Самоубива ли се испанската левица?

/КРОСС/ Социалистите се мятат между португалския сценарий за ляв съюз и германския модел на широка коалиция, а Podemos се инати за каталунския референдум и явно предпочита да остане в неопетнена опозиция. Според някои, така се погребва шансът за ново алтернативно управление в Мадрид. Според други, промяната изобщо не може да дойде в рамките на сегашната изхабена политическа система.

От много години пиша за политическите процеси в Испания и Латинска Америка. През 2015 г. бях в Испания два пъти - през януари, като специален пратеник на любимото ми, но уви, вече закрито списание „Тема", и за парламентарните избори на 20 декември, като специален пратеник на БНР. В предлагания тук доста дълъг и подробен обзор с елементи на репортаж в четири части се опитвам да предам в детайли политическата картина на днешна Испания - четвъртата икономика в еврозоната, 40-милионна страна, в която живеят и 300 хиляди българи. Важно е да знаем какво става там. Това е информация за размисъл и съпоставка.

Къдринка Къдринова

1. Невъзможните коалиции и вътрешните фронтове

„Антонио, как го направи?"

Това бе въпросът, който на 7 януари отведе Педро Санчес, лидера на Испанската социалистическа работническа партия, при съидейника му в Лисабон - водача на португалските социалисти и отскоро премиер на Португалия Антонио Коста.

90-минутният им разговор бе проучване на възможностите и в Испания да се приложи подходът, който издигна Коста и Португалската социалистическа партия на власт. Въпреки че ПСП се класира втора след консерваторите на изборите през октомври, Коста стана премиер, след като сключи споразумение за широк съюз с по-левите - с комунистите и с алтернативния Ляв блок.

Консервативният кандидат-премиер Педро Пасос Коелю бе бламиран в парламента от тази обединена левица. Комунистите и Левият блок после гласуваха за Коста като премиер, макар и формално да не влязоха в правителството. Те се разбраха, че ще си сътрудничат със социалистите, за да преградят пътя на десницата. Всяка формация тушира част от програмните си искания, само и само властта да бъде поета от левицата и да спрат драстичните социални орязвания.

Пред сходна ситуация е и Испания след изборите на 20 декември. Народната партия на досегашния премиер Мариано Рахой взе най-много гласове, които й осигуриха 123 депутата в 350-членния парламент в Мадрид. Но това е недостатъчно за самостоятелно управление. Не стигат и 40-те места, взети от либералната партия Ciudadanos на младия каталунец интегрист Алберт Ривера, усърдно помпана през последната година уж като „алтернатива" отдясно, а всъщност като резервна патерица за НП.

ИСРП начело със Санчес остана втора с 90 депутати и би могла да мисли за управление, ако бламира Рахой и ако се съюзи с по-лявата Podemos (69 места), както и с още няколко по-малки леви и националистически организации в парламента.

В Лисабон Санчес потвърди многократно декларираната си още през предизборната кампания позиция, че партията му няма да подкрепи НП и Рахой и увери в твърдостта на намерението си да оглави „прогресивно правителство".

Испания обаче не е Португалия.

И това личи не само от все още живата в паметта на мнозина близка история, когато португалците решиха да сложат край на диктатурата си с военен преврат, прелял в „революция на карамфилите" през 1974 г., докато испанците предпочетоха да изчакат смъртта на Франко през 1975 г. и едва след това да започнат бавен и внимателен процес на преход към демокрация.

Разликите продължават и днес. Увлечението на Педро Санчес по актуалния португалски сценарий сега среща силна съпротива във влиятелни среди вътре в собствената му ИСРП - партия, която дълго е управлявала Испания, която и сега ръководи много важни области и провинции и която е заразена от всички негативи на политическите компромиси и икономическите интереси. Споменатите среди алармират, че за разлика от португалските си посестрими испанската Podemos има ред искания, които се тълкуват като сепаратистки, а значи и противоконституционни.

Незаобиколимата ръководителка на социалистите в Андалусия и премиерка на тази испанска провинция (традиционна крепост на ИСРП) Сусана Диас вече съжалява, че през 2014 г. сама избута до партийния връх протежето си Педро Санчес, смятайки го за добро и послушно момче, което само да й утъпква пътя, докато узрее нейното време да поеме националните юзди на ИСРП. Сега Диас трудно скрива раздразнението си, че на Санчес му хареса да е лидер и вече иска да е и премиер. Много иска. Тя не пропусна да го резне по крилата в свое интервю пред радио „Канал Сур", дадено веднага след неговото завръщане от Лисабон. Диас натякна, че търсенето на съюзи с цел формиране на ляво правителство в Испания „не може да стане на всяка цена и в никакъв случай за сметка на единството на страната".

Стрелите й са по Podemos, разбира се. И не само нейните. Основната вътрешнопартийна опозиция срещу Санчес в ИСРП в лицето на „бароните" - лидерите на мощните местни партийни организации, свързани с интересите на местния бизнес, каквато е и самата Сусана Диас - е категорична, че португалският опит е неприложим в Испания заради сепаратистките уклони на Podemos. Сред акцентите в програмата на тази левичарска формация, която дължи 40% от депутатските си места на организации от Каталуня, Галисия, Валенсия, Страната на баските и т.н., е правото на териториите на самоопределение и провеждането на референдум в Каталуня. Социалистите и другите политически сили в Испания са твърдо против това.

Сусана Диас бе категорична пред „Канал Сур": „Ние имаме една „червена линия" и това е защитата на единството на Испания. Ясно е, че който иска да преговаря с нас, трябва да се откаже от правото на самоопределение и независимост - теми, които някои искат да сложат на масата."

Диас е майсторка в жонглирането с фактите, които в движение преобръща от удобната й страна. Още веднага след изборите тя започна почти във всяка своя изява да вини Podemos и лидера й Пабло Иглесиас, че са загърбили социалните си обещания и са се съсредоточили само върху сепаратизма. Което просто не е вярно - Иглесиас се скъса да повтаря например, че държи на включването на социалните права в конституцията наравно с човешките и гражданските.

Всъщност Диас е бясна на Podemos по чисто лични причини. Тяхната андалуска организация миналата пролет отказа да я подкрепи като премиер на провинцията заради корупционните скандали с двама нейни приближени. Кандидатурата на Диас мина в андалуския парламент буквално на косъм и в последния момент с гласовете на либералната Ciudadanos - да, същия онзи по-модерен и по-симпатичен, но отчетливо десен клонинг на Народната партия.

Ето заради всичко това Диас и другите „барони" като нея в ИСРП продължават да са калкулирани в сметките на Рахой и НП за евентуална широка коалиция - мечтата на испанската десница,(а очевидно и на „баронското" съсловие при социалистите), пробутвана на публиката в опаковката на „германския модел". Рахой напълно го устройва социалистите просто да се въздържат при гласуването в парламента на правителството на НП, което той ще предложи. Подобно въздържание вече му обеща Ciudadanos. Така неговото правителство на малцинството може да мине и после да управлява, договаряйки всеки нов закон с всяка от тези формации. Рахой е станал щедър, той вече обещава да приеме разглеждането в бъдещия парламент дори на евентуална реформа на конституцията, която да превърне страната във федерация - въпрос, който даже не се допускаше от НП до обсъждане по време на предизборната кампания, но който е ключово искане при социалистите. Сега при всяко свое изявление действащият все още премиер непрестанно изтъква какво солидно мнозинство от над 250 гласа би могло да се получи, ако ИСРП прояви „национална отговорност" и се присъедини към неговата и на Ciudadanos компания.

Подобен вариант обаче, колкото и да им идва отвътре на социалистическите „барони", ще бъде „политическо самоубийство" за тяхната партия, както се изрази пред мен една от най-добрите политически коментаторки в Испания - телевизионната и радиводеща Пепа Буено, многократно интервюирала всички партийни лидери в страната.

„В Испания широка коалиция като в Германия никога не е съществувала, това е в разрез с нашата политическа традиция. Но когато Podemos и Ciudadanos започнаха да се разрастват, когато дойде и абдикацията на крал Хуан Карлос, в обществото ни се усети голяма несигурност. Тогава се чуха гласове в ИСРП в полза на евентуална широка коалиция - с цел запазване на стабилността в страната. Те тестваха реакцията на избирателите си и видяха, че това категорично не се приема. Разбраха, че ще е политическо самоубийство. И без това партията им загуби голяма част от електората си, прелял към Podemos. Не могат да си позволят да се сринат още повече", каза ми Пепа.

Факт е, че ИСРП наистина просто няма как да плюе върху собствените си предизборни клетви, в които акцентът бе, че именно тя е най-истинската алтернатива на управлението на НП и на Рахой. Ето защо сега не само Санчес, но и Диас, и останалите „барони" неспирно повтарят, че никога няма да влязат в никакъв сговор с десницата.

Рамон Перес Маура, който е заместник-директор на консервативния в. „АБС" и не крие нито симпатиите си към НП, нито антипатиите си към социалистите, също смята, че ИСРП няма да тръгне към широка коалиция. Не за друго, а защото според него е обсебена от амбицията на всяка цена да попречи на Рахой и НП да управляват отново. В същото време Рамон не вярва в идейната принципност и последователност на социалистите и смята, че те са готови да се съюзят с когото и да е, с главната цел да замажат собствените си лоши изборни резултати и пак да се доберат до властта.
„Виж какво направиха на местните избори през юни м.г. Сключиха съюзи по места с всякакви формации, само и само да спънат кандидатите на НП. Ако бяха се хванали само с Podemos или с Обединена левица, разбирам. Но те влязоха в договорки и със Ciudadanos, и дори с организации на сепаратисти, които искат да разцепят Испания. В Навара например се съюзиха с партия, която произлиза от ЕТА", каза ми Рамон.

Тези обстоятелства доста олекотяват сегашните мантри на Сусана Диас и на останалите „барони" срещу Podemos заради съюзяването й със сепаратисти и исканията й за „право на самоопределение". Ако самите социалисти правят подобни съюзи, на какво отгоре критикуват другите за същото? Вероятно се разчита на къса обществена памет и на силата на внушението от актуалните телевизионни интервюта.

На вътрешнопартийния фронт удари се посипаха и по Педро Санчес заради готовността му да преговаря със „сепаратистите" от Podemos за „прогресивно правителство". На свикания на 28 декември м.г. Федерален съвет на ИСРП, в който влизат тъкмо „бароните" и който трябваше да обсъди евентуалните следизборни пактове с други политически сили, се очерта ясно тенденцията за вътрешнопартийно бламиране на Санчес.
Той още веднага след изборите беше заявил, че смята за редно предвидения за февруари конгрес на ИСРП и съответно избирането на ново партийно ръководство да се отложат за периода след определяне на новото испанско правителство. Ясно е, че да се сменя лидерът на партията насред кипежа от преговори с другите политически сили, който ще се засили още повече след старта на новия парламент на 13 януари, е най-малкото неразумно. Санчес обаче отиде и по-далеч. Той предупреди, че отново смята да е кандидат-премиер, ако сега не се стигне до правителство и се тръгне към нови предсрочни избори.

В отговор „бароните" усърдно започнаха да настояват конгресът да се състои в предвидения срок - с недвусмисленото послание, че Санчес трябва да бъде сменен и че не бива да му се позволява пак да се пробва за премиер при нови избори. Не бе пропуснато да се напомни, че тъкмо под неговото ръководство ИСРП получи на вота на 20 декември най-лошите си резултати в демократичната история на страната.

Интересното е, че Сусана Диас, която е най-очевидната и безспорна кандидатка да измести Санчес от лидерския пост в ИСРП, не влезе в тази колизия. Просто си замълча и остави нещата да текат от само себе си.

Като обигран политик, тя си дава сметка, че моментът е прекалено сложен за честолюбиви акции. Разбира се, че тя иска да оглави ИСРП. И разбира се, че тя е фигурата, способна да наложи на партията дори широка коалиция с Рахой - има и авторитета, и макиавелистките умения за това. Но понеже никак не е глупава, отчита и негативния ефект, който ще има една такава игра върху допълнителния срив на партийното влияние върху електората.

Освен това дори правителство на широка коалиция няма да осигури достатъчно стабилно управление в разочаровано от морала на политиците общество като испанското. Повече от вероятно е въпреки всичко да се стигне до нови извънредни избори. Защо тогава Диас да проиграва картите си сега и да обира негативите, които е по-добре да останат за Санчес?

Вероятно Диас се пита и дали изобщо си струва да се впуска в несигурната битка за национално лидерство, след като в подопечната си Андалусия разполага със солиден партиен фундамент и с влиятелен премиерски пост. Ако тя го напусне заради мадридските изкушения и андалуските социалисти тръгнат да излъчват неин приемник, не е ясно дали той ще мине през местния парламент. Ciudadanos, които гарантираха там премиерството й със своите гласове, вече предупредиха, че при друг социалистически кандидат подкрепата им ще трябва да се предоговаря отново.

От изчаквателната позиция на Диас не пропусна да се възползва Санчес (впрочем, за пред публиката двамата продължават да са в отлични отношения). Той се постара да се представи пред Федералния съвет като напълно заслужаващ доверие. Увери, че никога няма да направи компромис по въпроса за целостта на Испания и че линията му за диалог е не само спрямо Podemos, но и спрямо всички политически сили. Санчес изрично подчерта, че ще изчака своя ред да получи мандат след прогнозируемия провал на опита на Рахой и тогава ще потърси подкрепа от всички партии за сформиране на стабилно правителство - под социалистическа шапка.
Същевременно лидерът на ИСРП не пропусна да бодне „бароните" за собствената им безпринципност, като им напомни, че винаги е подкрепял техните коалиции по места и с леви, и с десни. Те не му останаха длъжни - и дрязгите продължиха в такива амплитуди, че изтръгнаха от политическия секретар на ИСРП Пачи Лопес (за когото впрочем предварително се знаеше, че ще е компромисният председател на новия парламент) горчивия коментар как партията преподнася „един достоен за съжаление спектакъл" вместо да следва волята на избирателите си, които очевидно искат промяна в страната.

В съвсем подобен контекст се изказа и лидерът на Podemos Пабло Иглесиас още в самия ден на Федералния съвет на ИСРП. Той призова социалистите „да спрат да играят театър" и да се разберат кой реално управлява партията им. След което очерта и собствената си прогноза, че ИСРП вече е тръгнала към „тройна коалиция" с Народната партия и Ciudadanos.

Впрочем пет дни по-късно - на 3 януари, Иглесиас смени дискурса си. На сбирка на ръководния орган на Podemos - Гражданския съвет, той призова своите: „Да подадем ръка на разумните сектори в ИСРП, за да се попречи на Народната партия пак да вземе властта". Иглесиас каза, че има „две ИСРП". Едната - на Сусана Диас и на другите „барони", готови за „предпочитаната от Меркел тройна коалиция". И втората - „разумна", която признава грешките си от миналото и иска да напредва към реални промени в страната. Именно с тази част от социалистите според Иглесиас е възможно единодействие срещу корупцията и срещу социалното неравенство, както и за отмяна на дискриминационните закони за трудовото наемане или за органиченията на демонстрациите, прокарани от досегешното правителство на НП.

Пред Гражданския съвет лидерът на Podemos заяви също, че толкова оспорваното от социалистите и останалите партии искане на формацията за „право на самоопределение" на териториите и за референдум в Каталуня „не е първи и незабавен приоритет", но няма да бъде отменено, защото е неделима част от предизборната програма и „не е измислено от нас". Иглесиас напомни, че дори част от Социалистическата партия на Каталуня се е изказвала за провеждането на допитвания и че това са нормални механизми на демокрацията.

Факт е, че напоседък тонът на Иглесиас по темата е доста по-смекчен, но други негови съратници продължават да поддържат все така твърдо „правото на самоопределение". Самият лидер на Podemos веднага след изборите също беше безкомпромисен. „Който не разбира, че Испания е разнообразна и многонационална страна, той показва, че е готов за голяма коалиция. И всъщност отстъпва правителството на Мариано Рахой. Нека социалистическата партия не разчита на нас нито по активен, нито по пасивен начин да предаваме властта на Народната партия" - това бяха думите на Иглесиас на 22 декември, на първата му пресконференция в Мадрид след изборите.

Podemos нито могат, нито искат внезапно да обърнат гръб на залегналото в програмата им „право на самоопределение", защото наистина дължат близо половината от гласовете си на организации, отстояващи идеи за суверенитет и независимост, заедно с които сформираха предизборни съюзи. Истината е, че много от тези сили са не толкова сепаратистки, колкото левичарски и републикански. И са устремени да оспорват сегашния статут на автономиите не толкова с цел излизане от Испания, колкото с цел демократизирането му. Още нещо много важно - всички те са с много силен социален заряд и претенциите им към испанската държава стъпват главно върху недоволството от социалното неравенство. Това са формации, доказали се като активно действащи в защита тъкмо на основните социални права на гражданите.

Кметицата на Барселона Ада Колау си спечели популярност с дългогодишната си дейност в защита на хората, изселвани заради неплатени ипотеки

Кметицата на Барселона Ада Колау си спечели популярност с дългогодишната си дейност в защита на хората, изселвани заради неплатени ипотеки

Такава е например каталунската Em Comu Podem („Заедно можем") на новата кметица на Барселона Ада Колау - гражданската активистка, която се превърна в легенда с дългогодишните си последователни действия в защита на хората, изселвани от жилищата си заради неплатени ипотеки. Заради своята социална отдаденост и човешка естественост Колау е суперпопулярна и обичана в цяла Испания, а вече и в Европа - особено след като бившият гръцки финансов министър Янис Варуфакис обяви, че тъкмо с нея желае да прави новото си ляво, гражданско, европейско обединение. Колау преля и на Podemos от своята слава, включвайки се в предизборната кампания в подкрепа на Иглесиас и формацията му.

В Галисия пък Podemos се явиха като част от съюза En Marea („В прилива") - продължител на протестните движения Marea Blanca („Бял прилив") и Marea Verde („Зелен прилив"), отстояващи правата на гражданите в здравеопазването и образованието.

А във Валенсия Podemos се съюзи с местната коалиция Compromίs („Ангажиране"- на испански смисълът е различен от онзи, който влагаме в българската дума „компромис"). Това е умерено националистическа, „зелена" и социална формация, с един усмихнат и намигнал оранжев емотикон като емблема.

Всички тези детайли, естествено, се спестяват в шумните медийни дискусии. Прескачат ги и Сусана Диас, и Педро Санчес, предпочитайки да лепят еднозначни етикети за „сепаратизъм" и „антиконституционност".

По време на един от предизборните дебати Санчес с назидателна физиономия попита Иглесиас: „Знаеш ли коя е единствената държава, която беше записала в конституцията си правото на самоопределение?" Иглесиас направи страшна гримаса и жест с ръце като граблива птица: „Ууу, много страшно! Съветският съюз. И какво от това? Лошо ли е? Кого искаш да уплашиш?"

Приятелката ми Бланка Бертран от Асоциацията на пресата в Мадрид също недоумява: „Какво толкова страшно има в това, че Podemos искат да попитат с референдум хората в Каталуня как ще се самоопределят, дали предпочитат автономия или независимост? Изглежда ми съвсем демократично. Нека се произнесат. А после политиците да умуват как да променят конституцията така, че да отговаря на волята на хората.

Никъде не съм чула Podemos да призовават за разцепление на страната, в каквото ги обвиняват."
Това е така - Иглесиас изрично подчертава, че също държи на единството на Испания, но иска то да се базира на демократично взети решения.
Сусана Диас обаче поднася нещата другояче: „Аз съм социалистка и вярвам в равенството. А в Podemos явно смятат, че не всички граждани на Испания сме равни." Това е нейната интерпретация на основната теза, отстоявана и от ИСРП, и от НП, и от Ciudadanos - че референдумите по статута на тази или онази автономия не могат да се провеждат само сред нейните жители, а трябва да са общонационални, с участието на всички граждани на Испания. Защото произлезлите от тях решения ще повлияят върху живота на цялата страна, а не само на отделните области. Всъщност това е и изискване, залегнало в настоящата конституция.

Podemos обаче смятат тези конституционни регламенти, както и цял ред други закони, за остарели, погрешни, неотговарящи на реалността. Иглесиас неуморно повтаря, че реформата на конституцията и законите е приоритетна задача.

Принципно с това са съгласни и социалистите, и дори Ciudadanos. Дискриминационният изборен закон например дразни и тях. Според сега действащите му правила, облагодетелстващи големите партии, един депутат от Народната партия например се избира с около 58 000 гласа. А един депутат от малката Обединена левица - с 460 хиляди гласа...

Но за да се започнат промени в подобни материи, все пак трябва да заработи един ефективен парламент и да се сформира правителство. А със заинатяването си по ред свои искания Podemos никак не улеснява това.

Поредният препъникамък е условието на формацията на Иглесиас тя и предизборните й съюзници да образуват не една обща, а четири отделни парламентарни групи - така, че със самостоятелни групи да бъдат представени и споменатите й партньорски организации от Каталуня, Галисия и Валенсия.

От това веднага се възмутиха и НП, и Ciudadanos, и социалистите. Алберт Ривера и Сусана Диас дори почти в синхрон обвиниха Podemos, че докато се прави на загрижена за бедните, всъщност така се опитва да източи четири вместо една държавна субсидия от полагащите се за парламентарните групи.

Compromίs и En Marea обаче възроптаха, че ако им откажат самостоятелни групи, това ще е чиста дискриминация. Защото формално те наистина са самостоятелни организации, влезли само в предизборни споразумения с Podemos.

Това бе и съвсем официално признато в нощта на изборите, макар тогава мотивите да бяха други. С обявяването на резултатите бе натоварена дясната ръка на Рахой - първата вицепремиерка и говорител на досегашното правителство, дребната и млада, но люто амбициозна Сорая Саенс де Сантамария, дъщеря на някогашен франкистки генерал. Тя се появи с горда походка и с огромна свита от строги и костюмирани административни служители пред журналистите в международния пресцентър, разположен кой знае защо чак в изложбения комплекс ИФЕМА в покрайнините на Мадрид, близо до летището. Сорая отказа да отговаря на каквито и да е въпроси, свързени с позицията на нейната Народна партия по резултатите, като натърти, че в случая е само говорител, оповестяващ проценти и брой депутатски места, без никакви коментари.

Именно така - неутрално и сухо - тя оповести и едни странно ниски проценти и места за Podemos, които доста се разминаваха с вече излезлите екзит-полове. 12,6% вместо известните ни 20,6% и 42 места вместо известните ни 69. После стана ясно, че формално именно това са чистите данни на Podemos. Другото отгоре идва от тези съюзни организации по места, чиито показатели Сорая съобщи също отделно. Явно целта й бе да покаже, че Podemos няма чак такова влияние и че дължи възхода си на „сепаратистки" съюзници, регистрирани като отделни сили.

Но ако това е така, защо сега се вдига олелия? Не е ли логично и основателно същите тези организации да искат самостоятелни парламентарни групи? Двойният аршин прави смешни само онези, които го прилагат.

Най-невралгичната тема, която рефлектира пряко върху сложностите с формирането на новото испанско правителство, си остава проблемът с Каталуня и обявеният от парламента й на 9 ноември м.г. курс към независимост.

Трябва да се открои една важна особеност в тази картина. От състоялите се в Каталуня през септември местни парламентарни избори чак досега там нямаше нито правителство, нито премиер, защото водещите политически сили - все привърженици на независимостта, но от противоположни идейни течения - не можеха да се договорят.

Националистическата формация „Жунс пел Си" („Заедно за Да") на досегашния премиер - консерватора националист Артур Мас - на септемврийските избори взе най-много гласове, но недостатъчно, за да управлява сама. Тя се оказа зависима от депутатите на малката ултралява групировка Коалиция за народно единство (CUP), която обаче отказа да подкрепи кандидатурата на Мас за нов мандат, защото го смята за виновен за прилаганите досега социални олязвания. Мас на свой ред упорито държеше на своята кандидатура.

Създалата се ситуация бе толкова патова, че се очакваше до компромис така и да не се стигне и в понеделник, на 11 януари, да бъде обявена подготовката на нови избори. В последния момент обаче Мас отстъпи и прие формацията му да излъчи другиго за премиер - политическия „син" на Мас, също толкова националистически настроения негов съпартиец, досегашен кмет на Жирона и бивш журналист Карлес Пучдемонт. CUP пък се ангажира да преотстъпи на „Жунтс пел Си" двама свои депутати, за да се достигне нужното мнозинство, а останалите й народни представители никога да не гласуват в парламента заедно с противниците на независимостта на Каталуня.

Още в първата си премиерска реч Пучдемонт, „второто аз" на Мас, потвърди курса към независимост и обеща откъсването от Испания да стане факт в рамките на 18 месеца.

Това веднага отекна в Мадрид в контекст, от изгоден по-изгоден за Рахой, „бароните" и всички фенове на „националноотговорната" широка коалиция. Тутакси започна масирана кампания, че на фона на каталунската заплаха за целостта на Испания вече няма пространство за умуване, разтакаване, спорове между партиите. Че няма време за губене и не може да се допусне отиване към извънредни избори, което ще проточи безвластието в Мадрид с месеци. Че е спешно необходимо сформирането на стабилно централно правителство, което да реагира бързо на каталунското предизвикателство и да приложи наличните закони, за да спре процеса на отцепване - дори с цената на един никога досега неприлаган член на испанската конституция, който допуска разпускането на местни правителства, нанасящи вреди с дейността си.

„Няма да позволя на никого да си присвоява свърхпълномощия", закани се Мариано Рахой в свое извънредно обръщение от правителствения дворец „Монклоа" в Мадрид веднага след предизвикателната реч на каталунския премиер. Рахой увери, че все още действащото му правителство ще приложи в пълна мяра законите, за да възпре сепаратисткия процес в Каталуня.

Педро Санчес, с когото Рахой разговаря по телефона преди обръщението си „за националното единство, което е над всичко", не се появи да коментира ситуацията лично, а натовари с това парламентарния говорител на ИСРП Антонио Ернандо. Той повтори всички интегристки тези на социалистите, вече огласявани още при стартирането на каталунския отцепнически процес на 9 ноември. Ернандо не пропусна да припомни и също известното искане на ИСРП за належаща реформа на конституцията, която да регламентира превръщането на Испания във федерация.
Тази идея допреди изборите бе направо кощунствена за Рахой и НП, но сега, в името на жадуваната тройна коалиция, консерваторите са готови да я приемат.

Санчес усеща как цената му расте и се пази от всякакви прибързани реакции. Стреми се да поддържа досегашната си линия по каталунския проблем, а именно - да се изразява само принципна привързаност към върховенството на закона, а конкретните действия и позиции да се оставят в компетенцията на автономната Социалистическа партия на Каталуня. И още - да не се пропуска напомнянето, че до драматичните отношения между Барселона и Мадрид се стигна заради неудачния конфронтационен подход на правителството на Рахой.

Санчес очевидно преценява, че най-новото раздвижване на каталунската политическа панорама ще му е от полза и в преговорите с Podemos, в които формацията на Пабло Иглесиас е притискана да се откаже от своята „червена линия" - референдума в Каталуня и „правото на самоопределение". „По този спор вече нямаме какво да добавим. Сега е техен ред да покажат на чия страна искат да бъдат" - това са думи на неназован близък сътрудник и съпартиец на Санчес, цитиран от вестник „Ел Паис".

Натискът над Podemos в тази посока идва не само от страна на социалистите, но и от вътрешните й редици, и от съюзниците й. В последните дни нашумя sms-ът, изпратен на Иглесиас от една от най-емблематичните фигури в партията му - уважавания ветеран от съдебните битки с корупцията и бивш евродепутат на Podemos, отказал се от синекурното си кресло в Брюксел, Карлос Хименес Виярехо. „Пабло! Необходимо е да улесниш създаването на лява коалиция! Моля те, това е исторически шанс, който ни задължава да правим отстъпки. Смятам най-искрено, че парламентарната ни група трябва да е една и че каталунският референдум може да почака. Каталунците, които ти толкова уважаваш, имат други, по-спешни приоритети. Поздрави. Карлос Хименес Виярехо." Това е sms-ът на 80-годишния юрист до 37-годишния лидер на Podemos.

На свой ред вицепремиерката на община Валенсия от Compromίs Моника Олтра заяви, че „всичко подлежи на преговори - и по форма, и по съдържание", настоявайки да се върви към „прогресивно правителство на промяната".

В същото време обаче една от съоснователките на Podemos - социоложката Каролина Бесканса, натоварена да води консултациите с представителя на социалистите Антонио Ернандо, подчерта: „До момента ИСРП нищо не ни е предложила. Когато се водят преговори, винаги единият предлага нещо, а другият в отговор прави отстъпки."

Това, разбира се, е спорно. Всъщност, когато се водят преговори, всяка от страните прави своите предложения и своите отстъпки. Но поне от публичните заявления, засега не личи ИСРП и Podemos да са влезли в такава фаза. Преобладават декларациите от какво няма да отстъпи всяка от тези сили, а не какво е готова да отложи, за да се постигне приемлив компромис и алтернативно на десницата управление.

Обвиненията от страна на различни сектори в ИСРП, че със заинатяването си за „правото на самоопределение" Podemos прави невъзможен диалога със социалистите, проваля перспективата за ляво правителство и така всъщност налива вода в мелницата на Рахой и НП, много дразни активистите и електората на партията на Пабло Иглесиас (голяма част от който е бивш електорат тъкмо на ИСРП, разочарован от нея). От гледна точка на Podemos перспективата е точно обратната, утежнена и от многобройни негативи, натрупани от социалистите в съвсем близкото минало.

Както дейците около Педро Санчес, така и „бароните" в социалистическата партия съвсем съзнателно се правят на разсеяни по очевидния факт, че генезисът на Podemos е от Движението на възмутените, заляло испанските площади през 2011-та, когато още правителството на социалиста Хосе Луис Родригес Сапатеро започна да затяга коланите на населението и да реформира трудовото законодателство, оставайки крайно грижовно към банките и едрия бизнес. Възмущението кипна с допълнителна сила, когато пак по време на същото това правителство - през септември 2011-та - ИСРП и Народната партия влязоха в сговор и съвместно прокараха в парламента прословутата поправка към член 135-ти от конституцията, въвеждаща лимит за бюджетния дефицит и регламентираща социалните орязвания. Така Испания се оказа единствената страна в ЕС, която си промени конституцията, за да изпълни регламентите, спуснати от Берлин и Брюксел с Пакта за финансова стабилност. Затова тогава площадите изригнаха срещу „кастата" и се появиха плакатите срещу PPSOE (комбинация от абревиатурите на испански на Народната партия -PP, и на ИСРП - PSOE).

Именно от гнева срещу „кастата" се роди и Podemos, а заклеймяването й зареждаше всички речи на Пабло Иглесиас през първата година на новата партия. Постепенно тонът омекна, формацията се приплъзна повече към центъра, а много коментатори прецениха, че Podemos всъщност издига същите искания, които самата ИСРП издигаше в ранните години на прехода към демокрация - и именно затова към нея изтече голям социалистически електорат, признал я за по-близка до стремежите си.

Podemos привлече и много избиратели на по-лявата Обединена левица, в която влиза и доста свилата се междувременно Испанска комунистическа партия.

Всъщност младият Пабло Иглесиас някога започва политическата си дейност като активист на младежката организация именно на тази партия, а на изборите през 2011-та е неин политически съветник. Майка му е била адвокат на Работническите комисии - най-влиятелния комунистически синдикат. Баща му, учител по история, по време на франкизма е активист на FRAP (Революционен антифашистки патриотичен фронт) - комунистическа съпротивителна организация. Единият му дядо - „социалист-хуманист" - получава през 1939 г. смъртна присъда от франкистите, заменена после със затвор. А един от прадядовците му е съосновал през 1888 г. в Барселона Всеобщия съюз на работниците (синдиката на ИСРП) съвместно с „бащата" на този синдикат, на самата ИСРП и въобще на социализма в Испания Пабло Иглесиас Посе. Да, именно в чест на онзи легендарен Пабло Иглесиас Посе, чието име днес стои на паметна плоча до входа в централата на ИСРП в Мадрид, революционните родители кръщават и водача на днешната Podemos - Пабло Иглесиас Турион.

Тази негова семейна закваска няма къде другаде да го отведе по време на следването му през 90-те, освен при антикапиталистическата левица, алтерглобалистите и пацифистите. В същото трасе продължава и с доктората си по политически науки в университета „Комплутенсе", където остава и като преподавател. Разцветът на групата съмишленици във Факултета по политически науки и социология на „Комплутенсе", където се оформя и ядрото на основателите на Podemos, очевидно неслучайно съвпада и с периода, в който ректор на този университет е математикът Хосе Карийо, син на някогашния генерален секретар на Испанската комунистическа партия Сантяго Карийо.

За обрисуване на дифузната и много динамична левичарска среда в Испания си струва да се припомнят и някои основни щрихи от биографията на Сантяго Карийо. На младини той е член на ИСРП. Сменя я с ИКП по време на Испанската република. След победата на франкистите организира съпротивата от емиграцията си във Франция. Оглавява ИКП през 1960 г. След нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. завива към „еврокомунзма". След смъртта на Франко активно участва в мирния преход към демокрация в Испания. Изключен е от ИКП през 1985 г. Основава друга партия, която накрая се влива в ИСРП. Завършва живота си през 2012 г., на 97-годишна възраст.

По същото време Пабло Иглесиас Турион надъхва Движението на възмутените от участията си в телевизионни предавания и заедно с приятелите и съмишлениците си от „Комплутенсе" се радва на благосклонната среда там, подхранвана от ректорството на Карийо-син.

Името Podemos се появява в началото на 2014-та, като идеята на създателите е това да е гражданско движение, което да се влее в Обединена левица и да се яви на европейските избори с нейните листи. Тогавашното ръководство на ОЛ обаче отказва - не иска политическата й програма да се размива от аморфната нова формация.

Така Иглесиас и приятелите му регистрират Podemos като отделна партия - и започва възходът й. Първият й голям пробив е на европейските избори през 2014-та. Цяла Европа вижда, че в политическия пейзаж на Испания става нещо ново и важно. Анализатори започват внимателно да следят развитието на Podemos и забелязват, че тя държи да е гражданска алтернатива на статуквото, че не се развива по традиционния за старите политически партии модел, че нейните базови организации - т.нар. „кръгове", са всъщност вериги за реално социално действие, а не партийни структури. Въпреки това мнозина се опитват да я пъхнат в клишета като „популизъм" или „радикализъм" - вероятно за улеснение на останалите участници в политическия процес. Сега виждаме резултата на това опростенчество. След парламентарните избори на 20 декември, вкарали Podemos в парламента като трета политическа сила, от нея се очаква да действа по общоприетите досегашни правила. Примерно - да започне политически пазарлък със социалистите, та да не изпусне „историческия шанс" с евентуално ляво правителство. А тя не го прави - и кара останалите партии да се объркват и дразнят.

Къде е проблемът? За хъшлашко перчене и инатене по „червените линии" ли става дума? За безотговорност и импулсивност? За липса на опит? Или пък са прави онези, които подозират, че Podemos е изкуствен „проект", лансиран, за да разруши традиционната левица и да направи въобще невъзможно някакво ляво правителство?

Факт е, че появата на Podemos източи много електорат от ИСРП, а пък Обединена левица бе почти напълно обезкървена откъм гласоподаватели и разклатена от вътрешни дрязги. Оглавявана сега от личния приятел на Иглесиас от протестите на възмутените - младия като него Алберто Гарсон, ОЛ е на прага на разпада. След вота на 20 декември тя остана само с двама депутати вместо досегашните й 11 и Гарсон изглежда склонен направо да разтвори ОЛ в Podemos, въпреки несъгласието на „старата гвардия".

От друга страна е факт също, че никоя от „старите гвардии" вляво досега не е успявала да обедини толкова много хора и да постигне толкова впечатляващи резултати за толкова кратко време, както направи Podemos. Явно е, че формацията запълва една обществена потребност. Явно е също, че лидерите й не се вълнуват от властта като власт и очевидно не се стремят на всяка цена да влязат в управлението. Дори напротив - изглежда предпочитат да останат една неоцапана от безпринципни компромиси, настъпателна, шумна и коригираща опозиция, която да притиска с граждански мобилизации другите парламентарни сили за приемането на социални закони и за поправки в конституцията, включително по така упорито отстояваното „право на самоопределение".

Политическият секретар на Podemos Иниго Ерехон го написа и в прав текст в статия в своя блог в електронното издание „Публико": „20 декември потвърди както пробива на растящата народна воля за промяна, така и все още недостатъчната й сила, затруднена засега да катализира необходимите конституционни промени. Виждаме и запазената способност на силите на старата политическа система да блокират или забавят наложителните трансформации. На този фон главната задача на Podemos е да гарантира, че важните въпроси от голям обществен интерес, които довчера не бяха предмет на обсъждане в институциите, вече ще влязат там и рано или късно ще предизвикат сформирането на една нова конструкция на страната".

Podemos предварително обяви, че още на 13 януари, на първата сбирка на новия парламент, депутатите й ще внесат и първия си проектозакон - против насилствените изселвания на хора, които не са в състояние да си плащат ипотеките, против спирането на тока и газа на длъжниците. В партията на Иглесиас смятат, че по тези въпроси ще могат да постигнат единодушие със социалистите и отдават на това повече значение, отколкото на явно химеричната за тях хипотеза на Санчес за „прогресивно правителство". В Podemos няма как да погледнат сериозно на идеите му, след като неговото последно (засега) хрумване, споделено на 11 януари в интервю пред Пепа Буено в радио „Кадена Сер", е да гради това „прогресивно правителство" едновременно и с Podemos , и със Ciudadanos. А това са два наистина пълни антипода по икономически програми и идейни устои.

Логично последва и реакцията на Иглесиас, който посъветва Санчес веднъж завинаги да реши с кого иска да се споразумява - дали с Podemos, дали със Ciudadanos и с Народната партия. „И с двете страни наведнъж няма да стане", каза Иглесиас.

Въпреки нескритата си ирония, той все пак отправи и една по-смекчена оферта към социалистите. Пропускайки темата за „правото на самоопределение" и за каталунския референдум, Иглесиас наблегна, че най-важното условие за разбирателство с ИСРП става подкрепата й за исканите от Podemos и съюзниците им четири парламентарни групи в новото законодателно събрение.

Младата партия не показва никаква нервност и припряност. Както лично Иглесиас, така и другите й лидери, нееднократно досега заявяваха, че не се боят от евентуални нови извънредни избори. Изглежда са убедени, че обществените настроения работят в тяхна полза и при ново гласуване само ще увеличат представителството си.

Podemos има една важна отличителна черта, която останалите политически играчи подценяват - много живата енергийна връзка между водачите й и хората, които ги следват. Те са наистина от една порода и имат еднакви вибрации. Колкото и да се преправят на „хора от народа" лидерите на другите партии, при тях винаги личи разликата между висшия функционер и членската маса. При Podemos такава граница няма. Уволнените учителки от Marea Verde вярват на Пабло Иглесиас, защото и неговият баща е бил учител. А и той също си вярва, когато, просълзен, заедно с някой препълнен площад пее El pueblo unido jamás sera vencido („Обединеният народ никога няма да бъде победен") - легендарната песен от времето на мирния чилийски социализъм на Салвадор Алиенде в началото на `70-те, много популярна сред левите идеалисти в целия испаноезичен свят.

Критиците на Иглесиас отстрани твърдят, че на митингите наелектрезира множеството с похватите на сектантски проповедник. Дали това е политическо инженерство или наистина му идва отвътре - всеки може да избира тълкувание според вкуса си. Но е факт, че в Испания няма друга политическа сила, на чиито прояви хората да се прегръщат толкова много и да се зареждат с толкова позитивна енергия чрез „крьгове", често хванати за ръце. В същото време това е и партията, която най-масово и умело използва и интернет, и социалните мрежи.

Тоест Podemos има своята жива, динамична, мотивирана емоционално и растяща човешка база и именно от нея са дошли онези акценти в партийната програма, от които формацията на Иглесиас не желае да отстъпва, за да влиза в договорки със съмнителен ефект с „кастата". Предпочита да натрупва енергии и морални категории в гражданското общество, разчитайки именно оттам да дойде в един момент и качественото преобръщане на системата.

Тук е и принципната разлика с останалите партии, които продължават да третират членската маса и избирателите си по традиционния начин - като безлико и не много интелигентно множество, което трябва да бъде „водено" от просветените. И на което без притеснение може да бъде сервирана подмяна на вота му, ако това се изисква от „националния интерес".

Този циничен механизъм обаче, поне в Испания, вече дава засечки. Именно недоволството от него тласна испанците така въодушевено към разчупването на досегашния двупартиен модел. Онова, което се получи след гласуването на 20 декември, обаче пак се оказа неработещо. Всички комбинации водят до неприемливи съчетания и до невъзможност за стабилно правителство. Значи ли това, че познатият ни модел на представителната демокрация се е изчерпал?

Отговорите ги търси цялата съвременна социологическа и политическа наука, защото проблемът стои не само пред Испания. Интересен поглед по въпроса има едно от светилата на световната социология - Зигмунт Бауман, 90-годишен полски евреин, който от края на 60-те живее на Запад и днес е професор в университета в Лийдс, Великобритания. Заради критиките му към крещящото социално неравенство в света Бауман е любимец на алтерглобалистите и на движението на възмутените, въпреки че винаги им е изтъквал и техните недостатъци. Точно тези дни той е в Испания, където представя новата си книга.

Патент на Бауман е теорията му за „течната модерност" - новия съвременен етап на общественото развитие в условията на глобализацията, при който действителността е „втечнена", подвижна, без ограничения във формата и географските пространства. Институции, отговорности, обвързаности отмират и се заменят с нови, видоизменящи се. Човекът постоянно променя онова, което създава. Променя и себе си, редува маски, за да оцелява в „течния" свят, в който изчезването на твърдите рамки подхранва и социалното неравенство, и корупцията.

„Бракът между властта и политиката, осъществявана от държавата-нация, вече е приключил. Властта е глобализирана. Политиките, които се упражняват, обаче продължават да са толкова локални, колкото и преди. И затова не работят. Вижте проблема с миграцията. Той е глобален, но по него се действа парцелирано. Оттук и кризата в демократичните институции, които не са приспособени да действат в условията на всеобща взаимна зависимост", обяснява Бауман в интервю за „Ел Паис". И уточнява относно испанската действителност: „Смяната на една партия с друга не решава проблемите. Партиите просто вече не контролират инструментите. Проблемите на испанците не са породени на испанска територия, те са глобални. Вярата, че могат да се решат отвътре е погрешна."

Къдринка Къдринова

„Солидарна България"