Бавното изплуване на рибния бизнес

София /КРОСС/ Дните около Никулден са едни от малкото в годината, когато масово изплува мисълта, че на територията на страната все пак има риби и те могат да бъдат дори бизнес. По думите на рибари през останалото време на годината "браншът не представлява интерес за държавата" и "никой не ги брои за живи".

А накратко секторът е далеч от подреден и държавата води хаотична политика. Немалка част от бизнеса с риба плува в сива вода. Бракониерства се - за осем месеца контролният орган е хванал мрежи с дължина повече от разстоянието между София и Пловдив. Въпросната агенция е имала 13 директори за последните седем години. Преди дни държавата призна, че няма идея кой стопанисва 268 язовира. Оперативна програма "Рибарство" с минибюджет от около 100 млн. евро започна с най-голям фалстарт и роди и доста "паметници на рибната глупост", закъснява и бъдещата. Местният пазар е свит, най-малкото защото България е на едно от последните места по консумация на риба в Европейския съюз с 5.4 кг средно на човек годишно.

Но пък картината леко се променя. В страната има 47 работещи преработвателни предприятия, появяват се и нови, продукцията е основно за износ и миналата година е била за над 60 млн. лв., а компаниите се опитват да пробият на далечни и трудни пазари, като Китай например. На фона на провалите на европейската програма все пак се появиха и иновативни проекти за отглеждане на нетипични и нови за пазара аквакултури. Или браншът не се носи просто по течението, а бавно расте.

Икономика на рибата
Бизнесът с риба може да се раздели на няколко части. От едната страна е уловът в Черно море, където с основно значение са цацата и рапанът. От другата е развъждането, като в него попада сладководната риба (основно шаран и пъстърва) и фермите за миди в Черно море. Накрая идва преработвателната индустрия, която работи както с местна риба, така и с вносна от Азия и Европа.

По данни на Агенцията по безопасност на храните в страната има 47 работещи рибни предприятия. Броят на активните рибовъдни стопанства за 2013 г. е 510, като от тях 470 са за сладководни аквакултури, а 40 за морски. През 2012 г. общият брой на рибовъдните стопанства е бил 388, като голямото увеличение се дължи основно на промяна в закона и наложена пререгистрация. Производството на аквакултури официално също се е увеличило. За 2012 г. то е 7.5 хил. тона, а през 2013 г. - 12.1 хил. тона, като това е ръст от 61.1%. Голям ръст се отчита при производството на миди заради бума на ферми, като прогнозата на бранша е, че догодина то би трябвало да се увеличи 3-4 пъти спрямо 2012 г., когато е било около 800 тона.

Заради ниската консумация на риба в страната и търсенето на евтини риби браншът се е ориентирал основно към износ. "Нашият пазар е много малък, консумират се 3500 тона, останалото се изнася. Ние сме много добри преработватели, нямаме интерес да изнасяме живи риби, а продукт с добавена стойност", обобщава интересите на бизнеса Йордан Господинов, изп.-директор на Асоциацията на производителите на рибни продукти "БГ Фиш". Преработената риба отива към Европа и Азия.

През лятото на тази години след две години на преговори 12 български предприятия получиха одобрение от китайската администрация да осъществяват продажби в страната. През последните няколко години все по-голяма роля в износа започнаха да играят рапаните, които се изнасят за Тайван, Южна Корея и Япония. "Сий фууд", което вече е част от инвестиционното дружество на Цветелина Бориславова CSIF, например още преди 2010 г. се преориентира към рапаните, предназначени за азиатските пазари, работи на 100% за износ, а очакванията на изп.-директор Венелин Димитров са за подписване на договор и с китайски партньор.

Според Петко Русинов, бивш директор на вече несъществуващия "Океански риболов", друга по-добра възможност е преработката на рибни продукти за европейските пазари, като страната може да замени в известна степен Китай в тази дейност. Русинов и наследниците му сега имат участие в редица фирми, свързани с рибния бранш. Най-известната от тях е "Атлантик". Най-новият проект на Русинов е предприятието за преработка на скариди в Айтос "Алмар Сийфуд", като бившият директор на "Океански риболов" изгражда и тържище за риба в Бургас.

Срещу течението
Основно предизвикателство пред бранша е да следва глобалната тенденция, т.е. да се ограничи натискът върху морските рибни ресурси, които намаляват като количество и растат на цена, и да се заложи на производството на аквакултури, като това ще даде и възможност за разнообразяване на асортимента на пазара. Такъв е примерът с африканския сом от Панагюрище на фирма "Елмет", която за първи път влиза в бизнеса с риба. Обяснението защо точно африкански сом звучи ясно и кратко: "Защото е много вкусен и го няма в България." Управителят Спаска Делчева разказва, че всичко е станало случайно, след запознанство с австрийски производител, който им е представил технологията. Проектът е за 1.3 млн. лв. и е по оперативната програма. Рибата се отглежда в циркулационни води, а плюсът е, че това гарантира риба през цялата година и съответно постоянни доставки. "За една година сме се наложили доста добре на пазара, предлагаме охладена риба в магазини и ресторанти, както и на румънския пазар, а капацитетът е 300 тона годишно", обяснява Делчева. Компанията води и преговорите с Китай, но проблем е транспортирането само на един контейнер с риба поради високите транспортни разходи и е необходимо комбинирането с друг производител. Нуждата от количества, ако искаш да пробиеш на друг пазар, е един от сериозните проблеми пред българския рибен бизнес.

Преглед на оригинала Рибата в числа
Автор: Вихър Ласков

Другият проблем е, че инвестициите в аквакултури са главно благодарение на оперативната програма, която все се движи със закъснение, а това засилва недоверието на банките. Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА) пък е разтърсвана от постоянни кадрови промени. Двата факта правят бизнеса зависим. Например "Крез мар сийфудс" има проект за предприятие за преработка, който обаче се бави като според управителя Денислав Маринов 30% от закъснението се дължи на неуредиците в агенцията. Равносметката към началото на есента на ведомството показва 64 договорени проекта по мярката за производство на аквакултури (39 за нови стопанства и 25 за разширяване на съществуващи). По мярката за инвестиции в преработка и маркетинг проектите са 18 (8 за нови предприятия и 9 за разширение и модернизация). Според представители на бранша обаче не липсват и проекти, чиято цел е била основно усвояването на средства, а не реална дейност.

Във водовъртежа на матрапазите

Програмата до момента не е успяла да се справи и с един от основните проблеми на бранша - липсата на инфраструктура, необходима за нормалното му и по-прозрачно функциониране. Т.е. пристанищата, местата за първа продажба на рибата и по-големите тържища. Те са били заложени в оперативната програма (4 пристанища и 8 лодкостоянки плюс места за първа продажба), но така и не са се случили, казват от бранша.

В момента по програмата има три проекта за рибарски пристанища - в Бургас, Черноморец и Поморие. От бранша обаче информират, че има разминаване между това, което прави държавата и общините и нуждите на бизнеса. "България в момента изгражда някакви пристанища, които не удовлетворяват изискванията на бизнеса, защото не са разположени там, където са корабите и риболовните райони", коментира Господинов. По-конкретен е Петър Василев, собственик на "Черноморски риболов", което разполага с два кораба, домуващи в Созопол. Идеята е корабите от Созопол да бъдат пренасочени към пристанището на Черноморец. На въпроса дали ще го ползва обаче Василев отговаря така: "Не можеш да сложиш слон в кучешка колиба. Малко е и там не могат да маневрират кораби по 25 метра. Ние никога няма да се преместим в Черноморец".

Ролята на места за първа продажба и тържища пък се изпълнява от матрапазите, т.е. посредниците прекупвачи. "В България вместо борси държавата регистрира физически и юридически лица, които по-рано обикаляха с баничарки по морето, а сега вече с хладилни бусове и изкупуват рибата от рибарските лодки и после я предлагат по магазините", обясняват от бранша. Липсата на места за първа продажба обаче често поставя по-малките рибари в неизгодна позиция. Според корабните регистри риболовните плавателни съдове към началото на септември са 2025. Статистиката обаче не прави разлика в тонажите, затова по-скоро става въпрос за лодки. "В България няма кой знае колко риба, на 6-7 години само една година е хубава. Сега например има риба, но няма кой да я купи", разказва в началото на тазгодишния сезон Кирил Жеглев, председател на Рибарско сдружение "Мена". Лови се основно октомври и ноември, после рибата заминава към Турция. "Ако имаше места за продажба, можехме да я съхраняваме и да сме по-гъвкави за постигането на по-добра цена с матрапазите. Скандали има всяка година и между самите тях, а предприятията работят основно с цаца и другите видове не ги искат", продължава той.

Сивият цвят на шарана
Основен проблем пред сектора обаче са нерегламентираните продажби. По думите на Йордан Господинов от "БГ Фиш" несъответствията между регистрите на ИАРА и регистрите на Агенцията по безопасност на храните са огромни. Той дава пример с фермите за миди. "Регистрираните в ИАРА са 49, а в агенцията по храните регистрация имат около 15", коментира той. В най-сивата гама обаче попадат шарановите риби. Преди време "БГ Фиш" изнесе данни, че риба се произвежда в над 4000 сладководни обекта, а според ИАРА рибовъдните стопанства са едва около 500. Сложността да се проследи шаранът идва оттам, че той масово се продава жив, (пъстървата например по-често минава през преработка, като в 90% от случаите тя се прави от производителя). "В магазина се смесват примерно 100 кг риба от лицензиран производител със 100 кг от нелицензиран и никой не гледа, че във ваната има 200 кг при документ за 100 кг", обясняват сивия път на шарана от бранша.

Една от причините шарановъдите да крият производството си е формирането на таксата за регистрация и ползване на водния басейн, обяснява Тачо Пашов, председател на Асоциацията на рибопроизводителите и шарановъд. Към момента тя се плаща на декар, което поставя производителите на риба, отглеждана на големи площи, какъвто е случаят с шарана, в неравностойно положение. При садковите стопанства, където размерите са малки, а тонажът на риба голям, на практика таксата излиза стотинки, като според шарановъдите по-справедливото изчисление би трябвало да бъде на капацитет на производството или на база цена на рибата, като шаранът е най-евтин.

Така реалното производство на шаранови риби е доста по-голямо от официалната статистика, като 60-70% е сив сектор и не се издава документ за произход, обясняват от бранша. "Има ферми с капацитет до 100 тона без регистрация по ДДС, като още при 15 тона при цена 3.50 - 4 лв. вече трябва да си регистриран по ДДС", изчислява Пашов. "Рибата се продава без документи масово след 17 часа, когато държавата спира да работи", продължава той. "Даваме сигнали, но те казват - те не са регистрирани при нас. Или отиват на проверка и им казват, че там не се отглежда риба". Незнанието на държавата и за това кой стопанисва голям брой водоеми също е показателно, като по думите на Пашов поне в 50% от тях се гледа риба и никой не гарантира на въдичарите и консуматорите дали тя е безопасна за консумация. "Контролът е неефективен. Няма адекватна реакция на държавата към рибовъдството като бизнес. То се контролира от няколко закона и институции, без да има връзка между тях", смята Пашов.

Другият проблем за шарановъдите, освен сивият пазар е, че не са успели да се възползват от оперативната програма. При шарана в 90% от случаите водоемите са под наем, а при пъстървата - 90% са собствени, обяснява Пашов. След социализма различните стопанства, създадени специално за отглеждане на риба, са приватизирани, но тези за шаран и тези за пъстърва тръгват по различен път. Пъстървовите са с малка площ и в специални басейни. "Тези за шаран обаче бяха с диги от четирите страни и равно дъно и поради ниската стойност на рибата и нуждата от средства за възстановяване на диги и канали много от тях бяха просто източени и поради равното дъно засети със зърно", разказва Пашов. Така шаранът започва да се отглежда масово в язовирите за напояване. Изискването за финансиране на проект по оперативната програма е водоемът да е отдаден на стопанисващия го за поне 5 години, а ако бизнес планът включва и строителство - за 10 години. Програмата обаче заварва шарановъдите с договори за по 3 години, каквато е била тогавашната практика. "Едва миналата година се разбрахме да се отдават за по-дълъг хоризонт", коментира Пашов.

Описаното показва, че секторът е дребен, раздробен, сив и безнадзорен. Потенциалът му не е да се превърне в топ индустрия, но бавно може да стане нишов бизнес. С евросредствата и малко повече контрол от държавата, пише "Капитал".