Бъдещият изход на войната в Сирия може да стане лоша новина за Европа

/КРОСС/ Войната в Сирия рязко смени няколко последователни етапа. С подкрепата на руската авиация и флота правителствените войски и народното опълчение се превърнаха от подгонени аутсайдери в доминиращите фигури на конфликта. Те все още не са придобили необходимата им доза увереност и нямат съвременно въоръжение, но вече са усвоили настъпателния стил на поведение. Вярно, че бяха необходими повече от два месеца, за да може военните в Дамаск да установят оперативно взаимодействие с руските части, обаче сега вече можем да твърдим, че победата над джихадистите не е пропагандно клише, а въпрос на близко бъдеще. Но ако настъпателните операции на сирийските правителствени сили ще имат очевиден възходящ тренд, то базирайки се на обективните фактори, с лекота може да прогнозираме техния ход и резултат. Не е изключена и възможността новите тенденции в сирийската политика да ни поднесат изненада. При това изненада, решаваща не толкова изхода от войната, колкото бъдещето на Сирия като държава. Става дума за започналия неотдавна, но вече набиращ скорост процес на „обмен на хора". Сирийското правителство в лицето на гражданските, а не на военните власти, организира „почетно отстъпление" за всички бойци, които не поддържат връзки с джихадистките организации и банди и в хода на преговорите определят себе си като „умерени". В голямата си част това са местни жители, които има какво да губят и на тях им се разрешава да се евакуират заедно със семействата си, и даже с личното си оръжие. Чуждите наемници и фанатици не се допускат до тези преговори, а и самите те не желаят това. В резултат на тази политика цели групи от населението напускат обкръжените от правителствените войски райони и организирано се преселват в районите близо до границата с Турция. В началото този процес се развиваше едностранно. Сирийското правителство „евакуираше" обкръжените умерени опозиционери, като в замяна не получаваше нищо. Преди Нова година обаче, нещата се промениха. Стана известно, че няколкостотин шиити и други привърженици на Асад, организирано са напуснали окупирани от джихадистите райони в северозападна Сирия и с кораб са пристигнали в Бейрут. В отговор на това правителствените сили са прехвърлили в турската провинция Хатай група пленени джихадисти. Имаме всички основания да предполагаме, че в близко време такъв обмен на територии и население може да стане основна форма на вътрешнополитическия диалог в Сирия. На територията на страната, даже върху пустеещи земи, вече се изграждат жилищни райони със заселници от една и съща преобладаваща религиозна и/или национална група, които поддържат напълно толерантни отношения помежду си. Развива се един процес на „доброволна етническа чистка", а религиозната принадлежност на някакъв населен пункт става принципен момент в борбата за неговото овладяване. От друга страна, ако нещата продължат да се развиват по този начин, базираните на няколко фронта сили на джихадистите ще се локализират окончателно на границата с Турция, и то не само като военни формирования, а и като гражданско население. Разбира се, тук не става въпрос за формиране на някаква нова етническа или религиозна група. Просто разделянето на Сирия на няколко несъпоставими (от всяка една гледна точка) части ще започне да придобива съвсем реални очертания. Ако предположим, че правителствените войски успеят през новата година да изтласкат в Турция остатъците от непримиримата опозиция, то тогава няма да се наложи да се води политически диалог с нея. А освен това, трудно можем да си представим, как тази опозиция ще успее да вземе участие в бъдещия изборен процес след приключване на войната. А пък да се преговаря с Ислямска държава е напълно безсмислено. В края на декември 2015 г. обкръжените и всъщност вече разгромени части на ислямистите в източните предградия на Дамаск сами започнаха да се натрапват за преговори за „евакуация". Представителите на „умерената опозиция" представиха тяхната идея като състоял се факт и се опитаха да обвинят правителството на Асад, че прави компромис, като води преговори с Ислямска държава. В резултат на скандала, който се вдигна, цялата опозиция от фронтовата линия на изток от Дамаск, с изключение на бойците от Ислямска държава, се „евакуира", което наложи да бъдат продължени бойните действия с още една седмица. На тези политически процеси все още не се обръща внимание, но когато бойните успехи на правителствените войски станат ежедневие, именно тази тенденция ще стане първообраз на новия формат за постконфликтното регулиране. Всеки такъв случай е уникален. И изисква подробен етнологически, религиозен, географски и военен анализ. Далеч невинаги вземането на такова решение е стратегически правилно. Сирийските военни, например, трудно може да се каже, че са доволни от „евакуирането" на няколко хиляди активни бойци на опозицията. Гражданските власти говорят за приоритет на чисто хуманитарните проблеми, тъй като сред „евакуираните" има много ранени. Но на практика се получава така, че се извършва не само „обмен на хора", но и укрепване на групировките, поддържани от Турция, които и сега се чувстват достатъчно комфортно под протекцията на „евакуацията". Под натиска на световната общност (каквото и да означава този термин) войната, целяща унищожаване на противника, постепенно прераства във война с множество условности и задкулисни договорености. Близкият Изток е устроен така, че само да стартира някакъв процес, той веднага започва да обраства с множество детайли, от които вече трудно можеш да се отървеш. Вярно е, че с Ислямска държава все още никой не желае да преговаря. Но в състава на нейните бойци има много местни жители, какъвто е случаят в гр. Ракка. Тези жители от дълго време помагат на джихадистите да отбраняват местната авиобаза, аналог на тази под Алепо. Но рано или късно ще дойде моментът, в който местните жители ще трябва да направят своя избор, чия страна да заемат. И ако на някой му харесва да живее с джихадистите, да продава роби, да унищожава археологически паметници и да патрулира по улиците в състава на шериатските милиции, ще се наложи той да се спасява с бягство. Но вече няма да има къде да избяга. Независимо от това, все пак по-голямата част от населението ще трябва да остане по домовете си. По-нататъшното придвижване на правителствените войски, както и прилагането на практики за „евакуация" през 2016 г., ще генерират нови вълни от емигранти, но за разлика от сегашните, тези ще бъдат напълно джихадистки. Може би в момента Западна Европа не осъзнава напълно това. А може и да го осъзнава и затова се старае да не допусне неприятния за нея сценарий, при който правителствените войски ще изхвърлят джихадистите от територията на Сирия и те наред с бежанците от другите страни ще пристигнат в Европа. При тази промяна в ситуацията се оказва, че Сирия неочаквано за всички сама се ориентира към етническо и религиозно урегулиране на конфликта. В случая не става въпрос за разкол и териториално деление на страната, а за официалното признаване от сирийските власти на съществуващите в държавата квазирелигиозни групи, претендиращи за политическа самостоятелност. Условно казано, схемата би трябвало да изглежда така: първо се разоръжава Джабхат ан-Нусра, след това на тази организация се дават две кресла в местното самоуправление, и след това се чака резултатът. По всичко личи, че това е и целта на „Нусра", и че тя се стреми нещата да отидат в тази посока. Защото благодарение на „евакуацията" привържениците на „Нусра" със семействата и роднините си във всички случаи ще си осигурят тези две кресла, от което сирийското правителство няма никакъв интерес. Затова или правителствените войски ще ги изтласкат в Турция, увеличавайки бежанския хаос в Европа, или сирийските правителствени власти ще направят опит да се договорят с тях, делегирайки им частично някакви правомощия. Това, което сега започва под формата на серия от хуманитарни актове в стремежа да се коригира фронтовата линия без излишни загуби на жива сила, може през новата година да се превърне в неочаквано силен политически коз, който да наложи коренна промяна на правилата в близкоизточната игра. Но все пак винаги има шанс нещата да не тръгнат в лоша посока.

Евгений Крутиков, Взгляд
3 януари 2016 г.

Източник: a-specto