Проф. Попов: Концепцията за новия музей да бъде изработена от изкуствоведите

/КРОСС/Не е много добър атестат за българската култура фактът, че няма нито една сграда в София, построена специално за музей. Оправданията с липса на средства или пък с някакви други причини, според мен са несериозни. Липсват не пари, а отношение и култура. Това твърди изкуствоведът и преподавател проф. Чавдар Попов. Разговаряме с него по повод предаването от строителите на част от ремонтираната сграда на бившето МЕИ в София за нов музей на българското изобразително изкуство.

Всички сгради вторично и допълнително са приспособявани за музеи, продължава проф. Попов. Според него идеята да се направи един изцяло нов музей при условията, в които живее, звучи абстрактно. Но от друга страна, не могат да се омаловажат и усилията, които се полагат, в случая за ремонта на сградата, която е предназначена да приюти българското изкуство. Поради липса на специална постройка, тя по всяка вероятност, ще бъде подходяща за целта, за която е предназначена, казва изкуствоведът. „Когато споменах за това, че в София и до ден днешен липсва специална сграда, строена от самото начало единствено и само за музей, акцентирах по-скоро върху самия факт, който ми се струва симптоматичен, за голямо съжаление. И този факт виси с пълна сила в пространството, неотменимо, независимо от усилията, които се полагат за създаване на нови музеи. Разбира се и по света има много стари сгради, но се строят и нови и когато става дума за най-новото, съвременното изкуство, няма нищо по-естествено от това то да влезе в специално построен за целта музей и това да не бъде някоя адаптирана сграда, която трудно и частично върши работа. Разбира се, властимащите веднага ще заявят - няма пари, кой ще го прави и т.н. Но аз мисля, че в България, за голямо съжаление не парите са първата причина.

Основната причина е от субективно естество -

кой да влезе в музея и кой евентуално ще остани извън него. Това е истината за съжаление. И понеже, когато една гилдия като нашата - имам пред вид тази на изкуствоведите, нито икономически, нито политически не е достатъчно независима, нито пък, по много причини, за които има и исторически обяснения, не самостоятелна и силна, тя не решава нищо. Решават онези, които владеят пазара, които дърпат лостовете на управление, които имат друго отношение, други идеи по въпроса и други желания, разминаващи се с професионалната преценка на експертите. Политиката и, бих казал конюнктурата, тук се разминават с интересите на професионалната гилдия. Интересите на властимащите влизат в определени противоречия с експертните интереси и с експертното призвание, поради което сигурно още дълго, дълго няма да има истински професионално изграден музей на съвременното изкуство в България", твърди проф. Попов.

Разговаряме с него за това, какви творби би трябвало да бъдат експонирани в новия музей на българското изобразително изкуство, за който се търси подходящо име. След дългогодишни митарства, най-сетне по-голямата част от сградата е готова, но остава по-важният въпрос какво ще има вътре, какъв ще бъде този музей. Има две мнения - дали двата музея - Националната художествена галерия и Галерията за чуждестранно изкуство да съществуват поотделно, както досега, или да са под една егида. „Моето мнение все пак е, че е проблематично съществуването на толкова разнородни колекции под един покрив в рамките на един музей. Моето лично мнение е, че

по-добрият вариант е това да бъдат два отделни музея,

но това зависи от много неща, включително и от преценката на тези, които вземат решения", казва проф. Попов. Според него аргументи за това, че ще се спести от администрация не са сериозни, защото това не е чак такова голямо перо. По-важно, според него, е какво ще съдържа този музей и как ще се разпределят вътре колекции и експозиции. Изкуствоведът направи уговорката, че не е запознат конкретно с работата по този въпрос и доколкото знае, смята, че има екип, който мисли по този въпрос. Колкото до това дали е хубаво да има обществено обсъждане за съдържанието на бъдещия музей, каза, че по принцип е добре да има обсъждане, но дебатът трябва да се състои в рамките на професионалната гилдия по същество. „Едно широко обществено обсъждане по същество е добро, разбира се, това е демократична форма, но какво толкова биха могли да кажат хора, които нямат никакво отношение към историята и съвременното състояние на нашето изобразително изкуство. А що се отнася до гилдията, това, което казвам може да изглежда на пръв поглед себично, знае се, че всеки дърпа чергата към себе си, но все пак се опитвам да се дистанцирам от собствената си позиция, от факта, че съм изкуствовед. Добре е експозиционният план и въобще концепцията да бъде изработена в средите на изкуствоведите. И ще кажа защо - не защото имам нещо против художниците, а защото смятам, че художниците, особено тези художници, които евентуално ще участват, чиито творби ще бъдат показани в новия музей, малко или много са винаги пристрастни, винаги по-субективни, те са заинтересована страна.

Все пак в България от 1970 година изкуствознанието съществува отначало като специалност, после като катедра, има произведени на бял свят не малко специалисти изкуствоведи, между които могат да се намерят пет или десет души, на които да се възложи такава задача. Защото смятам, че това е работа на изкуствоведи. И пак ще повторя, не защото аз съм изкуствовед или пък държа непременно аз да съм един от онези, които ще вземат участие в този процес, а защото според мен такава е функцията, предназначението, ако щете обществената отговорност на тази специалност и на тези специалисти. Ако художници правят всичко това, се знае, че те са свързани помежду си по други признаци на харесване, нехаресване, приемане, неприемане и т.н. Един изкуствовед може да се дистанцира и да изяви една по-обективна гледна точка, което според мен е необходимо", заявява проф. Чавдар Попов. И продължава:

„Какво трябва да съдържа един такъв музей.

Преди две или три години се създаде музей на социалистическото изкуство. И сам по себе си това е един факт, който трябва да бъде приветстван. Нов музей, кой би имал нищо против? Но там има също много спорни моменти, аз писах за това нещо в списание „ЛИК", което за съжаление престана да излиза. Ако този музей съществува и продължава да съществува в този си вид, който между другото е твърде спорен, тогава някак си автоматично сегашният музей, за който говорим, би трябвало да приключи своята експозиция с времето преди ерата на социализма. Защото, ако предложи някакви раздели, свързани със същия период ще се получи една дублиране, което по никакъв начин не се връзва логически със съществуващия музей на т.нар. социалистическо изкуство. Какво - ще разпределяме  автори, работили в едни и същи години, едните в „музея на социалистическото изкуство", другите - в „Българския Лувър"? Има ли нещо по-абсурдно от това? Моето лично мнение обаче е, че първо трябва да се прецени хронологично откъде да се започне и докъде да се свърши. Първото нещо това са хронологичните рамки", смята изкуствоведът.

Когато се е създала експозицията в музея в Криптата на храма „Св. Александър Невски", като филиал на Националната галерия, припомня проф. Попов от работата си в НХГ, освен иконите от Възраждането е пребивавало и тогавашното светско изкуство - Захари Зограф, Николай Павлович и т. н. Водили са се дебати къде да бъде светското изкуство на Възраждането, което по-скоро е свързано със следосвобожденския период. В един момент е показвано в Криптата, в друг момент - в залите на НХГ в бившия дворец. Ако се реши  Криптата да бъде освободена, както сигурно и би трябвало да стане, това снема проблема, смята той. „Започва се от Средновековието, най-ранните икони, може би от Св. Теодор Стратилат, но свършваме  - с какво? Аз съм пътувал в много страни по света и ако става дума за музей и то музей като нашия, който ще има един по-скоро обзорен, енциклопедичен характер, за нашето изкуство говоря, той не би трябвало да застъпва най-съвременното изкуство, защото за него трябва да има друг, отделен музей", твърди той. Така е в Париж, така е в Лондон, така е в Берлин. Нали искаме да вземаме пример и да се учим от опита на страни, които са по-напреднали от нас в това отношение, пък и на само в това. В такъв случай, според него, горната граница би трябвало да бъде 1945 година. „Това е един период, признат в цял свят за важна дата, която периодизира 20 век - краят на войната и така нататък. Още повече, че има музей на социалистическото изкуство. Не е разумно да има дублиране, както вече споменах. В този смисъл експозицията трябва да приключи с този период. Ако обаче се реши, че т.н. музей на социалистическото изкуство не е удачен, тогава в няколко зали сигурно биха могло да се експонират и произведения на изкуството, създадени след 1945 година, тоест от социалистическия период. Поставя се въпросът до къде и как? Аз лично смятам, че в такъв бъдещ хипотетичен музей трудно могат да съжителстват най-съвременни произведения с онова, което ние имаме като класика. Ще се загуби специфичният облик на този музей, ако всичко се включи в експозицията, от иконата до видеото и инсталацията", казва проф. Попов.

Очевидно това не би било приемливо за толкова амбициозен като проект музей, който търси своето място във все пак добре ремонтирани пространства. Още повече, че в периода след 1945 година, са създадени едни от най-интересните и стойностните произведения, независимо от особеностите на времето, идеологическия императив и т.н. Въпросът е как да се покаже изкуството от това време в цялата му дълбока и противоречива сложност. Проф. Попов припомня, че музеят на социалистическото изкуство отначало беше замислен като музей на тоталитарното изкуство. „След това се разбра, бях писал и аз за това, че тези които го замислиха не си даваха сметка, че

социалистическо и тоталитарно изкуство са две различни понятия.

И това е малко или много недоразумение, дължащо се на недостатъчни познания. Разбира се онези, които решават не са длъжни да знаят всички тънкости и нюанси. Но нали за целта има специалисти? Поставя се, нека напомня, още един въпрос - кое бихме оставили в този музей и кое от този период бихме прехвърлили в новия музей, нещо, което да не е социалистическо изкуство", пита изкуствоведът. „Тоталитарно изкуство у нас като значимост и количество няма достатъчно, та да правим нарочен музей на тоталитарното изкуство. Ние не сме нито Германия, нито Съветския съюз, нито Италия дори. Нашият случай е по-различен и не си струват усилията да правим такъв музей. Защото, ако говорим за характеристики на тоталитарното изкуство, за тоталитарно изкуство у нас можем да говорим за един много кратък период от време, някъде между 1948 година и 1956, а и малко след това по всяка вероятност. Защото това е времето, когато стриктно се следва съветският модел. Има ли смисъл да се прави музей на това изкуство? По-скоро може да постъпи така, както направиха руснаците в Третяковската галерия - те показаха изкуството на соцреализма от 30-40 години в контекста на авангарда, колкото го е имало тогава, на подмолното, неофициално изкуство. През целия период на социализма такова изкуство в Съветския съюз съществува. Едновременно с това показаха и най-маститите соцреалисти и „авангардните",  модерните художници и всичко това в една цялостна, единна експозиция. Това е много по-интересно. Има ли смисъл да се прави такъв музей още повече, ако няма основания за това?  Повече от сигурен съм, че няма основания. Затова тази идея се разми тихомълком и на бял свят се роди едно общо взето недоразумение. Защото пък, от друга страна, какво значи социалистическо изкуство? Впрочем, аз съм си казал моето мнение по въпроса. Затова смятам съществуването на такъв музей за много проблематично. Аз лично бих се опитал да интегрирам, да включа изкуството по времето на социализма (това е нещо различно от „социалистическо изкуство") в един музей, който да акцентира на традиционните видове изкуства, да започва примерно с девети век и да свършва до 21 век", твърди проф. Попов.

И продължава своята гледна точка на изкуствовед: „Ако може да се направи едно разделение между конвенционалните и неконвенционалните форми, би могло ако се абстрахираме от онзи музей да стигнем до наши дни. А всичко, което е неконвенционално - видео, инсталации, трябва да бъде в нов, друг музей. Такава диференциация може да се направи и по света е така. Лувърът, Орсе и Бобур във Франция, в Англия също, във Виена - Албертина и Мумок, в Ню Йорк - също и т.н. Колкото до наличието на два музея за един период, това ми се вижда много проблематично. За мен това е оптималният вариант, и ако се абстрахираме от този музей на социалистическото изкуство,

може да се разгърне една много добре обмислена експозиция,

условно казано, както вече споменах, от 9 век до края на 20 век или началото на 21 век с онези изкуства, които съставляват ядрото на подобни експозиции по света - живопис, скулптура и графика, всъщност т.нар. изящни изкуства. Тогава, да. Но ако продължава да съществува този музей на социалистическото изкуство, това изкуство следва да се покаже в неговата реална сложност, противоречивост и дълбочина. Всъщност истинската работа на изкуствоведа е да покаже цялата сложност на художествените процеси през периода на социализма, от 1945 до 1989 г. Поради липса на култура и на по-обективно и непреднамерено отношение, в началото на промените прибързано и с лека ръка някои се захванаха да отрекат всичко, създадено преди сакралната дата 10 ноември. Но доколкото мога да преценя, основните задачи пред онези, които са се заели да мислят по въпроса са от съвсем различно естество". Защото основната грижа, според него, сега е кой да влезе и кой да не влезе в новия музей. Кой да води бащината дружина по стар български обичай.

Ако се мине на вариант да отпадне този т.нар. музей на социалистическото изкуство, сградата не би трябвало да се зачерква. Би могло да се използва за дълготрайни временни експозиции от фонда на националния музей. Наистина, дворът е много подходящ за скулптура, но не в този вид, както е сега, където като в склад са струпани някакви скулптури. Би могло да има различни експозиции по теми, които да се сменят. Проф. Чавдар Попов гледа на този музей, както и на Софийски Арсенал - музей за съвременно изкуство - САМСИ като създадени прибързано, за да се спечелят някакви дивиденти, някакви точки, някакъв обществен актив. Може, според него, всички те да бъдат и обединени в общ музеен комплекс, но при наличието на ясно изразени специфики на всеки един музей.

Колкото до експозицията на новия музей до паметника Левски, има различни гледни точки. Експозицията може да се разгърне по видове, по жанрове, по стилове. Но най-вече - по хронология. „Все пак аз съм човек историк и смятам, че историческият принцип, който е валиден и осигурява един познавателен елемент е много важен за зрителя. Задачата е много сложна, но затова пък има специалисти, които биха могли да си поблъскат главите по въпроса. И човек може да почерпи от чуждия опит", казва проф. Попов. Според него не е добре, че липсва външна, зелена площ пред музея, където да се покажат някакви неща, въпреки че има вътрешен двор. Няма и паркинг, което също е проблем в центъра на София. Иначе много са нещата от гледна точка на информацията, които трябва да се случат - различни издания и осигурено присъствие в медии, както и активен обмен в сродни чуждестранни институции.

И все пак завършваме с едно притеснение -

да не се окаже, че музеят ще остане празен.

Свидетели сме на опашките пред музеите в Европа, когато хора стоят с часове, за да видят експозициите. Наистина, става дума за големи имена, но ето в София имаме една подобна експозиция - тази на Роден в Националната художествена галерия. Едно истинско събитие, за което на много места по света посетителите биха чакали дълго, за да се докоснат до творчеството на този голям скулптор. Още повече, че самата експозиция е богата и амбициозна. А някак си в София не виждаме опашките. Защо ли, питаме проф. Попов: „Едната причина е липсата на възпитание, на създаване на навици за възприемане и потребление на изкуството. На Запад има една премислена стратегия", твърди изкуствоведът. Защото в много от тези музеи сме виждали седнали по пода деца, които или рисуват в залите, или учителка им обяснява произведенията на достъпен за тях език. А после тези, които се въргалят по пода, като пораснат, се редят на опашките, казва Чавдар Попов. Беда у нас е и липсата или недостатъчната пропаганда, популяризация на съответната изява. Не само да се каже за изложбата, но и да се напише повече и за самия Роден и да се съобщи на зрителя, кой е той, какъв е неговият принос в световното изкуство и т.н. Основното е липса на отношение, смята проф. Попов. „Не мога да упрекна никого, работата на учителя е много сложна, но до голяма степен на подобни задачи, т.е. на заниманията с деца в музейна среда, се гледа формално. Постепенното изтласкване на изобразителното изкуство от програмите в училище, както и музиката също не води до нищо добро", твърди професорът.

Според него, ако музеят остане празен ще бъде тъжна картина, но хубавото все пак е, че той е до Националната художествена академия, за да могат студентите да го посещават по-често. „Масовият зрител никога не е проявявал кой знае какво отношение към изобразителното изкуство или някакъв определен интерес към него. Музеят е нещо своеобразно, макар да има тенденции към демократизиране. Все пак, той си остава едно специално пространство, където отиваш така да се каже целенасочено, не влизаш случайно. Тук има един праг, препятствие и за да надникнеш навътре се изисква навик, който не всеки притежава. В това отношение ще има по-малко и по-заинтересована публика, а по-заинтересованата ще е винаги процентно по-малка", отбелязва все пак проф. Чавдар Попов. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов; въпреки.com