Полет към миналото

/КРОСС/ Ние, българите, разказваме много особено геройствата си от нашия бит. Доскоро те са изчерпваха със спомени от казармата или от ловуване. Обикновено това се случва при отсъствие на опонента и затова ние го побеждаваме така лесно. Навремето помня международен писателски конгрес у нас, за който се шегуваха, че е завършил със служебен резултат три на нула за нас, защото противникът не се е явил. Сега сме свидетели на още по ярко възпроизвеждане на тази лекота.
Като ударени с чук по главата, слушаме поредните и последните умопомрачителни чупки по газовия хъб, при които всяка декларация опровергава предишната. Един ден едно, друг ден друго. И нима не сме свидетели на това комично махало, без да видим изрази на най-малко разкаяние. А иначе би било прекрасно. Хубаво е да го има този хъб, както е хубаво и София да бъде постлана с килими. Нека оставим тези пъргави енергийни зигзази на обясненията на анализатори и предсказвачи. Но тази странна динамика ни напомня една явно неунищожима и позната черта в историческото ни поведение. Това е отсъствие на принципна и предсказуема последователност. Всяко решение е предпоследно. Кой тогава да ни вярва отвън? "Попитайте един неграмотен сръбски селянин - писа някога Ст. Михайловски, каква ще бъде сръбската външна политика в Македония. Той с простички думи ще ви начертае ясната логика на сръбското поведение. Попитайте българския премиер същото и той ще започне условно да го усуква".
Ако имаше нещо изключително в Стефан Стамболов, това беше една рядка за нашите условия и нрави последователност. Въпреки евентуалните последствия. Тогава компромисът бе изкуството на слабия, което носеше значимост, само когато е спазван. Затова се приемаше сериозно от всякакви партньори, дори от такива, които не го одобряваха. Скъсването с такава последователност се сгромоляса с цялата си несправедливост върху нас. Това е история, но изглежда съвременност.
Не проявихме чувство за равновесие, когато нашите войници усещаха дъха на средиземноморския бриз след толкова победи в Първата балканска война. После изведнъж всичко се преобърна. Защото нямахме чувство за мярка. Кой искаше да прави съюз с нас след 1913 г., след като имахме справедливи, но разнопосочни претенции към всичките ни съседи. Да се съюзиш с тях означаваше да се скараш с всички останали. Но дотогава нашите амплитудни наклонности във външнополитическо отношение ни доведоха до комичната ситуация, при която във Виена ни смятаха за русофили, а в Петербург за австрофили. На Берлинския конгрес и особено при анексията на Босна и Херцеговина през 1908 г. Русия изостави Белград. Но с малки и кратки изключения Сърбия продължи стратегическия си курс на сближение с Франция и Русия, въпреки тези разочарования. При нас винаги се решаваше ад хок. Един възрожденец бе казал "кой нам дава кравай в ръце, той нам леля!" Е, да, но при такава готовност да променяш лелите, краваят ставаше все по малко, а лелите все по-подозрителни. Това люшкане ни правеше полезни съюзници, приети по потребност, но без охота.
Тази история има и вътрешен ефект. Как ли са се чувствали онези войничета, които през Първата балканска война са се биели редом с православни съюзници срещу общия угнетител. После за месеци, ставайки свидетели на гръцко-сръбското коварство, започват да стрелят един срещу друг. "Съюзници-разбойници" става боен марш. Един наш генерал подава оставка, защото твърди, че армията не може да има "две души". Ще се досетите ли, че нашите войничета следваше през две години да се кълнят във вярност към различни институции - цар, престолонаследник, регентство, народна власт. А пилотите, защитаващи небето над София, не бяха ли изправени пред същата наложена промяна. Заедно със седемте германски пилоти те отбраняваха родно небе. После след пребазиране на друго летище, те летяха в боен полет срещу бившите си съюзници. Тук става дума не за политика, а психология. Има подобни метаморфози и в другите страни, но нашето лесно отклонение от поет ангажимент ставаше пословично. Прагматизмът в политиката е оправдан, само когато има дългосрочна перспектива. Иначе е битов тарикатлък, който в крайна сметка се проваля, именно защото е тарикатлък!
Поразителната лекота, с която сменяме намерения, поведение и позиции, е рецидив, който следва да бъде опроверган. Има една шотландска максима: "Не трябва да гледаш как се правят колбаси и политика - развалят апетита и възприятията!" Но когато колбасите имат неприятен дъх, не е необходимо да си видял как са направени. Очакваме следващите си изпитания, които хем измисляме, хем не сме подготвени за тях. Хем искаме да бъдем харесвани, затова се издокарваме, хем твърдим, че сме независими - подобен празник идва, нали? Сещам се за една фраза на най-значимия баща на държавата, която сега най-старателно имитираме - САЩ. Бен Франклин казва: "Който жертва свободата за сигурност, той губи и двете!" Постоянството е добродетел, и то политическа, стига да не е сътворено от глупостта.

Автор: Андрей Пантев
Източник: "Дума"