Теория на счупения прозорец

/КРОСС/ „Хирошито май се казваше, ако не го бъркам с императора. Преди три години дойде в гимназията по линията на някаква японска доброволческа организация и веднага се превърна в атракция. Колегите му казали, че в компютърната зала само един компютър е с лицензиран софтуер, останалите са пиратски. И той ги заобикаляше. Един колега твърдеше, че минавал край тях на не по-близо от два метра. Ако всички компютри с изключение на оня с платения софтуер бяха свободни, той чакаше да се освободи законният компютър. Иначе - артистичен човек, художник като останалите колеги в художествената ни гимназия. Още се сещаме за случая с прозореца. Учениците играят футбол в двора, често се случва да счупят прозорец. Ние си знаем и чакаме - счупят един, счупят втори, трети, като станат десетина, викаме стъклар. Какво да разкарваме човека... Един ден отиваме на работа и гледаме, че останалите стъкла на току-що счупения прозорец са облепени с жълто тиксо. Виждаме, че Хирошито държи тиксото. Ооо, инсталацийка, казва един колега. Много арт, казва друг. Какво й е посланието, питаме Хирошито. На смешния си български той ни казва нещо от рода на: „Не разбирам за какво говорите, учениците са счупили този прозорец и аз го обезопасих, докато домакинката извика стъклар."

Нещото, което превърна Ню Йорк от най-престъпния в най-спокойния голям град в САЩ, се нарича „Теория на счупения прозорец". През`80-те години на миналия век Ню Йорк е място, което би било отбелязвано с три черепа, ако за европейските туристи се произвеждаха такива карти за дестинацията САЩ, каквито се произвеждаха за дестинацията България до немного отдавна. Годишно в града стават 2 хиляди убийства и 600 хиляди тежки престъпления. Ако нещата на дъното са лоши, още по-лоши са те под дъното - в метрото. В началото на 80-те години нюйоркското метро е място не само за подземен транспорт, но и за подземни чувства, прояви, нрави, равняващи се на 20 хиляди престъпления в годината. Гратисчиите гарантират 150 милиона долара загуба годишно. Просяци и мръсотия в пределна концентрация. Отчаяни и разпуснати служители. Бавно и опасно пътуване. Или адски студ, или жестока жега - в зависимост от сезона. „Беше нещо като глава "Транспорт" в Дантевия "Ад" (Уилям Братън). Началник на този ад става Дейвид Гън. Задачите, с които идват новите хора, винаги звучат някак капитално - неговата е да оправи инфраструктурата.

По онова време криминолозите Джеймс Уилсън и Джордж Келинг вече са създали своята „Теория на счупения прозорец". Зад нея стоят многобройни и сложни експерименти, но самата тя се свежда до съвсем прости изводи. Ако счупеният прозорец не се смени бързо, сградата я чакат лоши неща - ще счупят и други прозорци, ще я окрадат, ще я замърсят, след това и улицата, и квартала. Счупеният прозорец дава сигнал, че безредието е позволено. Не само това - счупеният прозорец поощрява безредието, подканва го. Уилсън и Келинг се занимават с дребните неща. Някои биха казали - с дребнавите. Те пишат: „Ако един квартал не може да попречи на просяците да безпокоят минувачите, вероятността да бъде извикана полицията при кражба също е по-малка." И още: „Престъпността е последица от общото безредие". Все неща, които нямат нищо общо с инфраструктурата, която трябва да бъде подобрена от новия директор на метрото.

Дейвид Гън поканва за свой консултант единия от създателите на „Теорията на счупения прозорец", Келинг. И обявява, че променя задачата си като нов ръководител на метрото - тя ще бъде да се справи не с инфраструктурата, а с графитите.

Графитите? Графитите са символ на разпада в нюйоркското метро - в това Келинг успява да убеди новия директор. Съответно те трябва да станат символ на промяната - като изчезнат. Така започва 6-годишната война на новата управа на метрото с ъндърграунд живописта. В този случай война означава миене, триене, търкане, лъскане, боядисване. И пак миене, пак търкане... Вагоните по това време в метрото са 6 хиляди. Всеки надраскан вагон се измива като чиния и едва след това се пуска в движение. В депото за нощуване на превозните средства едната армия, въоръжена със спрей, рисува. В депото за миене другата армия почиства. След шест години битката е спечелена от миячите. И започва битката с гратисчиите (а не първо с гратисчиите и едва след това с мръсотията, както си го представяме ние тук).

В началото на 90-те години на миналия век 170 хиляди души успяват да се промушат безплатно - всеки ден. Уилям Братън, човекът, на когото метрото му прилича на глава „Транспорт" в Дантевия „Ад", е по онова време началник на транспортната полиция в града. Професионалните му похвати не са най-добрият пример за глава „Зачитане на човешкото достойнство" в учебник по демокрация. Той е човекът, който нарежда на гратисчиите да се слагат белезници и да се държат на показ по спирките, уж докато се съберат групи по десет, а всъщност за да ги гледат пътниците - профилактично. Братън превръща един автобус в подвижен полицейски участък с арестантска клетка, в който гратисчиите се возели гратис, докато обработят пръстовите им отпечатъци и проверят в системата не са ли търсени за друго престъпление. Братън е човекът, когото Рудолф Джулиани назначава за началник на градската полиция, когато го избират за кмет през 1994 година. От позицията си на голям началник Уилям Братън решава да се справи първо - с какво мислите? - с досаждащите миячи на прозорци на автомобили по кръстовищата.

Цялата тази теория, на която се опира практиката за превръщането на града-чудовище в световния град, синът на съседката побира в едно изречение след родителска среща: „Той си беше надраскан, разбираш ли, а като седна на надраскан чин, и на мен ми се иска да драскам." И най-важното: „Ако чинът не беше целият издраскан, аз никога нямаше..."

Нашата държава е цялата издраскана. Джулия Хол, социален антрополог: „Пристигнах в София за първи път през зимата. Улиците бяха много мръсни. Някак личеше, че са необгрижено мръсни, не само от снега. В трамвая шофьорът се развика на някакъв човек, не разбирах думите, но звучаха много грубо. Пътниците пък се разкрещяха на ватмана, той обаче най-демонстративно пушеше. Освен това високо ругаеше други превозни средства и не мога да отрека, че за голямата част от тях имаше основание. Цялостното впечатление беше, че съм попаднала в град, който убива жителите си. На другия ден разбрах, че вечерта в дискотека са загинали седем деца. Колегите, с които работехме по социален проект, имаха различни версии за причината. Аз обаче вече бях почувствала града и знаех, че става дума за много причини, наглед всички дребни, но здраво свързани в смъртоносна верига".

България е мръсна и шумна държава. У нас добре се чувстват хората, които нямат нищо против да е мръсно и много държат да е шумно. Фонът у нас излъчва сигнали, че тук да извършиш престъпление не е чак толкова голямо престъпление, защото то ще се впише съвсем естествено в пейзажа. Защо да спазваш Закона за движение по пътищата, когато нищо не те респектира да го правиш: нито качеството на пътищата, нито поведението на останалите водачи, нито професионалното достойнство на катаджиите?

Ян Оструп, консултант: „Карах с превишена скорост и още докато ме спираха с палката, знаех за какво. В Дания не съм го правил никога - там всичко те държи в рамките на закона. Бялата линия издава звук, ако я настъпиш. Пред всяко селище има електронно табло, което показва скоростта ти и ако ти не намалиш до 50 км, докато стигнеш таблото, камерата те снима, получаваш глобата си по пощата. Други електронни табла отбелязват разрешената скорост между населените места и по същия начин автоматично те заснемат камери, ако превишаваш. А в България някак се увличаш, когато всички край теб го правят, престъпването на закона се превръща в начин да се впишеш в обстановката. Спряха ме, обясниха защо, разгледаха документите и попитаха какво правя в България. Преводачката обясни: ръководител съм на проект на Европейския съюз и консултант по програма ФАР. Спогледаха се, казаха друг път да внимавам и ми пожелаха на добър път. Не ме глобиха. Преводачката каза, че споменатите от мен Европейски съюз и ФАР вероятно са ги стреснали. Не разбирах какво има предвид. Обясни ми, че най-вероятно са си помислили: такъв човек най-добре е да не глобяваме. Това ме разочарова. Не мога да повярвам, че са нямали самочувствието да ме глобят, аз бях просто един нарушител. Това е странно, много странно..."

Респектираната като катаджия от Европейския съюз наша държава напоследък е загрижена единствено и само за организираната престъпност - тъй като в писмата и докладите, които идват откъм Брюксел, се говори за организираната престъпност. Неорганизираната се възприема като неизбежен щрих от пейзажа. В останалите столици от Европейския съюз боклукът работи за столиците - снабдява ги с по-евтино електричество и с топлоенергия. Българската столица работи за боклука - за да плати опаковането му, разнасянето му из страната и отлагането на преработването му на още по-висока цена. И след всичко това столицата е и мръсна. Ако в това има някаква логика, защо да няма логика дребната престъпност да е естествена част от живота?

Онова, което за Европа и за МВР е дребна престъпност, за нас обаче не е. За Европа е важно кой е ограбил пътния фонд. За мен също е много важно кой е ограбил пътния фонд. Но ако трябва да избирам кое е по-важно за мен: кой е ограбил пътния фонд или кой е ограбил жилището ми, то тогава ще спра да се тревожа за пътния фонд - още повече че всеки знае кой ограби пътния фонд. За Европа е важно защо не са разкрити извършителите на 150-те поръчкови убийства. За всички нас също е много важно. За семейство Белнейски обаче със сигурност е по-важно друго неразкрито убийство. "И въпреки това не упражнявате натиск върху правителството за борба с дребната престъпност, както ЕС упражнява натиск по отношение на организираната престъпност - това е странно, много странно..."

От гледната точка на „Теорията на счупения прозорец" престъпността не е работа на само на МВР. Тя е и на всички институции, от които зависи как изглеждат улиците, автобусите, сградите, градинките, спирките, подлезите, гарите... МВР още не се е сетило да го каже, и то само защото МВР има рефлекс да се сеща за неща в политиката, но не и за неща, свързани с гражданите, но все някога ще трябва да се сети да го каже: една огромна част от работата, която се стоварва върху полицията, е резултат от това, че кметовете не си вършат работата. По същата причина - занимават се с политика, а не с това, за което са избрани. У нас никой не иска да мие, търка, лъска и боядисва вагоните - у нас всеки иска да кара влакчето.

„Не става ли дума все пак за живота ви? Странно, много странно..."

Веселина Седларска

„Тема"