Популизъм? Не, това е новият консерватизъм, свиквайте!

/КРОСС/ Край референдума и край Тръмп стана много модно да се пише и говори за популизма с главно "П." Популизмът, който отдавна не прилича просто на стил на изразяване, а на цяло политическо течение. Усещането за възход на радикалната десница, на националноконсервативни формации, се задълбочи от бежанската вълна и тероризма. Заедно с това в ляво също се утвърдиха жизнени радикални течения - в отговор на икономическите трудности.

Както и да го погледнем, прилича на задълбочаваща се „екстремизация" на политическия процес. Вече дори е банално, но винаги си струва да се повтаря. Защото все повече ни засяга - както се видя в четвъртък.

Когато преди десетина години започвах да се занимавам изследователски с популизма в политиката, дори не подозирах, че това беше толкова модна тема. Всичко живо пишеше за нея с идеята, че е пиково явление на протестно гласуване. После се оказа, че не е протест, а процес (както пишеше на един готин плакат на Ранобудните студенти). А след това темата стана толкова чудовищно всеобхватна, че чак стана безинтересна за писане и мислене.

Влиятелни партии в Австрия, Франция, Белгия и Холандия, Швейцария, Италия, скандинавските страни, Полша и т.н. проявяваха антиимгрантска или националистическа реторика. После към тях се присъедини кой ли не. Преди десетилетие се чудехме дали става дума за партии еднодневки и партии на „единствения въпрос" (миграцията), пишеха се научни статии дали е възможно институционализирането на този тип партии, т.е. за превръщането им в трайна част от политическия пейзаж и т.н.

Стил. Или цяла идеология?
Сега вече знаем, че е съвсем възможно. Даже се случва пред очите ни. Постоянно цитираният Кас Муде беше определил популизма като стил, но само няколко години по-късно написа, че това е цяла нова идеология или поне квазиидеология.

Да, в първите години на века беше модно да наричаме подобни партии, движения и идеи популистки, макар да имаше очевидна разлика между популизма на Льо Пен и популизма на Берлускони, между Сидеров и Сакскобургготски.

И в мекия и в твърдия си вариант обаче популизмът стъпваше на вече до болка познатото: оставете „ляво" и „дясно", еднакви са, корумпирани и административни, няма „ляво" и „дясно", има „народ" (честен) и „елит" (гаден).

Но дали популизмът е най-важното свойство на този тип партии, движения, процеси? Не е ли това преди всичко медийно понятие? Георги Карасимеонов с основание питаше в свои публикации има ли понятието популизъм научна стойност. Защото макар и веднъж смело дефиниран като идеология, популизмът като че ли продължава да казва повече за формата, отколкото за съдържанието.

Затова политолозите се чудеха какво е същностното и основно обяснение за въпросните партии и движения. Дали са успешни, защото са харизматични, дали - защото са анти-имигрантски, или анти-етатистки. Дали са радикално десни. Дали са протестни. Дали са националистически и антиевропейски. Кое е важното?

Появиха се тонове изследвания, които показват, че на запад антиимгрантското беше водещо. Известна беше и прословутата печеливша формула на радикалната десница на Китчелт: противопоставяне на имиграцията, икономика на свободния пазар и социо-културен консерватизъм.

Май не е точно десница
От тези формули излизаше, че между източния и западния вариант на този тип движения няма много общо. Защото на запад имаше имиграция, а на изток - не. И защото на запад въпросните политически играчи зовяха за по-ниски данъци и малко социално бреме, а на изток - звучаха социално. Нормално, на изток тези партии спореха с резултатите от преходите - бедност и разслоение. С две думи: източната радикална десница май не беше десница.

Затова и изследователското предизвикателство (поне според мен) винаги е било да се търсят паралелите между източния и западния вариант на фараджовците, хайдерите, златните зори, качинските и т.н. Спомням си, че преди години изследователите се отнасяха скептично към този опит и малцина го правеха. А и примерите са толкова разнородни, че беше спорно дали може да се обобщава.

Сега вече е ясно: обобщенията са съвсем възможни, източният и западният вариант все повече си приличат. И онова, което ги свързва, може за краткост да бъде наречено: консервативност.

Това е новата вълна в политическия процес, в която деленето ляво-дясно май остава на заден план, за сметка на естественото противопоставяне на „отворено" и „затворено" общество, „либертарния" и „авторитарния" полюс, националконсерватизма срещу модернизацията, ориентираните към традиция и ориентираните към промяна, индустриално срещу постиндустриално и т.н.

Още преди десетилетие се виждаше, а днес ще ни избоде очите, че и западните и източните варианти на този тип движения имаха една твърде важна прилика: изтикваха на преден план цената на преразпределението. Преразпределението по силата на социалната държава, което взема от работещите и дава на българите и румънците, или пък преразпределението на източните преходи, което правеше едни бедни, а други богати. Даниел Смилов съвсем правдиво видя в западния вариант на това бунт срещу солидарността.

Пак става дума за пари
Мнозина смятаха, че икономическите причини са различни в източния и западния вариант. Така е, но не съвсем. Просто едните са бедни, а другите са богати, но ги е страх да не обеднеят. А глобалните изследвания на асоциацията „Галъп интернешънъл" ясно показват, че податливи на популистки внушения са не толкова бедните общества, колкото онези, които имат какво да губят.

Нещо повече, политическата наука отдавна разкри, че новите социалноконсервативни формули на запад звучат еднакво добре и на работниците, и на „белите якички". На едните казват: „Идват българите и румънците (или бежанците) да ви вземат работата", а на другите казват: „Идват българите и румънците (или бежанците) да се възползват от данъците ви".

Накратко: пак става дума за пари, но и те са мислени през идентичността, през „ние" и „те". Нашите пари - за нас.

Погледнете Австрия. Президентските избори там противопоставиха националист срещу космополит и това беше важното. А не кой е привърженик на ниските и или високите данъци - това беше вторичното.

Това е на запад. Но и на изток новият консерватизъм може да прозвучи еднакво добре и на леви, на десни, и на русофили, и на русофоби. Източни изследователи ще ви кажат, че в страни като Унгария и Полша, например, "дясното" по традиция не е мислено толкова като неолиберален подход в икономиката, колкото в понятията на християнски, национал-популистки или радикални антикомунистически позиции. В Полша, например, има ясен разлом в рамките на самата десница между либералния и религиозно-популисткия лагер. Разлика между Туск и Качински от небето до земята. В България пък консервативната сила всъщност винаги е била... посткомунистическата левица (на Запад по традиция обратното), а чак сега с Борисов се развива и някаква битова консервативност с десен етикет. Да не говорим, че в много източни партийни системи няма ляво и дясно, а има прозападно и произточно. А на референдума във Великобритания ще се зарадват и нацисти от Словакия, и комунисти от България. И националисти от България, и националисти от Великобритания - които не обичат България.

Третият път
Цялата тази бърканица идва ясно да покаже, че постепенно по-важно става не икономическото, а социокултурно деление. Не „ляво" срещу „дясно", а е „назад" срещу „напред".

Традицията, нацията, религията или космополитното, зеленото, алтернативното. И това деление е еднакво разбираемо и мотивиращо и на изток, и на запад.

Излишно е да се цитират всичките научни трудове по тази тема. Достъчно е човек да чуе дебата у нас. От Института за дясна политика до изследователи като Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, Огнян Минчев, Иван Кръстев или Евгений Дайнов (ще пропусна някого) - в говоренето на всички тях вече се усеща напрежението по оста консервативно - либерално.

Дали това ще е временно? И временно да е, от десетина години само се задълбочава.

За да я има, Европа явно ще трябва да измисли ефективен „трети път" между луксозното и преждевременно безценностно консуматорство и свръхценностното връщане към националното. Ако успее да помири "национално" и "единно", Евросъюзът има бъдеще. Дано случилото се в четвъртък послужи като сепване.

Първан Симеонов, директор на "Галъп интернешънъл" и изследовател в Институт "Иван Хаджийски"

Клуб Z