Кризата е на самото съществуване на България

/КРОСС/ Управлението в и на България страда от остра научна недостатъчност. Тук не се визират едни или други конкретни управляващи, макар вината на едните или другите да е различна и да е нужно да бъде измерена и оценена.

Това означава, че е скъсана връзката на управлението с науката. Управлява се интуитивно, импулсивно, импровизационно, имитационно. И най-вече по метода „Проба - грешка - пак проба - пак грешка" или на принципа „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме". С течение на годините имаме изработена вече култура, а по-точно „култура" да се управлява без науката, въпреки науката и нерядко - напук на науката.

Вината за това положение на нещата е взаимна. Не искам да оправдавам науката, защото организационно и ръководно тя така и си остана в плен на вечни влъхви и амбъри, които - без да оспорвам високия им като правило капацитет, не намериха сили да осъвременят мирогледа си и мнозина от тях са с динозавърско политическо мислене, избиващо понякога в ретроградност и реакционност, в последно време току се зебележат прояви на склеротичност и сенилност. Но пък тези одиозни персони не са цялата българска наука, макар да претендират да са нейното лице. Или поне нейният селектиращ орган, който казва: този - да, този - не.

И все пак, за това положение на нещата, за крайно тревожния факт, че управлението ни страда от остра научна недостатъчност, „заслугата" е много повече на управляващите.

Управлението е и Наука. А съществен дял от Науката е Науката за управлението. Всяка обществена наука е и наука за управление. И ако тя бъде изтласкана далеч от управлението, ако няма възможност да генерира идеи, стратегии, сценарии, алтернативи, на базата на които управляващите да вземат своите решения или поне да формират своето мислене, тя постепенно изсъхва, неизбежно пресъхва или се превръща в затворена общност, която живее свой свят, самозадоволява се чрез научни степени и звания, пълни главите на студентите с всевъзможни разбирания или всякакви комплекси и ... допринася за това да не бъде поискана от управлението, защото управляващите слушат нейните словоизлияния и не откриват в тях съвременните процеси и проблеми, затова още повече не виждат смисъл да й обръщат по-фокусирано внимание.

Особено силно всичкото това се отразява на Науката за сигурността. А днес тя все повече е не само една от науките за управление на обществото, но се превръща в Науката за управление на обществото. Ала у нас Науката за сигурността е в криза - непожелана и неоценена от управляващите; забила в дребнотемие или отдала се на производство на малки и големи доктори, доценти и професори, чието количество е обратно пропорционално на нейния реален принос за изпълването на управлението с модерни визии и качествено различен, обърнат към предизвикателства на сложното рисково време интелект.

Така сработва „обратната връзка", при която не само причината влияе на породеното от нея следствие, но и следствието влияе на породилата го причина, така че вече не се знае кое всъщност е причината, а кое - следствието. Управлението „не иска" Науката и тя изпада в още по-голяма криза, все по-малко има какво да предложи на Управлението; Управлението става все по-лишено от научна основа, все по-повъръхностно и по-елементарно, все по-слабо осъзнава, че му е нужна Науката и все по-малко я „иска".

Резулатът е това, което имаме. Криза на самото съществуване на България.
Всяка социална система, която се управлява зле, изпада в криза на съществуването си. На съществуването си като жизнен, целеполагащ и целепостигащ организъм, а не просто на нещо, което консумира, поглъща, преработва и отделя с огромен преразход и нарастваща безполезност, различни видове вещество, енергия и информация.

Няма как да бъде другояче - Управлението без Науката е сляпо, първосигнално, дилетантско и в дълбоката си същност - безотговорно; а Науката без Управлението е схоластика, догматика, производство на думи и нарцистично високомерие.

Един от най-големите философи на втората половина на 20 век, ако не и въобще сред най-значимите философи за всички времена Мишел Фуко (1926-1984) изковава неологизма "Governmentality" (от govern - управлявам; government - правителство, управление; governmental - правителствен; и mentality - манталитет, менталност). Неологизмът може да се преведе различно - управляемост, управленство, държавно управление, правителственост, но в тези преводи нещо липсва; то липсва и в не буквалните, а пояснителни преводи управленска рационалност и правителствена рационалност.

Чрез този неологизъм в Науката за сигурността се обозначават характерът и стилът на управление, стратегиите и политиките, пътищата и начините, по които и посредством които държавата и нейната институционална архитектура управляват както обществото, изправено пред лицето на рисковете, така и самите рискове.

В Governmentality са еднакво важни и капацитетът за управление, и манталитетът при управление. При нашия Преход някои политици имаха качества за управление, властова „захапка", воля да вземат и изпълняват решенията си, но ментално и манталитетно, ценностно и нравствено бяха далеч от държавници, поставящи на първо място интересите на обществото и гражданите, интересуващи се от последиците от взетите от решения, мислещи за хората, чиито съдби зависят от тези решения. Имаше и обратните примери - на политици, които мислеха стратегически, даваха си сметка какво трябва да се прави и как трябва да се направи, така че обществото да се развива и да се отстояват принципи, които укрепват кохезията и засилват солидарността, но им липсваха качества - управленският хъс и властовата енергия - за да вземат нужните решения и да ги претворят в реални дела по най-ефективния за националните интереси и сигурност начин.

Двете съставки на Governmentality означават нещата да се правят по правилния начин (управлявам, управление, правителство) и да се правят правилните неща (манталитет, менталност), с други думи да се правят правилните неща по правилния начин. В България през Прехода правихме правилни неща, но по неправилен начин - напр. приватизацията; или правихме по правилен начин неправилни неща - напр. изборите (всичко се решаваше с гласуване, по формално демократична процедура, но съдържанието й бе изкористявано по много начини). В това се състоят и провалите на Прехода - ние не успявахме да правим правилните неща по правилния начин, липсваше ни това, което се нарича Governmentality.

Както бе казано по-горе, България се намира криза на съществуването си. Това е много сериозна политическа и икономическа, финансова и социална, ценностна и духовна криза. А кризата действа като пропастта: при приближаването до пропастта скоростта на приближаване нараства, т.е. като че ли пропастта хипнотизира, притегля, става неустоима.

Затова трябва да осъзнаем, че рисковете, които България си причинява и на които тя се натъква са обективно съществуващи, реални, естествени и са като природни явления. С други думи, не можем да им се сърдим и проклинаме, а трябва да се стремим да правим така, че щетите от тях да бъдат минимизирани, а ползите от тях, тогава и когато ги има, да бъдат максимизирани. Това би могло да се постигне, ако се постараем:
› ОТ ЕДНА СТРАНА, да заздравим и преустроим институциите за национална сигурност и ги приведем в състояние да контролират и дори да управляват рисковете (така че те да се реализират възможно по-рядко и деструктивните последствия от тях, ако се реализират, да са възможно по-малки); да изградим системи за ранно сигнализиране; да създаваме по-голям капацитет (материален и финансов, информационен и кадрови) за превенция; да инвестираме по-сериозно в първите реагиращи - first responders. И понеже сме в Третата вълна на Сигурността - Вълната на риска, когато Сигурността се разбира вече не като безопасност и като security, а като риск, трябва да мислим сигурността през призмата на риска, в т.ч. Системата и Стратегията за национална сигурност е нужно все повече да се разбират като Система и като Стратегия за управление на рисковете за националната сигурност.

Да го изтъкнем още по-акцентирано - вече трябва да мислим и говорим за:
СИСТЕМА ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКОВЕТЕ ЗА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ;
и
СТРАТЕГИЯ ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКОВЕТЕ ЗА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ.

Това значи институционалната инфраструктура; нормативното, материалното, финансовото, информационното, кадровото обезпечаване на Държавата в сигурността да се обърнат с лице към риска, да усвояват управленски технологии и развиват сетива, ключови за Рисковото общество. Така те ще преминават от реагиране (ре-активно поведение), т.е. спрямо това, което се е случило вчера и от превенция (активно поведение), т.е. спрямо това, което се случва днес, към ранно сигнализиране (про-активно поведение), т.е. спрямо това, което ще се случи утре, дори към прогнозиране (предвиждащо поведение - визии, цели и технологии за предвиждане), т.е. спрямо това, което може да се случи вдругиден.

Провеждането на такава сериозна реформа (не само ре-форма, а и ре-съдържание - както казва мой много уважаван колега) на Системата за национална сигурност и трансформирането й в Система за управление на рисковете за национална сигурност, ще изпълни с много повече смисъл и способности първата съставка на неологизма Governmentality и по този начин ще можем в много по-голяма степен да правим нещата по правилния начин в настъпващото Рисково общество.

› ОТ ДРУГА СТРАНА, да променим и повишим своите критерии, по които избираме и оценяваме политиците си. За разлика от предното, по-статично и линейно (т.е. величината на въздействията е съизмерима с величината на последствията от тях) „Сигурностно" общество, в Рисковото общество, с високата му динамика и засилващата се нелинейност (малки въздействия могат да имат големи последствия и големи въздействия могат да имат малки последствия), е далеч по-рисковано (тавтологията не е случайна), водещи при избора на политици да бъдат харизмата, личните и групови пристрастия, емоционалната обвързаност или желанието да се отхвърлят онези, които поради някакви предубеждения не ни се нравят. Сега се нуждаем от нови критерии за избор на политици - критерии, даващи шанс на хора съвременно мислещи, владеещи адекватни на рисковете, пред които сме изправени, управленски технологии - лидери визионери, знаещи и можещи, отлично образовани, просветени, едновременно българи и граждани на света и разбира се - онлайн.

По-рано имаше строго отделяне на политиците от експертите (професионалистите и специалистите). Политиците бяха на стратегическото ниво (какво трябва да се прави), а експертите съответно: професионалистите на оперативното ниво (как трябва да се прави) и специалистите на тактическото ниво (кой трябва да го прави). На оперативното ниво професионалистите основно управляваха процеси, чрез които се изпълняваха стратегиите, определени от политиците. На това ниво логично редица професионалистите започваха да се самовъзприемат и да се държат като политици, те се изкушаваха да разглеждат тези си позиции като етап в преминаването им от експерти в политици. На тактическото ниво специалистите плуваха в свои води, то бе тяхното царство, те познаваха в дълбочина всеки процес, но това свиваше хоризонта им на мислене, ограничаваше възможностите им да разбират и влияят на другите процеси; те се развиваха не просто като специалисти, а като тесни специалисти: големите умения и сръчности имат свои преимущества и свои плюсове, но от гледна точка на социалната реализация и свои недостатъци и свои минуси.

Днес е много трудно да се поддържа старото отделяне на политиците от експертите, при което политиците казват какво трябва да се прави, а експертите - как то трябва да се прави и кой трябва да го прави. Политиците продължават да са на стратегическото ниво, специалистите на тактическото ниво. Но какво се случва с оперативното ниво? Случва се това, че то от изключително силно експертно, изискващо висок професионализъм, започва да се превръща все повече и в политическо. Политиците трябва да придобиват експертност, практически равноценна на познанията и мисленето, присъщи доскоро на професионалистите от оперативното ниво. Не са ли способни да усвоят такива познания и да изградят у себе си такова мислене, политиците стават некомпетентни като политици, като стратегически мениджъри на държавата и обществото, превръщат се в производители на рискове със своите политически решения, но и самите те стават рискове - с методите и способите, чрез които осъществяват функциите си на политици, чрез които управляват. А пък специалистите не могат повече, ако наистина са специалисти, да са затворени в тесния си хоризонт, присъщ на тактическото ниво. Те са призвани по отношение на конкретния процес, с който са ангажирани, да имат не само погледа и мисленето във и отвътре, но и да придобиват погледа и мисленето над и отвън, иначе и на теория, и на практика не могат да се нарекат специалисти, а полу- и псевдо-специалисти. Заедно с това те не само също се превръщат в производители на рискове със своите решения като специалисти, но и самите те стават рискове - с подходите и средствата, чрез които извършват своите дейности на специалисти, чрез които реализират изпълнителските си задачи. И така, на оперативното ниво се срещат два процеса: и политиците, и специалистите придобиват компетентности за това ниво, т.е. постепенно започват да се приближават капацитетът и знанията на политиците („отгоре"), които все повече се нуждаят от експертността на професионалисти; и капацитетът и знанията на специалистите („отдолу"), които все повече надскачат тесния профил, надграждат себе си и се превръщат в професионалисти.

Българското общество не може повече да бъде толкова нехайно безразлично към качествата и способностите, които в днешното Рисково общество (трябва да) притежават експертите, защого това е въпрос от изключителна важност и той е свързан с редица фундаментални проблеми - като този за снижаващото се качество на средното и висшето образование; или за постоянните чистки и дисциплинарни репресии, на които са подложени експертите-професионалисти; или за феномена „калинки", даващ метастази из всички нива на държавната и общинските администрации и т.н. Непрофесионализмът в различните администрации се е превърнал в сериозен риск за националната сигурност и той може в скоро време да стане неуправляем.

Също така, за българското общество все по-ключов става въпросът за необходимостта в наши дни политиците да придобиват сериозни експертни познания и критично експертно мислене, които да им помагат не само както досега да действат на най-високото, на стратегическото ниво, но да имат разбиранията и способностите за идентификация, анализ и оценка на рисковете, свързани с действията, по-рано присъщи на оперативното ниво. Това е качествено нова менталност, за нея се изисква качествено нов манталитет и нашето общество трябва да започне да мисли за политиците си, да ги преценява и избира, да формира отношението си към тях и през тази нова, изключително важна, доскоро твърде нетипична, дори изглеждаща абсурдна призма. То повече не може да поверява управлението на държавата на популисти-дилетанти, на свръхамбициозни абстрактни политикани, на демагози, които с лекота вземат решения, за последствията от които няма да отговарят, на харизматични майстори на манипулациите.

Развитието на подобно качествено ново отношение на обществото към политиците, на които то поверява управлението на държавата, а значи и своята съдба, прилагането на съвременни критерии към властовата им пригодност ще изпълни с много повече смисъл и способности втората съставка на неологизма Governmentality и по този начин ще можем в много по-голяма степен да правим правилните неща в настъпващото Рисково общество.

Обобщавайки, като изпълним едновременно с много повече смисъл и способности и двете съставки на неологизма Governmentality, ние тогава ще можем наистина в много по-голяма степен да правим правилните неща по правилния начин, да управляваме доста по-ефективно рисковете, които ни носи Рисковото общество.
Не го ли направим, ще продължим да се сриваме с нарастваща скорост към пропастта и от един момент нататък, вече няма да можем да контролираме нито посоката, нито скоростта на това сриване. И тогава вече ще бъде абсолютно безразлично кой за какво и доколко е виновен за случилото се. Нещо повече - тогава всеки ще има своя версия как се е стигнало до това, като дори всяка версия ще звучи много достоверно.

Теорията на системите отдавна е установила:
Един от най-сериозните критерии, че дадена система е претърпяла провал е, че всяка обяснителна версия за случилото се звучи еднакво достоверно.
Представете си нещо като кратер на вулкан, като обърнат конус - дълбок и стръмен.
Представете си също как едно тяло е горе, на ръба на кратера, на конуса. И как в един момент то се срива надолу.

По каквато и траектория това тяло да се хлъзне към дъното на пропастта, неизбежно ще достигне накрая самото дъно. Всяка траектория с равна (приблизително равна, сходна, съизмерима) вероятност гарантира пропадането на дъното.

Ето това приблизително описание ни помага да разберем защо в условията на тежка криза има толкова много обяснителни версии кой е виновен и защо се е случило това, което ни се е случило и всички те изглеждат приблизително еднакво правдиви - и на леви, и на десни; и на русофили, и на американофили; и на граждани, и на селяни; и на столичани, и на провинциалисти; и богати, и на бедни; и на мислещи и на немислещи; и на отговорни за съдбата си активни личности, и на чакащи единствено на грижата на държава пасивни поданици; и на протестиращи, и на заклеймяващи ги...

Ами изглеждат приблизително еднакво правдиви всички обяснения за дереджето ни и защо и как сме стигнали до него, защото сме в криза. В криза на самото съществуване на България като система, като организъм, като комплексно и интегративно тяло... Сиреч - като държава.

Проф. Николай Слатински