Парамедици, а не лекари, в линейките

/КРОСС/ Внезапна смърт на млада жена. Обвинения за закъсняла линейка. Проверка. Заплаха за уволнение на директор. Протест на подчинените му в негова защита. Това е телеграфното описание на случай от последните дни, поставящ за пореден път проблемите на спешната помощ във фокуса на общественото внимание. Историята беше подробно разказана от медиите, представени бяха различни гледни точки и мнения, но в обясненията кой крив и кой прав някак си се губят съществените поуки, които могат да се извадят от нея. А те са три и са адресирани до гражданите, работещите в спешните центрове и до политиците.

Първо за гражданите. Медиците не са вълшебници. Идването на линейка не значи 100% връщане към живота. Разбирам болката и гнева на роднините, преживял съм загуба на близък човек и знам каква е надеждата, че идващият екип на Спешна помощ ще направи чудо. Но животът има граници, пред които цялата модерна медицина е безсилна. Нека да не става дежурно обвинението, че някой е починал, защото линейката е закъсняла. Смъртта настъпва поради сериозни причини, много от които не могат да бъдат преодолени нито с бърза реакция, нито с оборудване, нито с познания.

Сега за работещите в спешните центрове и техните преки ръководители. Да нямаш в линейка от Спешна помощ дефибрилатор е грубо нехайство. Да се очаква от теб да оказваш спешна помощ, а оборудването ти да не го позволява, е престъпна небрежност. Няма никакво значение, че в конкретния случай използването му вероятно не е било необходимо, липсата на апарата ни показва степента на готовност на екипите да окажат спешна помощ при всякакви състояния. И тук обясненията с недостига на персонал не минават. Някой трябва да понесе отговорността за липсващата техника - този, който не я е поставил там, или този, който не я е поискал, или този, който не я е дал. И това важи не само за дефибрилаторите, а за всичко, което е необходимо и което отличава истинската линейка от таксиметровия автомобил.

И третата поука, най-важната - за политиците. Организацията на спешната помощ у нас е остаряла и недофинансирана. Нескромно ще припомня концепцията, която предложихме през 2011 г. за развитието й, се намира още на сайта на здравното министерство. За съжаление, всичките ми опити да обясня необходимостта от инвестиции в реформи останаха неразбрани от финансовото министерство. Картина, която изглежда не се е променила и днес. Към 2011 г. на спешната помощ бяха нужни ежегодно 150 милиона лева (два пъти повече от осигуряваните). Но не само средствата са проблем. Цялата идея за возещи се лекари в автомобили, консултиращи и лекуващи безплатно по домовете или просто транспортиращи нуждаещи се от някакви здравни услуги е дълбоко архаична. Мястото на лекарите е в болниците. Целта на Спешна помощ трябва да бъде не да обслужи всеки пациент вкъщи, а да поддържа жизнените показатели на истински спешните пациенти до бързото им транспортиране в болницата. Необходими са млади хора, специфично обучени на ограничен брой, но животоспасяващи дейности, които не е нужно да бъдат лекари. Парамедиците при добро заплащане и организация ще отговорят на тези нужди, както го правят в много страни по света. Спешните отделения трябва да бъдат интегрирани в големите многопрофилни болници, където лекарите да имат възможност за уточняване на диагнозата и осъществяване на най-доброто лечение. Такъв модел желаехме да се приеме и последвалите години само затвърдиха убедеността ми, че сме били прави. Без подобна реформа и осигурено финансиране системата е обречена и ще става все по-непригодна да се справя със задачите си. Нито "малки пироговчета", нито екзотични идеи за местостоянки на линейките ще помогнат. Както няма да помогнат и "моркови" от типа на лесна специализация, защото са глупави като концепция, трудни за осъществяване, че бих казал и вредни. Национален консенсус, твърда политическа воля и пари - това е рецептата за лечение на Спешната помощ, а и за цялото здравеопазване.

Коментар на д-р Стефан Константинов, бивш министър на здравеопазването; "Стандарт"