Проф. Пантев: Покажете добрите хора. В това е спасението ни

/КРОСС/ Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при БАН. От 1975 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски". Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал. Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в. Проф. Пантев е бил три мандата депутат от Коалиция за България.

-Политическата конфронтация у нас никога не е заглъхвала, днес от всички страни се сипят обвинения в лъжи, задкулисие и липса на мъжество - и това през всичките 25 години преход. Толкова ли е страшно времето, в което живеем, проф. Пантев?

- Страшно е великото време. Нашето време е безлично. В него тържествуват подвижните пласьори на спасителни чудеса, експонирани като лидери и пророци. Долнопробната поляризация, която наблюдаваме, не е идейна конфронтация. Но всички сме отговорни за това. Това е наша работа, а не творение на „другия".
После, не следва да забравяме, че у нас има доволно влиятелни среди, които са плътно заинтересовани България да се развива точно по този път и начин. Това не е само наше явление. Забелязвате ли, че първата фраза на всеки надменен анализатор е да каже „аз не съм политик" - като застраховка за порядъчност. Но методите, осмивани в политиката - и с право, се проявяват не само там, а и във всяка съвременна обществена сфера.

Освен това повечето от тези, които се кичат с неполитическо поведение, при първа реална възможност за личностна употреба се юрват към политиката без капка неудобство. Те са другият вариант на традиционните партийни хамелеони след 1989 г., които винаги намират всевъзможни причини да скочат от една софра на друга.

- Като гледате парламента и игрите с кворума, които стават там от цяла година, сигурно сте доволен, че не сте депутат?

- Не искам да напомням баснята на Лафонтен за киселото грозде. Обикновено тази тръпка е за провалените амбициозни комплексари. Сам поисках да не бъда вече депутат и така спестих неудобството на ръководството. Не виждам никаква драма. Не е редно два пъти да откривам събранието поради предимствата на кръщелно свидетелство.

- Вие не сте членували в БСП, но търсят ли ви от парламентарната й група за съвет например?

- Не бях търсен за акъл като депутат, камо ли сега. Това споделям не като недоволство, а като свидетелство за моята непотребност. Но никога няма да плюя партия, чрез която бях три пъти депутат. Странно е, че онези, които театрално напускат тази партия, създават впечатлението, че мотивацията е лично неудовлетворение, а не принципи, идеи, да не говорим за идеология. Не съм съдник на никого, но така изглежда поне отстрани.

- Много анализатори коментират, че в БСП днес нямало истински мъже в политиката, че политическата лъжа е придобила гигантски размери. Визират, разбира се, и лидера на БСП Сергей Станишев, който не спази обещанието си да не става евродепутат. Това поведение може ли да се квалифицира като лъжа?

- Несъмнено последните постъпки на Станишев не са неговият звезден миг. На всичко може да се намери някакво обяснение, но невинаги и на конюнктурното малодушие, предшествано от последователна твърдост. Но като пореден контрапункт не разбирам тази концентрация на ненавист и подигравки към него. Не намирам, че всичките са основателни като причини, степен и температура.
При първия ни княз Александър Батенберг се беше появила психозата, че „злото е в двореца". После дойде Фердинанд, който се оказа по-губителен монарх. При всяка промяна или реформа следва да се мисли какво идва след това.

- Защо е тази словесна надпревара между Станишев и Борисов, заложници ли сме на егото на двама души? Бихте ли сравнили техния политически дуел с някой друг в историята?

- Има много. В световната и в нашата история. В английския парламентаризъм най-яростната битка е между Дизраели и Гладстон. В нашата, и то не само в парламента, между Стeфан Стамболов и Петко Каравелов. Чудесно е, че днес почитаме и двамата.
Съвременните двубои са само външно непреодолими. Преглъщането на ненавист - дори когато е основателно - ни прави човечни. Разведени родители може и да се ненавиждат и да злословят. Но когато се разболява общото им дете, те се прегръщат в усилията да го спасят. Това наричам и благородство, и генетика. Понякога в политиката да понесеш спасителна за народа плесница ще бъде запомнено с повече мъдрост и дори мъжество, отколкото лесната победа.

Не можем да гледаме този дуел само като петльово перчене или яростни филипики. Виждаме два типа излъчване, вид, ерудиция, жестикулации, словесност. Изберете си предпочитанията.

- Не са малко тези, които смятат, че нещата ще се успокоят, ако двете най-големи партии се коалират в едно бъдещо управление, но без лидерите им. Въобще невъзможните коалиции може ли да станат възможни, и то във време, когато „коалиция" е мръсна дума? В историята имало ли е такова бурно противопоставяне?

- Коалиция е опасен компромис - това не е двойка на тенис корта. Освен по време на обща война срещу нашественик. В личностен и фамилен план БСП и ГЕРБ не са ли с еднакъв генетичен код от минали поколения? Кой от предците на ГЕРБ идва от „Белене"? Но създават това впечатление, защото това се харчи. Оттам идват метаморфозите.

В „Антигона" на Софокъл има израз - „навярно тежък бащин грях заплащаш". Обикновено колкото си по-глезен от онези времена, толкова си по-старателен в тяхното отрицание. Защо е тази ненавист ли? Може би защото братската омраза е най-силна! Обикновено, когато ругаеш комунизма, сигнализираш, че си малко гузен.

- Вие сте човек, който е признат за естет в словото. Защо толкова много загрубя езикът на политиците, красивите фрази отстъпиха на грозните нападки и обиди? Само субективният фактор ли е виновен?

- Ораторското изкуство е и израз на фонетика. Ако прочетете някои от знаменитите речи от древността, ще видите, че те не са така бляскави. Явно те са произнесени по начин, по който са запомнени през поколенията. Но има нещо друго. Днес политическата псувня, стадионните обноски и дебелашкият хумор се харесват и одобряват от повечето българи. Това е залог за успех и популярност. Как би изглеждал един Валери Петров в дискусия на парламентарната трибуна? Днес всяка препирня се нарича дискусия. Да си простак сега е позитив в политиката. Интелектът е пречка.

- Но защо в този парламент не се чу нито един оратор, нито една запомняща се реч, отмина ли времето на големите парламентарни оратори?

- Защото реториката не се търси и не се цени. Забелязвате ли, че в университетите вече липсват някогашните знаменити професори. Не защото сега ги няма наистина, а защото студентите малко оценяват катедрената реч. Студентите правят професора повече, отколкото обратното.

- Много оплаквачи се навъдиха напоследък - времето е бездуховно, културата загива, нравствените темели се срутват - въобще безнадеждна работа. Като историк как приемате подобна картина? Или песимизмът яко ни е налегнал?

- Няма дефиниция за духовност. Тя се усеща, а не се вгражда в определения. Оплакването е поредното убежище за собствената безпомощност на самите оплаквачи. Ами завладейте хората, а не се оплаквайте, че не ви разбират. Когато ходех в предизборна кампания и виждах разстроени старци да ни упрекват в бездействие, им задавах сардоническия въпрос „А къде са внуците ви?"

Оттам започват бедите. У нас е имало и по-скръбни времена. Особено след Първата световна война, чиято мрачна годишнина отбелязваме през лятото. Но са се намерили хора, най-вече сред тогавашната интелигенция, които са престанали с въпроса кой е виновен и са започнали едно културно обновление, което се оказа повече вечно и значимо, отколкото падането на Одрин.

Преди да се възстановим стопански и военно, тогава ние се опряхме на нашата културна самоличност. Не зная дали днес има такива и толкова авторитети и сили, които биха възобновили този процес.

- Нямате ли усещането, че глупостта по нашенско се е увеличила? Кои са проявите й днес?

- Дефиницията глупост е условна. Един беден поет е смятан за глупак от преуспяващия бизнесмен. Глупаци бяхме неколцината, които живеехме само с депутатски заплати. Не че бяха малки, напротив. Видях такива дребни малцинства и през трите мандата.

- Днес няма водачи, политиците са мразени, а мъдреците на България - неглижирани. Те от своя страна пък са омерзени от това, което виждат. Никой не застава отпред, а хората не вярват на никого, защо?

- Като патетична декларация всеки много милее за българите и се втурва като техен избавител. Не зная къде и колко са мъдреците, защото не съм от тях. Но омерзението не води до нищо. То често е оправдание за леност и безразличие. На откриването на паметника на Христо Ботев, три години преди да бъде посечен през 1895 г., Стефан Стамболов казва, че няма бъдеще онзи народ, който няма велики мъже. Но те трябва да са истински като тях двамата. Водачът не се прави в образователни институции. Да учиш за водач е доста непривлекателно, да не кажа противно. Водачът не е предопределение от скамейка. Той се изгражда чрез „движение".

- Може ли да сравним политиците ни с комбинатори - сръчни или несръчни? Не е ли днес комбинацията новото име на политиката?

- За жалост навсякъде е така. Личностната и корпоративната комбинация е основен факт и фактор. Политиката няма идейна, да не говорим за философска основа. Дори и най-мракобесните режими в последните два века са търсели различие в идеологията. Затова Хитлер плени цивилизованите германци и ги направи пушечно месо, а Сталин бе посещаван с възторг от цвета на световната интелигенция. Защото те бяха различни от уморените и провалени пози на традиционната политика. Не зная дали тази заплашителна тенденция няма да се възпроизведе по нов начин.

- Защо приемаме историята като бойна кула, която генерира омраза, вместо да ни сплотява и поучава?

- Само с история не се живее. Ако приемем, че произходът има вечни същностни качества, тогава Англия следва да е постоянен световен първенец по футбол. Един французин, чието име преднамерено няма да посоча, твърди, че историята е „бутафорната бойна кула, устремена наникъде!" Историята предполага две дейности - реконструкция на миналото и неговото осмисляне. Не може без първото, но второто е по-важно. Затова в повечето престижни университети в хуманитаристиката не те учат само да знаеш - учат те да мислиш. Цел още неосъществена изцяло в повечето наши университети.

- Думата „съгласие" вече е много изтъркана и дори не се произнася сериозно, май бягат от нея като от зараза. Черногледи ли сме, или всичко е въпрос на манталитет?

- Да си черноглед не означава, че си злодей. Оптимистът за мен е по-глупав от песимиста. Съгласие може и да е шушумишка дума. Немалко от нашите боляри са се съгласили с ентусиазъм да преминат на турска служба при завоеванието. И са завили чалмата. Намирам, че още не сме заплашени толкова, че съгласието да е предварителна дума за прогрес. Не бих казал, че сред французите или англичаните има съгласие, за което говорим. Когато говорим за него, следва да уточним - съгласие за какво? Нали имаше съгласие за демокрация, пазарна икономика, Европейски съюз!

- Какво ни трябва - единение, съединение или обединение? Три думи, които може да се определят като синоними, но всъщност са различни. И каква е разликата между тях?

- Трогателно единение никога не е имало в нашата история, освен по време на Първата балканска война. Но това не е порок, а предпоставка за по-добри решения. Единството идва чрез различия, така както съмненията са част от истината. Трябва ни личностна промяна. Не е до лидерите. Те не идват от Марс, а поникват и растат от нас. Упреквайки тях, ние неволно подиграваме себе си.

Трябва ни нещо по-далечно, почти като блян. Великите Петър Дънов и Лев Толстой са написали, че преди да променим света, следва да променим себе си. Не може за всеки провал да сочиш другия. Но не са се свършили добрите хора, нищо че не са медийни знаменитости. Колко мъжествени, дори красиви сцени видяхме при неотдавнашния потоп. Както и мерзки. Светът и ние в него не сме еднакви. Цялата работа е първите да надделяват. В това е последната ни надежда, макар и проявена при трагична беда!

Интервюто е на Мариела Балева за Преса