Богатството на нацията са нейните (намаляващи) хора

/КРОСС/Знаем, не сме като света. Но в какво? В края на краищата, доходите ни са средни за човечеството, демокрацията навсякъде е фасада за фактическа олигархия, корупцията навсякъде е изобретателна и алчна. Наскоро обаче стана известно, че поне в едно отношение страната ни е безспорен рекордьор. По данни на ООН България е най-бързо топящата се страна в целия свят. След 25 години се очаква населението й да спадне с 28%. След нея са се наредили почти само страни от Източна Европа - Румъния с 22%, Украйна с 21%, Молдова с 20%, стигайки до примери като Унгария с 15%, Полша с 14%... У нас една жена ражда дете и половина, така мери статистиката (в Африка - от 4 до 8 - бел.а.). А за да се възпроизвежда населението, семейството би трябвало да има 2.1 деца.

Главната причина за такъв род спад е отдавна известна - „демографският преход" към ниска раждаемост, присъщ на практически всички индустриализирани страни. Върху тази причина в Източна Европа се наслагват икономическите трудности и емиграцията. Но за да бъде страната ни рекордьор дори в Източна Европа, принос има една наша специфика: фанатично следваният социално-икономически модел, който залага на ниските доходи като разковниче за „разцвет". Така ли е? Така е.

Производителността на труда у нас е 40.5% от тази на ЕС, а реалната работна заплата (отчитайки по-ниските цени-бел.а.) е 21% от реалната заплата в ЕС. Тъкмо тези 20%, спестени от труд , според пропагандаторите на въпросния модел, са нашето голямо „конкурентно предимство". Само че то не позволява да отглеждаме деца и е причина за масова емиграция. Т.е. излиза ни през носа... Защо в такъв случай не се отказваме от него?

Нека се запитаме, колко струва отглеждането на едно дете? Подобна сметка у нас не е правена. Ако се изчисли, в сумата би следвало да се включат 2 години изгубен доход на майката, поне една трета от реалната заетост на майката до 10-годишна възраст на детето, храна, дрехи, всичко, свързано с образованието - от учебници до частни уроци, до студентски такси и т.н. Във Великобритания са пресметнали, че раждане, отглеждане, образоване на дете до 21-годишна възраст струва средно 222 000 паунда. Изчислено през съотношението на доходите, за България това би правело средно по 325 лв. на месец докато детето навърши тази възраст. Това число прави около 40% от средната заплата. Разделяйки този дял между двама родители, стигаме до извода, че нераждането на дете позволява на българският работодател да заплаща труда с 20% по-ниско.

Иначе казано, намаляването на населението в България е Елдорадото, нефтеният залеж, Силиконовата долина на българския капитализъм. То спестява на колективния работодател от всичко: разходи за възпроизводство на трудовата сила, данъци за поддържането на широкообхватна образователна мрежа, медицински разходи, строеж на съответния брой нови жилища... На другата „златна мина"- заварения жилищен фонд, няма да се спирам.

Но „българският модел" разполага и с друг важен ресурс - емиграцията. Тя е важна, защото осигурява отдушник за елита. Ако 2-та милиона българи, които са навън, изведнъж се върнат, нуждата от работни места би нараснала от около 2.5 милиона на около 4 милиона. А това би означавало или увеличение на социалните помощи с десетина пъти и в резултат продънване на бюджета, или стихийни и трудно овладяеми социални брожения. Т.е. статуквото в голяма степен се крепи върху напускането на множество от най-енергичните, здрави, самоуверени и потенциално бунтовни индивиди. Затова сегашният модел се харесва, той си има лоби и идеолози.

Всичко това може да звучи като черен хумор, но шегата не е моя, а на икономическия модел. Проблемът е, че той има и ред незначителни недостатъци. Толкова незначителни, че, първо, държавата е на път да отмре. Според ООН, при сегашните тенденции, населението на България след 25 години ще бъде 5.15 млн.души. За идното поколение не е много ясно как 5 милиона ще поддържат държавност в близост до 100 милионна Турция.

Второ, макар спестяването на деца да носи измамен краткосрочнен комфорт на икономиката, средносрочно то е убийствено. Ниските заплати намаляват смисъла от инвестициите - независимо дали са вътрешни или чуждестранни. По два начина. Едно, че инвестиция се прави за да се намали нуждата от работна сила и машините да поемат част от работата на хората. Но след като човекът у нас е толкова евтин, защо капиталът да пести от перо „трудови разходи"? Освен това, повечето инвестиции се правят при положителни перспективи за вътрешния пазар. Някой трябва да изкупува това, което ще се произвежда. А по-малко потребители при ниско заплащане, означава дългосрочно свиване на търсенето. Заради което голяма част от възможните инвестиции просто не се правят. Не е случайно, че 7 години след кризата влизащите отвън инвестиции са незначителни, в сравнение с предходния период и нещо повече - изтичащите навън дивиденти вече надвишават постъпващите вложения.

Трето, съотношението работещи/зависими лица се влошава дотам, че, според ООН, след още 25 години преход хората в трудова възраст ще са 48.8%. Т.е. на всеки работещ ще се пада повече от един човек за отглеждане или издържане. Дали и доколко ще го прави пряко, от лични средства или през данъците и социалните фондове, резултатът ще е един и същ: близо половината доход на човек ще отива за издържане на втори, неработещ човек. Вследствие на това, стимулът за емиграция ще става все по-силен, от което въпросното съотношение ще се влошава още повече. Подобно на колабирането на звезда по силата на собствената й гравитация и превръщането й в „черна" дупка.

Четвърто, масовата емиграция всъщност води до крайно негативни ефекти. Казионните икономически коментатори не спират да сипят суперлативи по повод на изпращаните от емигрантите на техните роднини средства в размер на около милиард евро годишно. Истината е, че ако тези хора биха работели у нас, както би било нормално, дори при сегашната производителност БВП щеше да се удвои и да достигне около 100 милиарда евро. Иначе казано, този 1 милиард идва с цената на около 50 непроизведени милиарда. От друга страна, тези хора са във фертилна възраст. Само че не могат да раждат и отглеждат децата си „дистанционно". Трайно преселилите се отглеждат бъдещи германци, италианци, испанци, американци, а не българи, докато гастарбайтерите имат всички причини да не раждат. Т.е. с всеки избягал от „успехите" на българския модел изчезва и поне половин дете, както се изразяват статистиците.

Ставащото е уголемен модел на Странджа-Сакар при социализма или на Северозападна България в днешно време. Работните места намаляват, младите напускат, децата намаляват, училищата се затварят, което на свой ред води до напускане на младите и закриване на работни места. Площта на депресията вече обхваща и Северния Централен и Южния Централен район. Това, че миграцията „преминава" през 5 големи града поражда у хората там илюзии за прогрес. Идва ми наум сравнение: появила се е вражеска армия. Към града прииждат бежанци. В града се радват: значи при нас е безопасно. Значи няма нужда да укрепваме стените. А ако се погледне в общобългарски контекст, изводът е, че напротив, идва заплаха. Но кой да погледне проблема като цяло? Кой да каже, че всъщност моделът е сбъркан?

Вместо това ни плашат с бежанци, приемайки мълчаливо, че работата и за българи, и за чужденци винаги ще бъде дефицит. Плашат ни с раждаемостта при ромите, макар че в тези условия и ромите раждат далеч по-малко, а бежанците правят всичко възможно да не се задържат на наша територия. Борим се с „циганизацията", т.е. със сянката на истинския проблем: не ромката ражда много, а етническата българка ражда само по 1.1 дете.

При алтернативен модел - на повишение на доходите, на насърчаване на доходоносните отрасли всички тези негативи биха се превърнали в позитиви - по-скъп труд, повече инвестиции в ефективност, повече пазар, повече нужда от работна ръка, повече работни места, по-малко емиграция, повече раждаемост, повече образование, повече данъци, по-устойчива пенсионна система, в крайна сметка повече българи и по-силна и благополучна страна. Тогава дори в имиграцията бихме започнали да виждаме все повече ресурс и все по-малко разход. САЩ например са страна изградена от имигранти.

Бедата е, че плюсовете на демографското затихване са краткосрочни, а минусите дългосрочни и самоподхранващи се. При краткосрочното полумандатно мислене на нашата държава, бизнес и на целия ни елит, рецептите за потискане на доходите със сигурност ще преобладават още дълги години. Най-вероятно - до печалния край.

Автор: Чавдар Найденов, социолог

Източник: Солидарна България