В какво превръщаме Левски

/КРОСС/ Няма съмнение, че става дума за най-важния деец на българското възраждане, чието дело трябва да се почита. Това пред скоба. И тъкмо за това, но нека се вгледаме в култа на Левски, който започва да приема застрашителни размери. Да се замислим дали в този култ няма вече нещо контра-продуктивно, нещо, което почва да намирисва на пародия.

Какво искаме от Левски?

Последно чествахме 177-мата годишнина от рождението на героя. Някаква кръгла годишнина ли беше? Не, просто всяка година - гибел, рождение, гибел - рождение. Цветя, типови речи, понякога заря-проверка, тържествен историк разказва светли неща по телевизията.

Политиците изсмукват по малко легитимност от Левски - един го ползва като предтеча на евроинтеграцията, друг - за да натрие носа на конкуриращите етноси, трети - да призове да протестираме срещу властта. И някакви угрижени журналисти, които се щурат да търсят нещо "интересно" по темата, като добре знаят, че нищо интересно не бива да се казва в един ритуал.

Резултатът, както при всяко свръхпроизводство: девалвация.

Най-забележителният момент в тази само-нарастваща ритуалистика, която вече никаква сила не може да спре, това е мултипликацията на паметници. Какво научихме при гореспоменатата годишнина - ами този път община Русе е решила да направи паметник на Апостола. Честно да си кажа, много ми е любопитно как възниква такова решение. Взема думата някой съветник от патриотична формация и се възмущава "Само ние нямаме паметник на Левски!". А и без това са останали едни пари, а имаме и скулптор, местно момче, което ще го направи... Не знам, ще се радвам, ако ми пишете, ако знаете.

Над сто паметника

Във всеки случай резултатът е удивителен. Преди пет години имаше една инициатива за преброяване на паметниците на Левски: докараха ги до над сто. Не знам друга страна, където по подобен начин да е обсипан с мрамор и бронз някой национален герой.

В Италия миналия век са се подигравали за паметните знаци за битките на Гарибалди. Но мащабът е несравним. Жана д'Арк има десетина скулптури свързани с коронясването, изгарянето на клада, тази на Фремие в Париж. И това е 19-ти век, разбира се. Дори братска Македония, която ни води по производство на паметници на глава от населението, далеч е произвела толкова Александровци или Гоцеделчевци.

Паметникът е свързан с място, със събитие: той не се прави просто за да запълни празно пространство. Безспорно трябва да има монумент на лобното мястото на нашия революционер, че трябва да има музей в родния му град. Но оттук нататък - още колко? По каква логика?

Историята, делото, идеите явно нямат много общо с монументално-проектните намерения - става дума за едно равномерно покриване на територията с бетон: в списъка се редят с. Сестримо, Каварна, Несебър, Силистра, Кърджали...

Много от тези места пазят легендата за това, че са били посещавани от организатора на революционна мрежа, но всяка стъпка не може да се увековечава. А без да съм историк мога да ви кажа, че при бесарабските българи или в Молдова например Левски не е ходил. В последна сметка паметникът на Левски е лишен от културния си смисъл, той просто бележи територията с най-неутралния възможно знак - нещо като българско флагче, което забождат тук или там на картата.

Нали помнете и комплексарската идея да се вдигне стометров паметник до Свиленград, който да хвърля сянка на турска територия? Би трябвало да е малко обидно това за почитателите на революционера, но явно не, поне не виждам възмутени патриоти. Обратно, радват се, че все повече стават паметниците на Апостола; може би дори се надяват да влезем в книгата на Гинес.

Апостола в Брюксел?

Просто тази страна трудно поражда консенсусни персонажи, а светецът революционер е така асептизиран от ритуала, че може да се ползва за всичко. Вземете последната инициатива: Апостола в Брюксел. Кой, кой - ами пак същия.

Представете си, че някой с повече чувство за история беше предложил там да се изобрази Раковски - самороден дипломат, обикалял балканските столици в търсене на съюзници за българската кауза. По-интересно, по-ново, пък и може би ще ни накара да се вгледаме в историята от друг ъгъл. Само че някой веднага щеше да писне: има един най-велик, как така ще слагаме други? И за да няма проблеми, културната администрация ще заложи на сигурното: сто и не-знам-кой-си поред монумент на Левски.

Дори не обсъждам естетиката на тази мемориална ширпотреба; нито пък съвършената неадекватност днес на подобни монументи, типични за Европа от преди век и повече. Просто ви предлагам да потърсим сравнения. Аз виждам аналози в Рим, когато мраморни образа на императора се разнася по всички краища на империята, за да съобщят кой е на власт. Виждам нещо такова в Съветска Русия, където местните власти заявяват идеологическа вярност към режима мултиплицирайки Ленин; в Турската република правят същото с Ататюрк, чиято позлатена статуя я има във всяка паланка.

Това правим с Левски? Тъжно и срамно.

Проф. Ивайло Дичев

Webcafe.bg

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Климент Охридски“. Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-7, работи в сферата на естетиката, политическата култура, градската антропология и балканските идентичности. Изследователските му интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Редактор е на онлайн изданието за културни изследвания „СеминарБГ“.