Георг Краев: Не трябва да се тревожим, че традициите са консервативни, защото те ни помагат да вървим напред

/КРОСС/За традициите и обичаите в зимния календарен цикъл от Димитровден до Коледа, както и за традициите в съвремието, Радио „Фокус" - Бургас разговаря с фолклориста проф. Георг Краев.

Фокус: Проф. Краев, в народната традиция Димитровден се свързва с началото на зимата. Но след това е интересно какво е характерно за тази част от годината, между двата големи християнски празника Димитровден и Коледа? 
Георг Краев: Даа. В старата българска обредно-обичайна система дойде ли Димитровден започва зимата и както бихме казали днес - започват големите купони. Всъщност един от най-големите празници - Димитровден, е бил много важен за това, защото Св. Димитър и Св. Георги са братя близнаци. Единият е повелител на лятото, а другият - повелител на зимата. През зимното време идат големите празници. Още в началото на месец ноември това е Голямата Задушница, в съботата преди Архангеловден, един изключително важен празник и разбира се, самият Архангеловден на 8 ноември. Според народната митология на българите Св. Архангел Михаил е един от шестимата братя юнаци, които са си поделили света. На Св. Архангел се е паднала земята на мъртвите. Затова в народната ни митология Архангел Михаил много често е наричан Рангел Душевадника. 
След Архангеловден и Архангеловата Задушница, започват Коледните заговезни. Те са на 14 ноември. Това е един изключително интересен ден в стария български обреден календар, защото в него има така да се каже три празника: от една страна празнуваме Деня на Св. Филип - Филиповден, от друга страна празнуваме Мратиняк. Той е един много интересен демон в българската митология, който мори кокошките. Той е опасен дух с огромни зелени очи и за него се правят различни курбани само и само да не мори кокошките. Друг много голям празник, освен Мратиняк и Филиповден, това са Вълчите празници. Всъщност в една част от България се наричат вълчи празници, а в Северна България - предимно Мратинци. Вълчите празници са изключително интересни, изключително древни и те са в чест на вълка и то не на кой да е вълк, а на най-страшния от тях Куцолан. В българската митология и в българската обредна система, се нарича Зверин ден. На този ден се забранява дори да се спомене името на вълка и ако някой се изпусне, се казва: главня в устата на вълка да се сложи, за да не си чуе името. Всъщност вълкът по нашите земи е много древен образ и неслучайно имаме много имена с него, като Вълчово село, Вълчова поляна, тъй и като лично име Вълкан, Вълкана, които са изключително популярни. 
Много голям празник през месец ноември е Катерининден - 24 ноември. Св. Катерина е много тачена по българските земи тъй като тя е лечителка и е известна със своите лечителски способности. Тя най-вече може да лекува страшни болести каквито са бяс и шарка. Българският народ нарича тези болести медени и сладки, за да бъдат омилостивени. След Катерининден следва един от най-големите празници - Андреевден или Едреевден, както казват българите по земите между Вардар, Дунав и Марица, защото тогава започва денят да едрее колкото едно просено зрънце. Освен, че е празник на Св. Андрей, това е и Мечкинден-един изключително древен култ по българските земи към мечката. Ако се вчетем в картата на Европа, ще видим колко много градове носят името на мечката - Берлин, Берн, и да не говорим за безкрайно многото села и градчета в България, които също имат името „мечка". Баба Меца, тази любима героиня от детските приказки, има много голям култ у нас, защото тя е един от образите на плодородието. С косми от кожата на мечката някога са се лекували много сериозни болести, като уплах, настинки и други подобни. Точно на Бабинден за да не напада мечката стоката, стопанката става в ранни зори, вари царевица и след това над огнището с дървена лъжица хвърля нагоре през комина и нарича: на ти Мецо царевица, да не ни ядеш стоката. 
После идват прочутите празници през месец декември и първият голям празник е на Св. Варвара. Неслучайно българите в Странджа има поречица: „Варвара върви, Сава меси, Никола гости посреща". И от Св. Варвара се завървяват всички големи празници. Те вече са в Коледните пости, които са до самата Коледа - време, в което някога се е спазвал много строго поста. Поста значи не само да не се яде мазна, блажна храна, но е бил забранен половия живот и са се спазвали хиляди препоръки, които са били с цел лекото раждане на Богородица на Коледа. Всъщност българската традиция и обичай твърди, че Богородица е родила на 24 декември - на Бъдна вечер, но тъй като е била първескиня не са смеели да съобщят и затова коледарите по българските земи излизат в потайната доба на Коледа и тогава съобщават за радостната вест, че се е родил божият човек, новият Бог, новото слънце, което ще огрява и земята ни. По много места българите наричат Слънцето Райко, което идва от името Христо, а то идва всъщност от Христос. 
С Коледа уж свършват големите празници, но това съвсем не е така, защото преди Коледа има един много важен празник и това е Игнажден-20 декември. Известен повече с името Полазник. Това е празник при който някога всяко семейство по селските къщи са очаквали човек, който ще им донесе късмет в къщата, или пък лошотията в къщата. Посрещането на Полазника е било тържествено, той е влизал в двора, събирал е съчки от мястото, където се секат дърветата за огрев и влиза в къщата, оставя ги зад вратата и на събраните съчки се държи като кокошка, която току що е снесла яйца. Полазовден е празник и на кокошката, защото яйцето е един от много древните символи за произхода на света, както твърди българската ни митология. 
Никулден - 6 декември, всички знаем, че на този ден Св. Никола трябва да бъде почетен с риба-шаран и костичката от главата на шарана е вид кръстче. На 9 декември има един много хубав, но малко позабравен днес празник - това е Анинден - Св. Ана. Тя е закрилница на българското семейство и закрилница на родилките и помага на бездеткините. Много интересен празник отново през декември е 12.12. - Св. Спиридон. Той също е бил много тачен светец някога и по тази причина са го и празнували, като са му отдавали почит със специален хляб, който е слаган на трапезата, украсен с различни знаци. На 22 декември е Анастасиевден, също много интересен празник. Българите я наричат Св. Анастасия Смъртница, защото тя е митологичен образ на смъртта. Старите люде разказват, че ако се разлюти Св. Анастасия, вред по къщите ще настъпи чернило. Затова през този ден жените гледат да не разсърдят Св. Анастасия и не вършат къщна работа. Всъщност ако се вчетем в празниците през зимния календарен цикъл, ще видим, че те всички са свързани с умението на стопанката на къщата да запазва и съхранява онова, което е било придобито от мъжа й. В старата българска къща и така нареченото патриархално семейство жената и мъжът са равнопоставени не случайно се наричат съпрузи, т.е. те са впрегнати в общия хомот на живота. Мъжът си знае мъжката работа, а жената - женската работа. 
Фокус: Проф. Краев, ако се вгледаме в празниците от зимния календарен цикъл, прави впечатление, че в народните поверия участват много персонажи на животни. Защо българинът ги е използвал в симбиозата при отбелязването на едно на народните празници с църковните? 
Георг Краев: Животните са много древни митологични остатъци и най-често това е наследство от траките по повечето места от нашите земи. Освен това нетрябва да забравяме, че траките не са познавали писмеността, те са били устен тип цивилизация. Именно този устен тип цивилизация е дал началото на нашия фолклор-нямам какво да мислим. Те ни оставят основните параметри, ако мога така да се изкажа, за онова, което е устността. Всъщност нашето днешно живеене, което е книжовно, трудно може да разбере устния характер на българските народни умотворения по простата причина, че ние дори четем народните песни, а не ги пеем. Българските народни умотворения са една чудесия, което е едно дълбине на нашата устна култура и писмената култура е по-скоро известно продължение на тази устност, отколкото противоречаща на устността. 
Що се касае до православните ни творци и народните обичаи - това е един много древен диалог, който се е състоял между устното и писменото, защото нашето православие е със свещена писменост, и от този диалог се ражда една културна чудесия, която можем да наречем народно християнство. 
Фокус: Казват, че без минало няма бъдеще. Още по-модерно е мнението днес, че традициите не са това което бяха... в тази връзка, можете ли да направите паралел между минало и настояще и да вярваме ли, че наистина традициите не са това, което бяха? 
Георг Краев: Не е редно да бъдат това, което бяха. Вижте, ние дори използваме чуждица за нашата хубава българска обичайна система, защото „традиция" означава „от уста на уста", т.е. „клюка", казано шеговито. Всеки обичай се развива по простата причина, че всяко поколение спазва модела на древността, но на своя език и със своите умения развиват тези умения. Всъщност не трябва да се тревожим за това и не трябва да мислим, че традициите въобще са консервативни. Тъкмо обратното - те именно ни дават основата, те ни помагат да вървим напред, стига обаче да не забравяме, че сме българи. 
Павлина КУЦАРОВА