Най-тайният дисидент на планетата

/КРОСС/ „Вече е ясно кой бутна Берлинската стена..." „Не ми било митинг на 10 ноември, най ми било манифестация на 7 ноември..." „Охраната, вземете му туитъра, че както е в пристъп, ще обяви война..." „Добро утро, нека халюцинациите започнат сега..." „Ако драсне едни мемоари, ще са страхотен хит..." „Какъв политически въпрос стана от едно продуктово позициониране на тапети..."

В желанието си да се изпъчи като дисидент и мъченик на демокрацията, президентът Плевнелиев предизвика точно обратния ефект - взрив от остроумия с призиви за оставка. И нямаше как да е иначе, понеже героичният му разказ какво е правил на историческата дата 10 ноември 1989 г. беше изтъкан от очебийни противоречия.
„Питате къде бях на 10 ноември? Да ви кажа една тайна - бях на площада и бях на митинга. Точно в този ден с мой приятел - Илиян Попов, ремонтирахме неговото студентско общежитие, когато чухме по новините - аз тогава бях пети курс, че има събиране в Народното събрание и ще се извършва промяна в държавата. Като студенти двамата с него нарисувахме на два тапета плакати. Единия с надпис: „Съд за виновниците", а на другия написахме „Дворците на БКП да станат болници и училища". С тези два плаката ние отидохме на прословутия митинг. Това, което много ме впечатли, е, че когато отидохме там, се опитахме да дадем единия плакат на други хора, но никой не го пое. Никой не смееше да вземе втория плакат.
Това е моят 10 ноември"

За едно поне няма спор - тайната. Плевнелиев е геройствал толкова тайно, че досега никой не го е разбрал. Напротив, всички бяхме останали с впечатление, че на 10 ноември не е имало никакъв митинг - нито пред парламента, нито където и да било.
Важно уточнение за онези, които не помнят, забравили са или не знаят:

В този ден преди 25 години се проведе пленум в „Бояна". На него Централният комитет на Българската комунистическа партия освободи Тодор Живков от поста генерален секретар на БКП. Едва седмица по-късно се свика заседание на парламента, на което Живков беше освободен и като председател на Държавния съвет. Тогава, 17 ноември, т.е. ден преди първия голям опозиционен митинг пред храм „Св. Александър Невски", Отечественият фронт и градските комитети на БКП организираха друг - казионен.
Спомен на колегата Иван Бакалов: „Казионният митинг беше организиран от Пенчо Кубадински по негова инициатива (това Кубадински го казва лично в интервю пред пишещия тези редове през 1994 г.). Кубадински разказва, че в Политбюро обсъждали, че за 18 ноември се готви митинг на зараждащата се опозиция. Тогава предложил да организира митинг. Казал: „Дайте и на мен да направя един митинг." Луканов и Младенов с неохота се съгласили."

А ето и цитат от сайта „Спомени от народната република": „На 17 ноември БКП организира общонароден митинг в подкрепа на промените в страната. Чрез организирания митинг, на който се събира огромна маса народ, комунистите превратаджии целят да придадат „демократична" окраска на вътрешнопартийните борби за власт... Присъстващият на него Павел Писарев ще си спомни години по-късно, че на площада са били изкарани всички сътрудници на ГК на БКП, а нарочни хора със служебна молотовка са раздавали художествено изработени табели с лозунги..."

Но да се върнем на 10 ноември 1989 г., когато за свалянето на Тодор Живков от най-високата партийна длъжност е съобщено чак във вечерните новини...

Първо. Това означава, че за да имат време хем да напишат плакати, хем да стигнат от Студентския град до центъра, на Плевнелиев и приятеля му са били необходими поне три-четири часа. Двамата следователно са се появили пред парламента някъде около полунощ, когато е нямало кой да ги види - добро обяснение защо за храбрата им постъпка научаваме едва сега.

Второ. В подкрепа на президентския разказ е и архивна снимка, на която ясно се виждат плакатите „Съд за виновниците" и „Дворците на БКП да станат болници и училища". Проблемът е, че тя очевидно е правена през деня, а на нея са запечатани стотици хора. Двата плаката се държат от четирима, покрай което увисва и твърдението, че никой не е искал да поеме единия. Освен това лозунгите изглеждат професионално изпипани, има и големи разлики в изписването на буквите. Някак не звучи правдоподобно да са като правени набързо върху тапети, камо ли от двама ентусиазирани студенти.

Трето. Прави силно впечатление, че въпросната снимка е публикувана в столичен вестник в същия ден, когато Плевнелиев охотно разказва къде е бил на 10 ноември. По този повод колегата Петьо Цеков иронично отбеляза: „Президентът очевидно се е подсетил за биографията си, докато е пиел сутрешното си кафе и е четял вестник." Има логика - на 11 ноември на държавния глава предстои да произнесе реч на конференцията „Как да се справим с миналото, гледайки в бъдещето". Все някой ще го попита какво е правил на 10 ноември, нали? И ето че вижда снимката, притваря очи и си „спомня"...

Да, ама снимката не е от 10-и, а от 17-и, тоест от онзи казионен митинг, на който се е ходело по поръчение. И Плевнелиев най-вероятно е объркал датите, поукрасявайки разказа си с героични трепети и тапети

Не си е измислил обаче, че е присъствал на митинга като член на вузовския комитет на БКП на ВМЕИ „Ленин", със сигурност дори е бил привикан да участва. Все пак колкото и старателно да прикрива или да се опитва да пренаписва своето минало, „гледайки в бъдещето", отдавна се знае, че е бил активен деец към Градския комитет на БКП и Районния комитет в район „Христо Ботев" в София.

В това нямаше да има нищо срамно (такова било времето!), стига президентът да не ни баламосва, включително за това, че на 10 ноември 1989 г. все още е бил студент. Най-малкото в биографията му, публикувана в официалния сайт на Президентството, пише: „В периода от 1989 до 1990 г. работи като научен сътрудник към Института по микропроцесорна техника". Удивително е и друго - Плевнелиев не помни точно как е посрещнал новината на 10 ноември, въпреки че тогава е бил на 25 години и явно е очаквал промяната с нетърпение. Дори у невръстни по онова време деца датата е оставила ярък спомен, та какво остава за храбрец като настоящия ни държавен глава...

Впрочем от него никой никога не е очаквал биография на дисидент - баща му е бил ръководен кадър в Окръжния комитет на БКП в Благоевград, отговорник по идеологическата работа в основните и средните училища. В този ред на мисли беше абсолютно ненужно Росен Плевнелиев да си съчинява истории, които да преобърнат представите ни за него, пък и години наред старателно градеше имидж на технократ. Разправяше, че правил хороскопи, за да се прехранва; как после спял нелегално в Германия и така натрупал първия си милион. Защо изобщо му притрябва ореол на антикомунист и върл поборник за демокрация?

Може би става дума за комплекси, гузна съвест или за съчетание от двете. Но какъвто и да е отговорът, той е много притеснителен, за което би трябвало да съдим и по отговора му на призивите да се извини: „Имах смелостта да изляза с ясна гражданска позиция, днес някои се опитват да обърнат тази истина срещу мен. 10 ноември е възприемана като символична дата за началото на прехода, а не просто квадратче от календара. След новината за промените с моя приятел направихме плакати. И спонтанно, без да е нужно някой да ни организира, отидохме пред парламента. Отидохме, за да изразим публично реакция и позиция! С нашите плакати! И не бяхме сами! Тогава аз имах смелостта да изляза с ясна гражданска позиция. Това е историята ми, която днес се опитват да обърнат срещу мен, както се опитват да подменят и истината за 25-те години преход. И нека тези, които сега иронизират, да кажат как са реагирали на тази новина."

Сериозно, това написа Плевнелиев от името на президента на Република България в... Туитър. И не само го написа, но и се самоопроверга. „И не бяхме сами!" изведнъж замести спомена за двамата студенти, от които никой митингуващ не искал да вземе плакат. След което последва цяла поредица от объркващи туитове, докато дойде и последното, още по-противоречиво изявление:

„Една цел е постигната. Говорим за прехода и личните истории от прехода. И дали тя се е случила на 10-и или на 11-и, или на 12-и, или на 18-и, за мен това няма голямо значение. А тези, които решиха и гледаха конкретно директната дата и са разбрали именно за нея, разбира се, аз им се извинявам. Но по-важното е друго. Моят старт на прехода е с ярък спомен за двата плаката от тапети и с приятеля ми пред Народното събрание. Това е моят 10 ноември и моята лична история, за която бях попитан."

Забележете, че Плевнелиев пропусна точно датата 17 ноември. По-лошото: ужким се извини, но отново ни изкара малко нещо недоразбрали какво е имал предвид. А колко хубаво щеше да бъде, ако го беше обърнал на смях!

Например можеше да се пошегува, че и сега ще се бори за „съд за виновните" начело със собствените си политически покровители. Или че ще направи всички свои имоти „болници и училища". Резиденшъл парк - болница, къщата в Гърция - летен пансион за сираци. В крайна сметка Плевнелиев дори можеше да каже, че като хороскопаджия е имал предварителна информация кога ще падне Тодор Живков и е бил готов и с тапетите, и с плакатите. Всеки щеше да му повярва, понеже българите харесват такива истории. Те се вързаха на паркинЗите, пък какво остава да се вържат и на Луна без курс в неблагоприятен аспект между Сатурн и Венера...

Да признаеш грешката си, след което да се извиниш за нея със самоирония, е проява на достойнство - ето това не разбраха нашите „политици". Успокоително е само това, че повечето се оказаха особено талантливи в съчиняването на истории. Толкова талантливи, че растящите им от лъготене носове отдавна вече нямат представа не само в коя държава, но и на коя планета се намират.

Ало, Хюстън, имаме проблем!

Любослава Русева

„Тема”