патриот

Вчерашните и днешните протести не са само срещу определена личност, а срещу системата заложена в днешната ни конституция и законите гласувани въз основа на нея. Конституцията на Република България в сегашния й вид е един особен конгломерат от идеи и намерения, които започват вече да търпят критика от гледна точка на развитие на икономическите и политически процеси в страната и света. Представителната демокрация е в криза и все повече хора започват да се обръщат към изначалната форма на демокрацията – пряката немокрация. Правна неточност е допусната още в самото наименование на нашата конституция, а и не само нашата. Принципно заглавието е ”Конституция на България”. Формата на държавно управление /монархия, република и т.н./ не може да бъде неин предмет. Тя следва да отразява единствено правата на избирателя, които се явяват задължение, както за всеки член на обществото, така и за държавното управление, независимо от неговата форма и вид. От конституцията би следвало да отпадне множественото понятие – народ, тъй като това дава възможност за спекулации с правата. Следователно, чл.1, ал.2 от Конституцията може да се редактира в смисъл, че върховната власт произтича от всеки един български избирател. Всички останали власти са производни на върховната власт. Тяхната власт е власт на пълномощници и има временен характер. Тя следва да бъде отнемана и отменяна по всяко време от избирателя, а не само в деня на изборите. Принципът на мнозинството следва да бъде отхвърлен при вземането на решения и гласуването на закони, защото е недопустимо една част от хора с равни права да налага волята си на друга част, притежаваща същите права, опирайки се на количествен показател. Президентът и депутатите са такива само за онези, които са гласували за тях, защото те представляват волята само на тези, които са ги упълномощили, а не на всички хора в държавата. Това е елементарна житейска логика – ако аз дам пълномощно на едно лице да управлява колата ми, това съвсем не означава, че със същото то може да управлява и колата на съседа ми. Имунитетът на президента, депутати, магистрати, като институт сам по себе си противоречи на Конституцията, в която е ясно записано, че не може да има привилегии. Това противоречи и на един от основните принципи на правото, че никой не може да прехвърли други му повече права, отколкото притежава. Следователно щом българските избиратели не притежават имунитет няма как президентът, депутатите и магистратите, като техни пълномощници, да го притежават. За разлика от Конституцията, гласуваните от Народното събрание закони или приетите от органите на изпълнителната власт наредби трябва да имат препоръчителен характер, и за да придобият юридическа сила следва да бъдат приемани на местни, а някои на национални референдуми. Подобен модел на управление е налице в Швейцария. В конституцията на тази страна е записано: „Централното правителство няма право да притежава армия – това е право на кантоните. Централното правителство няма право да притежава полиция – това е право на кантоните. Актовете на централното правителство придобиват силата на закон само след като бъдат одобрени от кантоните.” За голямо съжаление на привържениците на „здравата ръка в управлението” в Швейцария няма и помен от анархия. Престъпността е сред най–ниските в света, въпреки че всеки пълнолетен швейцарец държи в къщата си автоматично оръжие и боеприпаси. Колкото и парадоксално да звучи принципът на местно самоуправление с пряка демокрация ще се окаже бъдещата форма на управление в съвременния глобален свят, а електронното гласуване с уникален персонален код ще се превърне в изпитано средство срещу фалшификация и купуване на гласове. Може би е време и въпросът за наказанието в правото да бъде преосмислен в аспект, различен от досегашния. Обикновено наказанието цели да постигне възмездие. Самата дума възмездие в съвременния български език означава обезщетение или поправяне на стореното в рамките на възможното. Но един убит не може да бъде върнат към живота, нито с разкаянието на убиеца, нито с неговата смърт. Може ли възмездието да се превръща в емоционален отдушник на яростта на засегнатата страна и това да се използва от някои хора в държавата, които прокарват в пленарна зала конюктурно-подходящите в законодателството текстове? Какво облекчение понякога се долавя в думите „вкараха го в затвора”. В емоционално отношение може би удовлетворението е постигнато. Но каква е ползата от този факт за засегнатата страна? Никаква. Замисляйки се, човек може да остане с впечатление, чe полза може да има администрацията на затвора, която получава заплатите си именно поради наличието на затворници. А ако някой ден се случи някакво библейско чудо, и всички хора изведнъж се превърнат в праведници, то държавната законодателна система сигурно ще криминализира нещо нередно в облеклото им, та да не остане затворническата администрация без работа. Следователно философията на наказателните закони следва да бъде променена в смисъл на налагане на ефективни и прагматични методи най–вече за превенция, т.е за предотвратяване на причините, довели до извършване на престъплението, а не само за борба със следствието от тях. Но пък при наличие на деяние, окачествявано като престъпление, следва да се наложи подход, който реално да възстанови загубите от стореното, а не просто да се отчете дейност и виновника да бъде натикан в някое пенетенциарно заведение /затвор/, та там да се „донаучи на занаят” или както се казва „влезнах ключ, излязох шперц”. Вината или субективното отношение на дееца към извършеното от него престъпление е основен фактор при определяне на наказанието. Тя винаги е лична. Но явно, че е налице особен юридически парадокс, тъй като за съда в Страсбург не съществува аксиомата, че в правото колективна вина няма, след като може да осъди държавата. Държавата не може да бъде осъждана, тъй като има конкретни извършители с конкретна вина и върху тях трябва да падне тежестта на наказанието, а не върху данъкоплатеца. От този парадокс следва друг – преди да се обърне някой към съда в Страсбург трябва да мине през цялата българска правосъдна система, при положение, че в Конституцията не е посочено, че съдебната власт стои над държавата – на практика съдебната система се явява като част от нея. Излиза, че трябва да се жалваш пред този от когото се жалваш. Следователно и тук следва да се смени философията на постановките, за да има ефективна и справедлива защита и реално наказани виновници, без да се създават административни пречки от процедурен характер.

17.06.2013 10:50:45

Кирил Киров

Дядо, Ако наистина си живял дълго, не ти отива да лепиш етикети наляво и надясно без да си обърнал 2-3 ракии.

17.06.2013 10:41:15

Дядо

МАСКАРА ПОДАЙ СИ ОСТАВКАТА НЕ ДА КАНИШ ХОРА КОЙТО НЕ ТЕ ИСКАТ МАХНИ СЕ ОТ ПЪТЯ НА НАРОДА

17.06.2013 08:31:48