Когато пицариите станаха театри

/КРОСС/ В една бивша пицария в центъра на София се играе театър. Пиесата е „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени", написана през шейсетте на миналия век от Пол Зиндел, има награда „Пулицър", а Пол Нюмън я превръща в кино през `70-те.

Получило се е нещо прекрасно, провокативно, на моменти дълбоко абсурдно, а в други - скандално. Излизаш от бившата пицария с усещането, че си бил на терапия. Че са ти бъркали със свредел в мозъка. Или че плътта ти се е превърнала в изрезки от стар вестник.

По-важно е обаче друго: че това се случва в една бивша пицария. Че има хора, които правят изкуство на места, далеч от обичайните. Че се чувстват възможни да изразят себе си там.

Говоря за всичко това, защото то се случва точно във време, в което сме се задавили от театрални реформи, в което комерсът и продаденият билет са издигнати в култ и няма нищо по-важно и свещено от това. И в което голяма част от хората, управляващи театри, са се превърнали в закупчици и счетоводители.

И точно в тази бивша пицария някак видях светлина. Усетих, че не всичко е пари. Вкарах в самия себе си нови атоми.

И си спомних за градове като Париж, Прага, Лондон, в които огромна част от арта се прави точно на такива места. Че за подобни градове това е нещо съвсем естествено и обичайно. Че такъв тип „гаражни" театри отдавна са изградили и публика, и вкус. Че в тях наистина може да се чувстваш с няколко километра по-свободен.

Да не се съобразяваш с норми, догми. Да не коленичиш пред реформи, министерства, чиновници, системи. Или, казано по друг начин, да бъдеш 105 процента себе си.

Най-хубаво от всичко е, че и тук, много бавно и полека, тръгваме натам. Да, засега стъпките са бавни и тихи, но важно е, че има движение. Че се усеща порив. И че София вече има няколко подобни места, в които се прави и гледа театър.

И повече от сигурно е, че ще стават все повече и повече, следвайки естественото движение на света и преписвайки модела на градовете, негласно коронясани за вечни столици на изкуството.
За да се случва това по естествен начин, а не болезнено и изключително трудно както сега, най-нормалното нещо е да се появят меценатите.

Не държава, министерства, общини, а точно те. Защото тук, в България, меценатството все още е в бебешка възраст. И някак не може да се самоопределила се нацели. Тук да успееш да намериш финансиране за каквато и да е идея, е равносилно да пуснеш фиш в тото или да ядеш пиле без антибиотици.

И най-тъжното е, че тук меценатството все още е на база лични контакти, шуробаджанащина, роднинство, а не на неговата изконност когато си пленен от някаква идея, когато искаш да подкрепиш талант, когато усещаш, че ще направиш нещо красиво за един град, за един пейзаж, за едно общество, когато си повярвал в нещо прелестно и красиво. Когато през парите, които инвестираш, казваш нещо премълчано в себе си.

И докато всичко това не се промени, докато този свеж въздух не пробие и не се усети, за „гаражния арт" в България ще продължава да бъде епично трудно, непосилно и в много отношения невъзможно.

Ще продължава да е в окови и безнадежност
Ще е троха от хляба. И няма да има ехо от послания, идеи, пориви, защото просто липсва акустиката.

Ето точно затова си позволявам да изредя имена на хората, които правят театър в бившата пицария Марий Росен, Ани Вълчанова, Нели Монеджикова, Ина Вълкова, Петя Денева, Искрен Петков, Петя Боюкова, Мирела Терзийска, Констатин Тимошенко, Албена Баева, София Бобчева.

И смятам, че тези имена са много по-важни и ценни от толкова много други, които не слизат от екрани и телевизори. Които от сутрин до мрак ни инжектират с егото си. И за които имаш усещането, че идеално са се наместили и вписали във времето. И по никакъв начин не им липсва акустика.

А тук има и протест, и несъгласие, и свобода - неща, много важни за развитието на всяко общество. И направо медицински необходими за болно общество като нашето. И ще се излекува, когато пицариите станат театри.

Елин Рахнев
„168 часа"