Войната с паметниците

/КРОСС/Ако бутането на паметници решаваше основните проблеми на дадена държава, днес Украйна щеше да е сред най-проспериращите нации. Още от началото на майдановската демокрация „умните и красиви" украинци насочиха своя евроатлантически гняв основно срещу образците на съветското монументално изкуство. С възцаряването на „свободата" тази страст не само че не угасна, ами допълнително се задълбочи. Поредната жертва във войната с паметниците стана монументът на Ленин в Харков. След продължително бутане и теглене гигантът най-сетне беше повален. Тук няма как да не си припомним героичните усилия на българските демократи по взривяването на Мавзолея през лятото на 1999 г., както и леко истеричния вид, който добиват някои днешни бг демократи само при споменаването на думите „съветски паметник". По същия начин, по който България не стана Швейцария на Балканите след премахването на мавзолей, така и Украйна няма да стане новият европейски бисер след бутането на поредния паметник на Ленин. През лятото Киев спря топлата вода, за да пести газ, а с настъпването на зимния сезон се очакват още подобни спестителни мероприятия. Дотогава вероятно всички паметници на Ленин на украинска територия ще бъдат унищожени, но от това на украинските граждани едва ли ще им стане по-хубаво. Освен това много от тях вероятно не подозират, че трошейки монументите, извършват едно типично фройдовско отцеубийство. Защото именно благодарение на Владимир Илич съществува днешната украинска държава. Тя е пряк резултат от виждането на Ленин, че народите, които някога са били под властта на руската империя, след победата на революцията трябва да имат повече свобода. Едно от практическите проявления на тази концепция е създаването на Украинската съветска социалистическа република след Октомврийската революция. Както се казва, непознаването на историята води обикновено до това, че даден жест, замислен като героична проява, се оказва най-обикновена гротеска.

Междувременно кметът на Харков Генадий Кернес обеща, че паметникът на Ленин ще бъде възстановен. Той напомни, че монументът официално е бил част от културното наследство на страната. Кметът наскоро се върна на работа след като беше на продължително лечение в Израел, последвало покушението срещу него. На 28 април тази година той беше прострелян, докато правеше ежедневния си крос. Поръчителите на атентата остават неизвестни, а догадките кои са те се множат. Политическиите позиции на харковския кмет не позволяват на нито една версия да вземе превес. В началото кметът беше твърдо против „майдановската революция", но впоследствие започна да сътрудничи с новата власт в Киев и да се изказва срещу опитите за отделяне на каквато и да било част от Украйна. Така че авторите на атентата срещу Кернес могат да идват както от „майдановските", така и от проруските среди. Самият кмет на Харков неведнъж е заявявал, че зад покушението стои сегашият украински вътрешен министър Арсен Аваков.

От своя страна Михаил Добкин, който доскоро беше губернатор на Харковска област и е отявлен критик на властите в Киев, каза, че паметникът на Ленин е бил съборен от хора, които не са жители на Харков. „Този вандалски акт не е извършен от харковчани - твърди той - За реализирането на тази акция са били „поканени" жители на Полтавска, Киевска и даже Лвовска област. За тях това си е истински поход за печелене на слава". Не е ясно дали е прав, но е ясно, че на площад „Свобода" в Харков най-видно беше присъствието на активисти на „Десния сектор" и на батальона „Азов". Членовете на въпросния батальон са известни като „черните човечета", като много от тях изповядват дяснорадикални и неонацистки схващания.

Слушайки техните изявления, човек остава с впечатлението, че събарянето на паметници от миналото ще продължи. В името на демокрацията, просперитета на украинския народ и евроатлантическата интеграция, разбира се.

Петър Волгин, a-specto.bg