Проблемът с циганите не е расов, нито културен, а класов

/КРОСС/Всяко наше отношение към света е лично. И същевременно политично. И понеже стилът - това е човекът, всяко публично произнасяне е огледало на характера. И най-витиеватите изречения не могат да скрият глупака. И зад най-честното наглед писане проличава лицемерът. В уж справедливия призив се усеща опортюнистът. Клиничният стил не може да прикрие безпринципния циник. В най-неутралното описание се очертават контурите на самовлюбения. Гневните епитети издават безсилие и омраза.

В общността, където никой не слуша другия, това минава безнаказано. В общността, където играта се води без правила, всеки говори срещу всеки, но никой не пострадва истински. Още по-страшно: всеки си въобразява, че като изкаже онова, което му се струва неговата страна на нещата, другите ще му ръкопляскат и животът - разбирай, неговият личен статус - ще се промени.
В общностите, които работят и просперират, думите имат последствия, системата работи в синхрон, целите и средствата за постигането им са ясни дори на онези, които не ги споделят.

Общността без правила изглежда глупаво. Общността, която синхронизира личните усилия в обща посока, изглежда умно.

Когато преди 23 години напуснах България, тя нямаше лице. Единственото й лице беше простакът от Правец. Но аз му свалям шапка, защото той беше достатъчно хитър и циничен, за да подчини девет милиона на своя характер. Би трябвало всеки да признае това, преди да започнe да лепи етикети на другите, за да се самооневини. Какво значение е имала моята култура, когато го смятах за неизбежен? И още нещо трябва всеки да признае: той, селякът от Правец, който ни управляваше в течение на 35 години, беше изходната точка - изходната културна позиция, от която трябваше да се създаде лицето на България. Защото без лице културна Европа не би ни приела като равностоен културен партньор.

Неговата културна позиция беше властта на всяка цена. Ние имахме представа от световното културно наследство, но то не ни включваше в себе си. Ние не му принадлежахме. И то не ни помагаше да заемем друга позиция, освен позицията власт на всяка цена. Понеже бяхме капитулирали пред правешкия простак, нямаше как да не започнем от него.

Аз не исках. Не вярвах, че властта може да бъде национална кауза, още по-малко - лицето на тази нация. Не вярвах, че в течение на краткия ми живот тънкият слой от образовани съграждани, на който принадлежах, ще успее да надделее базисната културна парадигма на тази общност: покорното подчинение на властта. Нещо повече: вроденото очакване, че властта, а не общността, решава историческата посока и благоденствието на индивида. Или по-точно: вярвах, че, ако остана, няма начин и аз да не се превърна в онова, което ме отвращаваше: властогонец на всяка цена. Власт, до която се докопваш за лично ползване, но не и за да служиш на общността. Власт, която те корумпира по дефиниция.

Двайсет и три години по-късно България не изглежда умно. Онези, които би трябвало да станат нейното интелигентно лице, са разединени, раздалечени, вкопчени в безсмислени напъни да си докажат едни на други колко не са прави. Всеки е стъпил на своето малко подиумче и вика, крещи, сипе обиди.

Чува своя глас, но не слуша гласа на останалите

Може би наливам вода в бъчва без дъно, но не мога да устоя на човешкото желание, докато съм жив, да се опитвам да променя нещата, които успявам да видя, че пречат. Пиша и се обръщам единствено към онези, които по ум и образование би трябвало да бъдат лицето на нацията. Няма значение какво генерично име ще приемат за подходящо или красиво - интелигенция, интелектуалци, елити, културни индивиди, артисти, културолози и т. н. Всички ние сме - трябва да сме - граждани. И ако използвам популярния от Фейсбук термин, трябва да сме приятели.

Да, ама не! За интелигента, който винаги и на всяка цена смята себе си за единствен източник на истина, другите, дори и по дефиниция да са интелигентни и образовани, са врагове. Подходящият вражески епитет, който вървеше прекрасно в началото, а и все още се конвертира, е КОМУНИСТ. Без значение за какво става дума, всеки, който не ни харесваше, беше заклеймяван като комунист. След като се появиха новобогаташите, враговете се превърнаха в МАФИОТИ - друг меко казано неточен термин, който обаче звучи секси и същевременно обвива с ореола на мъченик онзи, който го произнася. Почти по същото време придоби популярност ЧАЛГАТА - произнесена с отвращение, думата изразява най-долното културно падение, до което може да стигне българина.

Докато все още имаше някаква надежда, последователно ИВАН КОСТОВ и ЦАРЯТ станаха синоними на подлия враг, който ни отнема правото да живеем справедливо и културно. Но и двамата следваха културната парадигма: власт на всяка цена,

власт, за да мога да уредя себе си

Когато след няколко безуспешни опита някоя силна личност да ни спаси от самите нас ни обзе безнадежността, символът на всичко презряно, корумпирано, просташко, мафиотско и т. н. стана БОЙКО БОРИСОВ. Различни по-дребни или по-ненатрапливи фигури се появяваха и изчезваха, но общият знаменател на злото, което не ни позволяваше да се чувстваме уважавани и парично възнаградени, беше той, БОКО.

Но Борисов се харесваше на народа - това веднага беше етикетирано като ПОПУЛИЗЪМ. Покрай желанието да бъде на всяка цена очернен, не се видя, че той единствен направи нещо за подобряване на икономиката, инфраструктурата, усвояването на еврофондовете, с една дума - направи нещо не за себе си, а за да намали бедността и изолацията на държавата. Единствено при неговото правителство проруските интереси усетиха, че не са желани в България.

През цялото време никой нито веднъж не се опита да преодолее всеобщия хленч и да предложи РЕШЕНИЯ или други ЛИЧНОСТИ, които няма да бъдат наши врагове и ще намерят добрите решения. Цялата енергия отиваше да се хули Борисов и единствения интелигент, който го покрепяше, Едвин Сугарев. Когато Борисов беше свален практически с преврат, настъпи хаос - нямаше как да бъдат харесани Станишев и Доган, и като заместител на врага се появиха протестиращите. „С или срещу протестите" се превърна поредната разделителна линия между "културните" и "некултурните" елити. Хора започнаха да се палят публично. Но цялата елитна прослойка, за която психопатията и националната депресия се оказваха подходящо гориво за хленч и хули, се стресна, когато Борисов беше отново преизбран да управлява държавата.

Българските избиратели показаха все пак някакъв здрав разум. Но не и интелигенцията: тя уж гласува за Реформаторския блок поради липса на по-добра алтернатива и защото как така ще гласува за Борисов, но на другия ден започна да се отмята, защото те се били присъединили към простотията и мафиотството и правели много компромиси. Нещо повече, нещо нечувано досега: те започнаха да наричат нещата с истинските им имена, без политическа коректност. Без страх от хленченето и хулите, без страх, че модата на деня - да им се иска оставка - може да спре решимостта им да направят НАЙ-СЕТНЕ нещо за оправянето на държавата. И тутакси кресчендото на хленча си присвои нови понятия - понятия без никакъв смисъл и покритие, но още по-зловещи: РАСИСТИ, ФАШИСТИ, дори ФАШИЗОИДИ (?). Да споменавам ли, че ИДИОТ, произнесено с наслада, е като общ знаменател и епитет пасващ на всички? И че ПОЛИТИК е обида?

Конспиративната паралогика следва приблизително следната линия: Боко или Тиквата (и други просташки епитети) е бил бодигард на Тодор Живков и Царя, прост пожарникар, свързан е с Мафията- без да има нужда да се дефинира коя точно - и се е докопал до властта с помощта на вездесъщите тайни служби, включително и Алексей Петров, и продължава да подпомага своите благодетели, които ограбват българския народ. Присъединилите се към него Реформатори - казано с възможно най-язвителната ирония - са новите властогонци, които легитимират личността на Борисов, а заедно с това и подобните му Вежди, Слави Бинев и т. н. Един от тях, виждате ли, се оказва не скрит, а открит расист. И ето как фашизмът се бил настанил в българското управление. Дори Ангела Меркел не вижда това и посреща левента-премиер с почести.

В целия този тюрлюгювеч липсват две много важни съставки: политическа култура и единомислие (още по-малко съчувствие към) с народа. Народът - българското население, независимо на кой етнос принадлежи, българските гласоподаватели - е този, който има нужда първо от материално благополучие, и второ, от социална осигуреност. Едва когато държавата се е погрижила за тези два основоположни фактора на човешкото благополучие, хората започват да мислят за култура.

Но как ние, културните, надвилите на масрафа си хора, които ходят на театър и опера и посещават изложби, се отнасяме един към друг, освен че мърморим и сипем хули срещу себеподобните си без мярка? Например, разприятеляваме се във Фейсбук. "Всеки, който не мисли като мен, го блокирам" е нещо като мантра за духовна и морална чистота.

В този социален бульон се запознах с две високо интелигентни жени, от добри семейства, със значителен културен багаж. Бояна Ламбер хареса книгата ми и дори ме покани да гостувам в нейния луксозен курорт край Бургас. Една година по-късно тя ме разприятели - дори блокира за известно време -

защото съм харесвал Милена Фучеджиева

За книгата на хореографката Мила Искренова написах аргументирано положителна рецензия и смятах за най-естествено, че сме от една кръвна група. Докато се възхищавах от нея и изразявах съгласие с нещата, които пишеше по стената си, бяхме нещо повече от виртуални приятели. В момента, когато показах, че одобрявам избирането на Борисов и не съм против Вежди Рашидов, тя реши, че не мога да й бъда повече приятел, без да се опита да разбере, че да не съм против Рашидов е съвсем различно от това да съм за Рашидов. С есето си, в което твърдях, че битката срещу Слави Бинев е безполезна и че енергията си интелектуалният елит трябва да насочва към полезни каузи, съм наливал вода в мелницата на... тук си изберете каквото ви дойде на ум, стига да е враг.

С Жоро Господинов завързах интернет кореспонденция още през времето, когато работех в писателската програма в Айова. Имахме добър обмен, въпреки че той не публикува моя рецензия за романите на Владо Зарев в Литературен вестник. Но когато разбра, че харесвам прозата на Милен Русков, престана да общува с мен. Когато Сиела обяви четенето на Милен в столицата, се надявах той да отиде и почетеголемия писател, колегата си, побратима си. Уви, оказа се

неспособен на такъв примирителен жест

Признавам си, че и аз разприятелих двама души. С едната, Калина Андролова, сприятеляването беше грешка. За другата, Любослава Русева, обаче съжалявам. С Любослава се запознах заради силното й перо. През лятото на 2012 г. се срещнахме по моя покана в София, но тя се държа учтиво и не прояви интерес да продължи общуването като между приятели. Аз й изпратих книга за разследващата журналистика в Америка, понеже вярвах, че има талант да стане чудесен разследващ журналист. Тя дори не ми благодари. Есетата й ставах все по-пълни с омраза, все по-кабинетни и нетърпящи чуждо мнение. Мисля, че ръкопляскащото й обкръжение я накара да повярва, че е глашатай на единствената истина. В един момент ми

заприлича на Явор Дачков и реших да не я чета повече

И ето че в своето есе срещу Москов тя допусна най-типичната за толерантните интелигенти грешка: да говори за малцинството като зависещо от благоволението на мнозинството. "След като сме оставили един етнос на самотек, буквално в дупката, ще трябва да си понесем и последствията. Ще трябва също така да настояваме за същинска отговорност и решителни реформи, които предполагат интеграция, а не сегрегация, включване, а не изключване." Хората от малцинствата познават кой ги приема за равни и кой не именно по това покровителствено говорене от името на доминиращата група.

Аз започнах кариерата си през 70-те години като лекар в Бърза помощ и имах случаи, подобни на сегашните, които не завършиха с насилие върху мен, само защото се държах с пациентите и тяхното многолюдно обкръжение като с равни и като с хора, които страдат и се надяват на мен да ги избавя от страданието. На десетгодишния ми син циганче му взе колелото от ръцете със заплаха в центъра на София. Никога не съм смятал обаче циганите за небългари. Те принадлежат на една бедна класа, към която и тогава, а сега още повече принадлежат и много етнически българи. За мен проблемът въобще не е расов, нито културен - проблемът е класов. Както с онези цветнокожи в Америка, които, когато попаднат в класата на богатите, се ползват с привилегии и уважение, българските цигани, които преминат в средната класа, независимо по какви причини и с какви средства, престават да се различават от и да дразнят белите българи.

И тук отново идваме до проблема за личното и политичното. Докато милицията на правешкия деспот поддържаше ред в страната, всички тези чувства на българско превъзходство над циганите и циганско озлобление срещу привилегированите българи бяха държани под похлупак. Щом се вдигна похлупака, хората усетиха, че трябва да се оправят сами. Но понеже бяха свикнали някой друг да ги оправя, изведнъж се оказа, че нямат цивилизовани умения да живеят заедно с различните от себе си. Когато ситуацията започна да прилича на етническо противопоставяне, когато придойдоха сирийски бежанци, когато радикалният ислям неусетно започна да пропълзява в българските джамии и изобщо светът нахлу и в България със своя хаос и конфликти, интелигентите се втурнаха да хулят управляващите като единствено отговорни. Думата "демократи" се превърна в обидно прозвище.

Но питам, какво е съдържанието на призива "да настояваме за същинска отговорност и решителни реформи, които предполагат интеграция, а не сегрегация, включване, а не изключване"? Никакво. То просто звучи като извлечение от решение на едновремешно комсомолско или партийно събрание.

Подчертавам, че към всяка от споменатите по-горе личности и към всички неспоменати, които имат подобно поведение, изпитвам уважение за техните възгледи, болки, фрустрации, пристрастия. Те имат право на своите избори, решения, език, лични борби, така както имам и аз. Те не са мои врагове и никога няма да ми дойде на ума да ги нарека с обидни думи. Напротив, те са мои съмишленици, които - тъжно, но факт -

сами се лишават от своята културна роля

бих казал дори от културното си лидерство, защото не избират добре битките си и като цяло усилията им се характеризират с една дума - импотентност.

Да кажеш за или на един човек, че е лош, не означава да го промениш, още по-малко да го приобщиш към своето добро. На мястото на Слави Бинев, заради когото мнозина театрали рискуваха мъжествеността си, се появи една фигура, която може би ще бъде дори по-малко ефективна за културната политика от него. И веднага й се намери слабото място - сексуалните й истории.

Радан Кънев полага нечовешки усилия да задържи последователно и неотклонно реформаторската платформа, заради която неговият блок от разнородни партии беше избран да представлява именно интелигенцията, по правило мислещата част на обществото. И по него сега се сипят какви ли не обиди, без за това да има сериозни мотиви.

За мен най-учудващото е, че всички тези радетели за култура и очевидно честни и прогресивно мислещи хора, не се интересуват от резултатите на своята публицистика. По-малко учудващо, но по-пагубно за техните политически пристрастия е нежеланието им да приемат, че са част от един народ, който смята Бойко Борисов за свой реален представител и му делегира управлението за втори път. Те се държат

като деца, на които циганчето е взело играчката

Възрастните, които по избор се намесват в политиката и културата, си търсят съмишленици, с които да генерират ПОЗИТИВНИ ИДЕИ. Публицистиката на зрелите хора е средство за аргументирана поддържка на тези идеи и на личностите, които са в състояние да ги превърнат в социална практика. Това не означава, че галят политическия си опонент с перо. Но критиката им е аргументирана и конструктивна, а не хулителска. Публицистиката си те използват, не за раздалечаване и себеизтъкване, а за сближаване с останалите и обединяване в името на социалното благополучие.

Ето думите на Джеръми Айрънс по тази тема: "На мен ми се струва, че културата може да изиграе роля в дипломацията в един свят, в който медиите непрекъснато припомнят жестокостите, игрите на властта и извършените несправедливости. Каквато и да е културната среда, в която живеем, е много важно, докато гледаме един филм или четем една книга, да разберем, че в крайна сметка имаме едно и също вдъхновение. Ние искаме справедливост, работа, да живеем в мирен свят."

Българските интелигенти и творци се държат като че ли не искат тези неща. Всеки лично трябва да си отговори защо това е така. Докато не се зададе въпроса и не се намери отговора, лицето на България ще бъде разединено, разногледо, некултурно, озлобено, недемократично и, в края на краищата, лице на една изостанала култура.

Ще повярвам, че това лице може да се промени или пресъздаде отново, когато някой от интелигенцията започне темата си с думите: "Аз сгреших за еди-какво си и моля за прошка, и ето, предлагам неща, които да покажат, че съм разбрал грешката си." Или когато е достатъчно умен да заяви на своя опонент: "Вярно, бе, ти имаш право!"

Златко Ангелов е автор на „Еротични спомени" („Сиела", 2012) „Любов на Boogie Street" („Скалино", 2014) и „Моята Америка" („Ерго", 2015).

Източник: Площад Славейков