Котел, Медвен, Ичера и още много красота

/КРОСС/ Днес високите зидове крият старите къщи и техните стопани от любопитните погледи на туристите, но в миналото са ги пазели от злодеяния. Този край отдавна е обвит в легенди и това до голяма степен дължим на Йовков, но къде истина, къде измислица, тук споменът за хайдутите и тайните заговори в избите на старите къщи по мръкнало все така разпалват въображението и будят страхопочитание, примесено с възторг.
Пристигаме по обяд, а пладнешката жега кара въздухът да трепери. Настаняваме се в стара къща, подът под нас скърца - вратата също. (Виж снимките в галерията - бел. ред.). Прозорчетата гледат към каменната уличка отпред, а само след няколко къщи планината се надига към небето.
Село Медвен е разпростряло двете си махали в зелените дипли на Източна Стара планина. Природата тук е щедра на гледки, въздухът в средата на август е наситен с аромат на билки и онова ухание на село, което все по-рядко можем да помиришем. Повечето от къщите тук са обявени за паметници на културата, по тежките им дървени порти са окачени табели „Образцов, хигиеничен дом", а зад тях е отрупано с цветя. Толкова много и толкова хубави, че ти стига само да седнеш за няколко минутки и да ги погледаш. Хортензиите не са прецъфтели и обагрят с морско синъо зелените морави, розите се катерят по дървените перголи, а лозите са натежали от грозде.
Сядаме под асмите на хладно в малко ресторантче в центъра. Време е за хапване и сладки приказки, време за малко мързел. И се появява лъчезарното младо момче, което преди малко видях да полива цветята, а след това да шета нещо в двора, а по преди това да забива с такер повредените комарници. Вършеше всичко това без никой да му нарежда. Просто виждаше, че нещо не е наред и бързаше да го поправи, а сега същият юнак ни донесе менюта, отиде да си измие ръцете и си взе лист и химикал за писане. Поразговорихме се и ни препоръча непременно да разгледаме местността и най-вече Синия вир. Било впечатляващо.
Запалихме колата и тръгнахме по хубав асфалтов път, който свързва двете махали на селото, минахме покрай родната къща на Захари Стоянов, която за наше голямо съжаление беше затворена, защото уредникът е в отпуска. Така информираше четливо и грамотно написана бележка, забита с габърче на дървената порта. Жена ми я хвана яд, мене не. Прекрасен повод да дойдем пак тук. Пътят свършва в спретнат комплекс с басейн.
Продължава в гората, където тръгваме пешком. Вървим, а в далечината се дочуват хлопци. След минута-две видяхме стадо кози и дузина крави, които пасяха на поляната около рекичката. По пътечката се разминавахме с много хора, даже по едно време останах изумен колко много туристи са дошли дотук. Всички поздравяват. Здравейте, добър ден, усмихват се. Планината кара хората да бъдат добри. Няма я онази надменност, онова самочувствие, което морето помпа у хората. Разбира се, не у всички, но процентът е твърде голям.
Синият вир е местност, която впечатлява с мащабите си. Пътеката буквално свършва в огромна назъбена канара, от която се излива красив водопад. Вирът е доста дълбок - казват 8-9 метра. Мястото има особен чар и сигурно би било и страшничко, ако нямаше толкова много хора, които буквално бяхa налазили всички страни на природната забележителност. Скачаха във водата от острите скали, въпреки категоричната забрана за къпане. Ще подмина това без коментар, въпреки че ми се иска да кажа, че ако спазваме забраните, ще живеем в една чудесна страна, защото промените започват от нас! Но все тая, има ли кой да ме чуе!
Вечеряхме под асмата в старата къща, а след това излязохме да се поразходим. Взехме си биричка от местния хоремаг и тръгнахме из мълчаливите улички. И се дивяхме на къщите пак все така мълчаливо.
Вечерите в Медвен, летните вечери в тази планина, са истински подарък. От Балкана се спуска прохлада, долавят се нови аромати, а романтичните светлинки от дворните лампи, танцът на светулките в нощта, песните на щурците и милиардите звезди на августовския небосклон не се наемам да описвам, защото това ще бъде категоричен провал.
Не знам как сме спали, но знам, че на сутринта не ни се тръгваше. Отбихме се до местния смесен магазин. Купихме си сувенирчета, напълнихме си вода от чешмата на мегдана и се отправихме към Котел.
Старото кварталче, което някога се е казвало Галата, е приютило стари къщи на възвишението над главната улица. Тесни калдъръми се вият между тях, а зад високите дувари надничат чардаци с отрупани по дървените парапети цветя. По уличките се върви трудно, въздухът пари, а от отворените прозори долита реч. Поспирам и се заслушвам, не от нездраво любопитство, слушам мелодиката на местния говор. По сенчестите ръбове на къщите мързеливо са опънали снага писани котараци, които мъркат със замижали от удоволствие очи.
Пускаме се по каменистите улички, които се омешват една в друга, коя от коя по-красива, а аз съвсем изгубвам контрол над себе си. Накъде да гледам? Към зелените исполини на планината, в краката си, или да заничам, където мога в малките дворчета и да си представям как вечер стопаните им сядат тук, наливат си една студена ракийка, котката замърква в краката им, а в гъстите клони на грамаданския орех се носят вечерните песни на птичките.
В подножието на стария градец, в една малка градинка, има паметник на д-р Петър Берон, човекът, който промени историята и на когото трябва да се покланяме доземи. През пътя пък е Галатанското училище, наречено е така по името на квартала, който току-що разгледахме. Днес в него е експонирана изложба на котленски гайтани и килими. Впечатляващ е надписът над входа на възрожденската сграда, който вдъхнови Милен Русков за "Възвишение" -„Помогни ми да те возвися" гласи той (написан на старобългарски) и отваря доста посоки за размисъл.
Една баба на тротоара пред училището продава плетени торбички - шарени, пъстри, една с друга не си приличат. По пет лв., символично ги дава. Избирам си дълго, естествено най-хубавата, давам десет, не чакам за ресто и с пожелания за хубав ден се разделяме с Котел.
Пътьом се отбихме и до Ичера - колоритно селце с възрожденски къщи, гушнало се в Балкана между Котел и Сливен. Името му означава "пазва" или "скрито място", а тесните сокаци и дървени къщи лесно те откъсват от делничното. Пошляхме се, напълнихме си студена вода и си обещахме да се върнем отново наесен, когато планината пламне в червено, когато захладнее и когато орeхите започнат да падат тихо, напоени от мъглата. Много орехи има по този край, още от Йовково време са тук.

Горан Атанасов
Важен разговор