закрила на детето трябваше отдавна да се е самосезирала.

Става дума за обезобразяването на един глас, за превръщането му в клише и за най-брутална търговия с него. Родителите, които натискат децата си за подобни участия, много ми напомнят на майките, които в `90-те, пък и досега, умираха да вземат дъщерите им в някой конкурс за Мис, хеле пък да ги уредят в модна агенция. Това беше най-сигурният път, че ще станат проститутки и като за начало ще трябва да минат през леглата на известните и уродливи мутри (мнозина от тях вече покойници), произлезли от българската социалистическа селяния, минали през спортната школа и назначени за богаташи
Ставаше дума за индустрия, която произвежда курви, родителите им знаеха това и изораваха света, за да ги направят такива. Сегашната мания за телевизионна известност много ми напомня онези мрачни времена. Това не е въпрос на вкус, а на престъпление, и то срещу деца.

Явор Дачков
„Галерия"