Защо Виктор Орбан иска „нелиберална демокрация”

/КРОСС/ „В Централна Европа, която реши да обърне гръб на Европейския съюз, се очертава силна ос за ликвидирането на четвърт век посткомунистическо либерално наследство. Откъдето и възмущението и тревогата, които преобладават вече в кулоарите на Европейската комисия в Брюксел. Тази радикална преориентация на страните от Централна Европа е исторически обрат", смята френският философ и журналист Ален дьо Беноа.

- Унгарският премиер Виктор Орбан неотдавна предизвика възмущение с изявлението си, че ще установи демокрация, която не е либерална. Не са ли синоними двете думи?
- Виктор Орбан, който е лидер на Фидес (Унгарски граждански съюз), заяви по-точно, че „досега ние познавахме три форми на държавно управление: националната, либералната държава и държавата-провидение", след което добави, че „новата държава, която ние изграждаме в Унгария, не е либерална държава, това е нелиберална държава".
Съвсем наскоро Орбан уточни пред германския вестник WirtschaftsWoche, че „западните" ценности, основани на човешките права, свободната търговия и правовата държава, не са постигнали целта си. Откъдето и идеята за „нелиберална демокрация" (illiberal democracy), теоретизирана през 1997 г. от Фарид Закария в статия в списание Foreign Affairs, която вдигна голям шум.

- Не бива да се учудваме. Доминираща днес в западните страни либерална, парламентарна демокрация е все по-малко представителна и в много отношения е само оксиморон.
- Демокрацията има за свой принцип равенството между гражданите, всички са еднакво призовани да участват в обществените дела. Либерализмът утвърждава върховенството на индивида. Демокрацията утвърждава суверенитета на народа. Либерализмът не признава на колективните субекти статут на собствено съществуване („Обществото не съществува", казваше Маргарет Тачър, то е само сбор от индивиди), поставя суверенитета на пазара над политическия суверенитет и приема демократичните решения само при условие, че не противоречат на идеологията на човешките права. Демокрацията привилегирова политиката, чието естествено призвание е да създава общото (и общото благо).
Либерализмът привилегирова индивидуалния избор, който се извършва в личната сфера, и се задоволява със социален живот, регулиран единствено от безличните механизми на социалния договор и на търговския обмен. Перикъл определяше демокрация с думите, че "един човек, който не е загрижен за политиката, заслужава да мине не за мирен гражданин, а за безполезен гражданин". Либерализмът смята обратното.

- Може ли тогава да се говори за „унгарски модел"?
- Унгарският пример вече се оказа заразителен. В Полша, най-голямата страна от бившия източен блок, където партията „Право и справедливост" спечели абсолютното мнозинство на парламентарните избори през октомври 2015 г., бившият министър-председател Ярослав Качински обеща „да доведе Будапеща във Варшава". Хърватия, с Хърватския демократичен съюз, и Словакия (която от 1 юли ще председателства Европейския съюз) също се сдобиха с консервативни правителства с „нелиберална" тенденция.
Партията на свободата в Австрия, която бе на косъм да спечели президентските избори миналия месец, обяви въвеждането на „нова, типично австрийска политическа система". Всичко това не е много по-различно от днешната ориентация на Русия, страна, с която Орбан поддържа впрочем прекрасни отношения (за разлика от Полша, която не иска да се отклонява от Вашингтон).
Абсолютно забележително е, че тези бивши страни от Изтока, който ден след рухването на комунистическата система, повярваха, че либералният Запад е земя на изобилието, също толкова бързо се разочароваха от реалността.

Виктор Орбан е много добър пример в това отношения: бивш герой от борбата срещу комунизма, най-напред той беше либерал, след което отхвърли либерализма и неговите вредни въздействия, което му позволи лесно да бъде преизбран през 2014 г. В страните от Вишеградската четворка (Чехия, Словакия, Полша и Унгария), където борбата за независимост традиционно е част от националния мит, мигрантската криза само засили тази тенденция.

Така че в Централна Европа, която реши да обърне гръб на Европейския съюз, се очертава силна ос за ликвидирането на четвърт век посткомунистическо либерално наследство. Откъдето и възмущението и тревогата, които преобладават вече в кулоарите на Европейската комисия в Брюксел. Тази радикална преориентация на страните от Централна Европа е исторически обрат.

- Във Франция обаче либерализмът изглежда, че няма толкова лоша репутация, тъй като с изключение на Националния фронт и на Левия фронт, по-голямата част от политическата класа се осланя на него или поне претендира за това.
- Според проучване, публикувано неотдавна от в. „Опинион", Еманюел Макрон (министър на икономиката в днешното социалистическо правителство - бел. пр.) „въплъщава най-силно либералните идеи" (35 на сто), далеч преди Ален Жюпе (23 на сто). Същото изследване разкрива, че 69 на сто от французите не обичат думата „капитализъм", 60 на сто думата „глобализация", а 53 на сто смятат, че държавата трябва да се намеси по-силно в икономическата сфера. Имали сме и по-големи либерали!
Но в тези числа няма нищо изненадващо. В състоянието на безнадеждност, в което се намират днес, с чувството си за политическо и културно изключване, французите искат преди всичко защита. В момент, в който покупателната способност на народните класи е още по-заплашена, докато средните класи са на пътя на декласирането, те се тревожат за бъдещето, виждат как безработицата расте и много добре разбират, че „гъвкавостта" е само прикритие на несигурността. Така както не искат да станат свидетели на изчезването на идентичностните ориентири, така те не искат да видят и рухването на крехките придобивки на социалната държава.

Nicolas Gauthier, Boulevard Voltaire

Превод от френски: Галя Дачкова
„Гласове"