Добре да се преоткриваме във вярата. А тя би ни посетила и утешила единствено със смирение и поглед вътре в нас

/КРОСС/Тази вечер, в Малък градски театър зад канала, е премиерата на "Изкуството на комедията" на Мариус Куркински. Като режисьор той поглежда за втори път към пиесата на Едуардо де Филипо. Написана преди половин век, историята събира доста любопитни и познати и в днешно време герои.

В историята на Едуардо де Филипо, създадена по реални ситуации, открива повод за истински театър, извън фалша и суетата и се чувства на място. 

Пред "Монитор" Мариус Куркински казва: "Бързаме да осъдим другия, а не виждаме, че проблемът е в нас и трябва да тръгнем отвътре навън. Съвременният човек много упорито опитва да замаскира пред себе си, че не е в него проблемът, а в обществото и в другия. Категоричен съм, че е добре да се преоткриваме във вярата. А тя би ни посетила и утешила единствено със смирение и поглед вътре в нас, после в другите хора."

- Мариус, довечера е предпремиерата на спектакъла ви „Изкуството на комедията" по пиесата на Едуардо де Филипо в театър „Зад канала". Поверили сте финала на едно дете, което излиза на сцената като символ на светлината. Напоследък обаче все по-често ни връхлитат новини за детско насилие. Защо е този мрак в света?

- Лъжовно е това, че със света се случва нещо ново. Имало го е във всяка епоха от нашата обозрима цивилизация. Преди насилието дори е било по-страшно - и детското, и другото. Сега като че ли с технологиите на записване, на снимане като че ли ни се дава шанс. Технологиите като че ли са намек човек да се удържа.

- Но когато агресията е на един бутон разстояние - цъкваш и проследяваш, не се ли губи чувствителност? Постоянното присъствие на насилието като фон в новините не притъпява ли сетивата ни - сякаш започваме да го приемаме като част от действителността...

- Само човек, който е изгубил душата си, би приел това за нормално. Само онзи, който съзнателно е решил, че е продал душата си, би го сметнал за нещо нормално. Друг е въпросът, че количеството на хората, извършили съзнателно това, може би наистина се увеличава.

- Защо в повечето случаи, когато стане инцидент, свидетелите отминават без реакция?

- Винаги е било така. При социализма, казват, нямаше толкова убийства. Напротив! Същото беше - изколваха се хора за нищо. Тогава хората още по-зловещо отминаваха. Да не се връщаме още по-назад - през Втората световна война милион пъти по-страшно е било. Пак казвам - внимавайте, лъжливо е това, че в момента става по-лошо. Не! Всичко това е вътрешно преживяване. Свършекът на света, така, както е назован, е лично преживяване. Събитие, което няма да бъде осветено, заснето и отразено, както някои го очакват. То се случва в нас, в измеренията на времето, дадено на душата, за да премине през този свят. Захвърлете тези външни влияния и образи! Те са лъжливи. Те всички са от Лукавия. Човечеството винаги е било това! Голямото ми желание и послание е да се обърне внимание на гредата в нашето око, а не на сламката в окото на другия.

Бързаме да осъдим другия, а не виждаме, че проблемът е в нас и трябва да тръгнем отвътре навън. Съвременният човек много упорито опитва да замаскира пред себе си, че не е в него проблемът, а в обществото и в другия. Категоричен съм, че е добре да се преоткриваме във вярата. А тя би ни посетила и утешила единствено със смирение и поглед вътре в нас, после в другите хора.

- Като говорим за поглед към себе си... Вие кого видяхте тази сутрин в огледалото?

- За моя радост видях един режисьор, отиващ на репетиция. Имало е случаи, когато съм виждал лице, което не искам дори да си припомня, и то доста често. Но тези дни виждам човек, който като че ли си върши работата. Което никак не е малко. Получих това усещане в деня на свети Николай Мирликийски. Тогава репетирахме и за първи път имахме пълно завъртане на представлението. Намерих отговор на въпроса си има ли смисъл това, което правя. Усетих подкрепа, имах надежда, сила... Радост - не бих казал, защото представлението още не е изиграно.

- От режисьорския ви дебют „Дванайсета нощ" минаха 18 години и 20 спектакъла. Винаги давате път на млади актьори, имате ли самочувствие, че „отгледахте" собствена школа?

- В никакъв случай! Не мога да го нарека школа, но наистина се занимавам с това в отделните театри - гледам на тях като на различни трупи, на които отдавам много внимание. Така беше в Пловдив - 6-7 години работа с трупата, това се случи и с Малък градски театър „Зад канала". „Изкуството на комедията" ми е седмото представление тук. Петър Калчев, който сега играе основната роля, участваше в първото ми представление тук - „Големанов". Тогава беше отскоро в театъра, сега е в главната роля. Занимават ме тези неща, мисля ги - в кой момент от живота на актьора коя роля да му бъде дадена. Трябва да има опит, натрупвания... Режисьорите и директорите на театри много трябва да мислят за това. В „Зад канала" е така, с годините се оформи ядро, на което мога да се опра. А и на самото място, на самите стени и дъски на сцената.

- Защото помнят?

- Да, така е. Няма спор, че помнят. Тук бяха създадени много спектакли, които оживяха в много тежки условия. „Големанов" беше такова представление - много стабилно и устойчиво, „Женско царство" беше също. „Великолепният рогоносец" не издържа толкова като бройки, но то също беше силно за трупата и за актьорите. „Балкански синдром" преживя изключителен път, вече е на пет години. Това са изпитани, доказани представления, случили се с помощта най-вече на актьорите, на техническите служби, на хората от театъра. Тук е пълно с хора, които си вършат работата, и то добре.

- Решението ви къде да поставяте зависи ли от това кой директор е на власт в момента?

- Както казва един от героите в „Изкуството на комедията" - „Моите претенции по отношение на театъра са минимални". Отивам да работя като режисьор там, където ме поканят. Иначе не отивам. Може и да дойдат такива времена - да се наложи да си предлагам услугите. Засега, слава богу, получавам покани. Нямам претенции към директорите, защото те са домакините на театрите и аз съм гост в тяхната къща.

- Какво се случва в Народния театър, който в момента е без стопанин, но пък има двама кандидати за поста директор?

- Народният театър не може никога да бъде без стопанин, защото там са актьорите! Те са тези, които държат равнище, и не може да дойде който и да е и да извърши каквото и да било. Актьорите няма да го допуснат. А предишните директори - Александър Морфов и Павел Васев, са свършили достатъчно работа в тази посока, че е невъзможно да се случи инцидент в посока непрофесионализъм. Подчертавам тези две имена - на Морфов и Васев, а не на други предшестващи директори.

- Често казвате, че на актьора е нужно смирение. Не е тайна обаче, че суетата също е част от тази професия, как съжителстват двете?

- Знаете ли, това за суетата си го мислят хората. Може би някои актьори са направили да изглежда така - от суета. Но актьорската професия е преди всичко смирение - към себе си, към околните. Това е труд на вглеждане в другите. За да си изпълниш ролята, ти най-напред трябва да се вслушаш в гласа на салона, на дошлия човек тук. Това са много важни неща от занаята, които съвестният актьор трябва да извърши преди представлението. Всеки път! Изрязване на ежедневието, на най-дълбоките, най-зловещите проблеми, които имаш в себе си. Които с всеки ден се уголемяват! С изпитанията, които ти се дават в изкуството, се увеличава и другото. Съвестният актьор задължително трябва да извършва човешка, пречистваща дейност преди представление, за да бъде на ниво. За да може да се вслуша пред този, пред когото ще излезе. Ти не трябва да излезеш и да кажеш „Ето ти една идея! Набий си я в главата", а да подготвиш една чистота във въздуха. Една тишина, в която публиката да бъде принудена да замълчи, да настрои сетивата си, да се вгледа и да започне да слуша. Това е изключително тежко преживяване и става наистина със смирение. Но то следва след търпението. Актьорът трябва да бъде преди всичко много търпелив човек. Смирението идва след това, постоянството идва след това.

- Как се възпитава?

- Ще говоря за моята професия, а не в другите измерения, защото съм недостоен. Смирението в актьорството става с опит. Със съзнателното му трупане, но не и в това опитът да се превръща в рутина. Тук някъде е голямата граница. Опитът в най-светлото значение на тази дума. Трупането на знания, помненето на всяко отделно представление в детайли. Заспиване с това да си спомниш какво е било не само на 80-ото, стотното или 150-ото представление, а да имаш памет и за двадесетото. Помнене на детайли от всяко изиграно следващо представление. Това е къртовски мисловен труд, който актьорът трябва да прави задължително.