Боян Радев: Едно време чифт гуменки ме караха да летя от кеф

/КРОСС/Боян Радев бе много развълнуван от вниманието, което му оказа БОК, организирайки в негова част тържество по случай 50-годишнината от първата му олимпийска титла. Той трудно сдържаше сълзите си, а със себе си в Музея на спорта бе довел внучката си, 8-годишната Бояна, която е наследила спортния дух от великия си дядо и вече жъне успехи в ските. Момиченцето стоеше на първия ред в залата и стискаше черно-бял портет на 21-годишния си дядо, поставен в рамка, който Радев завеща на музея.

- Как се чувствате 50 години след златния миг в Токио?
- Като тогава. Все едно е било вчера. Спомням си всичко. Всяка среща. Победите. Емоциите са същите. Дори и сега настръхвам като се сетя какво беше тогава.

- Кой момент никога няма да забравите?
- Онзи, в който момчетата ме понесоха на ръце. Грабнаха ме направо от стълбичката. Тъкмо беше свършило награждаването. И преди съм го казвал и ще повторя - няма в света друг спортист, когото съперниците да са носили и да са обикаляли залата за почетна обиколка. Ние в Токио обиколихме не един път, а три пъти.

- Как се става велик шампион?
- С много гордост и себераздаване. От една страна, винаги съм изпитвал огромна гордост, че съм българин, че представям родината си. Няма как да изляза и да ме набият позорно, няма такова нещо. Не ми се е случвало никога. От друга страна, трябва да умееш да загърбиш егото си и да подчиниш живота си на мисълта за победата. На мен това никога не ми е било трудно. Чувствах се по-добре, когато тренирах и живеех сам, изолиран в планината и в гората. Като аскет. Именно така станах и за втори път олимпийски шампион.

- На кого и на какво сте благодарен днес?
- На първия си треньор Слав Славов, когото ще нося в душата си, докато съм жив. На всички мои приятели и съотборници. На семейството си. Много са хората, на които трябва да благодаря в живота си, и не искам да пропусна никого.

- Какво си пожелавате?
- Здраве. И като се огледам на улицата, да виждам повече млади горди българи. Да не искат много от другите, а да са взискателни към себе си. Да я карат малко по-скромно, по-земно. Едно време чифт гуменки мен ме караха да летя от кеф.

Източник: "Преса"