Чавдар Найденов: Демографското топене – златната мина на „българския модел”

Знаем, не сме като света. Но в какво, все не можем да посочим верния отговор. Доходите ни са средни за човечеството, демокрацията навсякъде е фасада за фактическа олигархия, корупцията навсякъде е изобретателна и алчна. Всъщност само в едно отношение страната ни е безспорен рекордьор. По данни на ООН „България" се нарича най-бързо топящата се страна в целия свят. След 25 години се очаква населението й да спадне с 28%. След нея са почти само страни от Източна Европа - Румъния с 22%, Украйна с 21%, Молдова с 20%, стигайки до примери като Унгария с 15%, Полша с 14%. Как да не забележиш такава страна на картата? Главните фактори за този спад са отдавна известни: „демографският преход" на индустриализираните страни като цяло към ниска раждаемост. У нас една жена ражда дете и половина, така мери статистиката (в Африка - от 4 до 8 - бел.а.). За да се възпроизвежда населението, обаче, семейството би трябвало да има 2.1 деца. Върху тази причина в Източна Европа се наслагват икономическите трудности и емиграцията. А за да бъде страната ни рекордьор дори в Източна Европа, принос има още една специфика: фанатично следваният социално-икономически модел, който залага на ниските доходи като разковниче за „разцвет". Не е ли така? Производителността на труда у нас е 40.5% от тази на ЕС, а реалната работна заплата (отчитайки по-ниските цени-бел.а.) е 21% от реалната заплата в ЕС. Тези 20%, спестени от труд , са нашето голямо „конкурентно предимство". Само че то не позволява да отглеждаме деца и е причина за масова емиграция. Т.е. излиза ни през носа... Нека да се запитаме, колко струва отглеждането на едно дете? Такава сметка у нас не е правена. Ако се изчисли, в сумата трябва да влезнат 2 години изгубен доход на майката, поне една трета от реалната заетост на майката до 10-годишна възраст, храна, дрехи, всичко, свързано с образованието - от учебници до частни уроци, до студентски такси и т.н. Във Великобритания са сметнали, че раждане, отглеждане, образоване на дете до 21 годишна възраст струва средно 222 000 паунда. Изчислено през съотношението на доходите, за България това би правело средно по 325 лв. на месец до навършване на тази възраст. Това число прави около 40% от средната заплата. Разделяйки този дял между двама родители, стигаме до извода, че нераждането на дете позволява на българският работодател да заплаща труда с 20% по-ниско. Иначе казано, намаляването на населението в България е Елдорадото, нефтеният залеж, Силициевата долина на българския капитализъм. То спестява на колективния работодател от всичко: разходи за възпроизводство на трудовата сила, данъци за поддържането на голяма образователна мрежа, медицински разходи, строеж на съответния брой нови жилища... На другата „златна мина"- завареният жилищен фонд,няма да се спирам. Всичко това може да звучи като черен хумор, но шегата не е моя, а на икономическия модел. Той има и ред мънички отрицателни страни. Толкова мънички, че, от една страна, държавата е на път да отмре. Според ООН, при сегашните тенденции, населението след 25 години ще бъде 5.15 млн.души. За идното поколение не е много ясно, как 5 милиона ще поддържат държавност в близост до 100 милионна Турция. От друга, спестяването на деца носи измамен краткосрочнен комфорт на икономиката, макар средносрочно да е убийствено. Ниските заплати намаляват смисъла от инвестициите - независимо дали вътрешни или чуждестранни. По два начина. Едно, че инвестиция се прави за това да се намали нуждата от работна сила. А машините да поемат част от работата на хората. Но след като човекът у нас е толкова евтин, защо капиталът да пести от перо „трудови разходи"? Другото е, че повечето инвестиции се правят при положителни перспективи за вътрешния пазар. Някой трябва да изкупува това, което ще се произвежда. А по-малко потребители при ниско заплащане, означава дългосрочно свиване на търсенето. Затова голяма част от възможните инвестиции просто не се правят. Не е случайно, че 7 години след кризата влизащите отвън инвестиции са незначителни, в сравнение с предходния период и нещо повече - изтичащите навън дивиденти вече надвишават идващите вложения. И не на последно място: съотношението работещи/зависими лица се влошава дотам, че след още 25 години преход хората в трудова възраст ще са 48.8%, според ООН. Т.е. на всеки човек ще се пада повече от един човек за отглеждане или издържане. Дали и доколко ще го прави пряко, от лични средства, или през данъците и социалните фондове, резултатът е един и същ: близо половината доход на човек ще отива за издържане на втори, неработещ човек. Вследствие на това, стимулът за емиграция ще става все по-неудържим, а от това въпросното съотношение ще се влошава още повече. Подобно на колабирането на звезда по силата на собствената й гравитация и превръщането й в „черна дупка. Друг важен ресурс на „българския модел" е емиграцията. От една страна, тя осигурява отдушник за елита. Ако 2-та милиона, които са навън, изведнъж се върнат, нуждата от работни места би нараснала от около 2.5 милиона на около 4 милиона. Това значи увеличение на социалните помощи с десетина пъти, продънвайки бюджета - или неудържими брожения. Т.е. статуквото се държи върху напускането на селекция от най-енергичните, здрави, самоуверени и потенциално бунтовни индивиди. Но сегашният модел се харесва, той притежава лоби и идеолози. Казионните икономически коментатори доволно разточителстват суперлативи по повод изпратените на роднините средства в размер на около милиард евро годишно. Истината е, че ако тези хора биха работели у нас, както е нормално, дори при сегашната производителност, БВП щеше да се удвои и да достигне около 100 милиарда евро. Другояче погледнато, този 1 милиард идва с цената на около 50 непроизведени милиарда. А тези хора са във фертилна възраст. Само че не могат да раждат и отглеждат децата си „дистанционно". Трайно преселилите се отглеждат бъдещи германци, италианци, испанци, американци, а не българи, докато гастарбайтерите имат всички причини да не раждат. Грубо казано, с всеки бежанец от „успехите" на българския модел изчезва и поне половин дете, както се изразяват статистиците. Ставащото е уголемен модел на Странджа-Сакар при социализма или на Северозападна България. Работните места намаляват, младите напускат, децата намаляват, училищата се затварят, а това на нов ред води до напускане на младите, затваряне на работни места. Площта на депресията вече обхваща и Северен Централен и Южен Централен Район. Това, че миграцията „преминава" през 5 големи града връзва очите на хората там с илюзии за прогрес. Идва ми наум сравнение: появила се е вражеска армия. Към града прииждат бежанци. В града се радват: значи при нас е безопасно. Значи няма нужда да укрепваме стените. А ако се погледне в общобългарски контекст, изводът е, че напротив, идва заплаха. Но кой да погледне проблема като цяло? Вместо това ни плашат с бежанци, приемайки мълчаливо, че работата и за българи и за чужденци винаги ще бъде дефицит. Плашат ни с раждаемостта при ромите, макар че в тези условия и ромите раждат далеч по-малко, а бежанците правят всичко възможно да не се задържат на наша територия. Борим се с „циганизацията", т.е. със сянката на истинския проблем: не ромката ражда много, а етническата българка ражда само по 1.1 дете. При алтернативен модел - на повишение на доходите, на насърчаване на доходоносните отрасли всички тези негативи биха се превърнали в позитиви - по-скъп труд, повече инвестиции в ефективност, повече пазар, повече нужда от работна ръка, повече работни места, по-малко емиграция, повече раждаемост, повече образование, повече данъци, по-устойчива пенсионна система, в крайна сметка повече българи и по-силна и горда страна. Тогава дори в имиграцията бихме започнали да виждаме все повече ресурс и все по-малко разход. САЩ например, са изградени точно върху имиграция. Бедата е, че плюсовете на демографското затихване са краткосрочни, а минусите дългосрочни и самоподхранващи се. При краткосрочното полумандатно мислене на нашата държава, бизнес и на целия ни интелектуален капитал, рецептите за потискане на доходите винаги ще преобладават. Може би до печалния край. 

Автор: Чавдар Найденов, социолог
Източник: БГНЕС