Силвия Томова: Ние сме жертви на митове, които създаваме сами

- След два сборника с разкази и два романа, последният от които „Тит от Никомедия", накъде: обратно към късия разказ или напред към големите форми?

- През зимата, живот и здраве, ще издам трети роман - отново исторически, но вече в класическата форма на жанра. Става дума за съдбата на българина Яков Крайков, живял през XVI век, първият български печатар, творил във Венеция. Заглавието на романа е „Печатарят" и се опира на само пет известни факта, останалото е реконструкция на епохата, в която е живял, и плод на въображение относно неговия личен свят спрямо епохата.

- Последният Ви роман респектира с амбициозния си замисъл и равнището на изпълнение‚ но не е от най-лесните за възприемане: с това редуване на епистоларното с повествователното, с тази тотална липса на диалог.

- Обясних и на представянето на книгата в Созопол, че ако не бях написала този роман, ако не бях издържала до неговия край в духа, в който бях започнала, след първите две писма на Тит може би щях да спра да пиша въобще. Написването на тази книга беше 6-месечен екшън. Накрая имах чувството, че съм на ръба на физическото оцеляване, бях интелектуално съсипана. Не мислех, че ще изляза същата личност след като я завърших.

- Какво е да пишеш исторически роман във времена, когато се говори за „края на историята". От друга страна „сблъсъкът на цивилизациите", на който, за съжаление, все по-често сме свидетели напоследък, пък ни кара да се връщаме към отдавна отминалите времена в търсене на отговори какво ни очаква?

- Фукуяма се оказа неправ. Конфликтите между САЩ и Западна Европа и Русия във връзка със ситуацията в Украйна, войните в Близкия Изток - Сирия, сега в Ивицата Газа, ставащото в Ирак с преминалото от религиозно във военно настъпление на радикалния ислям - всичко това показва, че съвремието ни е обрасло с конфликти и историята въобще няма край. Да пази Бог, може би ни предстоят драматични събития. Мисля също така, отговоряйки директно на вашия въпрос, че за да се опита човек да живее нормално, трябва да се обърне към своите корени и към корените на човешката цивилизация. Историята определя това, което сме, и в този смисъл трябва да я познаваме.

- Работили сте доста време като журналист. Този опит помага ли Ви при събирането и проучването на материал за книгата, която ще пишете? Ето, в случая с романа „Тит от Никомедия", историята на Римската империя в периода, когато вече върви към упадък. Доста неща трябва да прочете човек, за да влезе в темата.

- Без журналистиката това нямаше да бъде възможно - проучването на целия този материал, който ми беше необходим, за да напиша романа. Засядам в библиотеката и шест месеца не мърдам оттам. Изчитам всичко възможно по темата, но в директна употреба влизат съвсем малко неща. Журналистическият опит ми помага в подбора и анализа на всичко това, в създаването на представа и нагласа за епохата, за която ще пиша. Но иначе пак ще повторя, както в предишното си интервю за „Факел": заниманията с журналистика убиват творческото писане.

- Началото на романа е мистично - появата на Диоклециан, първоначално като дух още в зората на сътворението, и после вече в хода на повествованието - раждането му като човек, бъдещ император. Мистиката и историческата проза май напоследък често се омесват - на Вас лично защо ви е това? Жест към читателя или начин да покажете, че не си падате по чистите жанрове?

- Нито едното, нито другото. По-скоро ние непрекъснато живеем в някакви митове. Едновременно сме жертва на митове и сами си ги създаваме. Всъщност по този начин исках да направя повествованието по-правдоподобно, а мистичното да изглежда като приказен детайл в нещо конкретно, което да звучи реалистично. Така, както ние ежедневно живеем с мита, че този е добър, онзи е лош.
Ето например в София в момента има дебат за това дали да се строи паметник на съимператора на Диоклециан

- Галерий, който също е голям гонител на християните. Църквата казва: „Този злодей не трябва да бъде почитан по какъвто и да е било начин". Но ако не беше Галерий, може би нямаше да имаме Милански едикт, с който се признава християнството за равноправна религия. Защото именно гонителят на християнството, може би разкайвайки се за стореното в края на живота си, създава Сердикийския едикт - първия в новата история, опитващ се да ни помири, да помири различните ни гледни точки към Бога. След това той става основа за написването на Миланския едикт, който предопределя пътя на нашата цивилизация.

- Този роман, освен всичко друго, е и роман за вярата. Биха могли обаче да Ви обвинят, че сте се захванали с богоборство. С това демитологизиране на светците и свеждането им до обикновени хора. А също, че намирате за оправдани гоненията на ранните християни, извършвани от римските управници: в романа представяте Диоклециан като спасител на стария езически свят от един нов и агресивен религиозен култ, който иска да го разруши.

- Не мисля, че съм разрушила, накърнила, развенчала по никакъв начин, който и да е било образ от християнството, споменаван в романа. Въпреки че той звучи като демитологизация на образите - такива, каквито ги познаваме от мита и от свещените писания, включително и от жития на светците, моята власт, докато писах, беше, че тези хора - Св. Георги, Св. Мина, трябва да бъдат свалени на земята, защото те са били хора като мен и като Вас. Те са извършили подвиг, на който е способен, предполагам, всеки човек, който е дарен, има този талант - вярата в Бога, защото човек се ражда с него. Моята цел беше да се опитаме да погледнем на мита от поне още две гледни точки: светците са били хора, иконите на ранното християнство не са най-интересното нещо, имайки предвид какво се е създавало по това време в Римската империя; на гонителите на християните трябва да се гледа като на хора, на политици, които са били принудени да преследват вярващите в един опасен за тях религиозен култ, и трябваше да обясня в романа защо това е било така. По-скоро се опитвах да се отърся изцяло от съвременния прочит на християнството, на ранното християнство, да потъна, доколкото ми позволяват силите, изцяло в епохата, за да видим и една друга гледна точка, а другата гледна точка ни прави в някакъв смисъл по-богати.

Йоан Колев

Fakel.bg

Силвия Томова е родена на 9 юни 1973 г. в София. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски". Публикувала е в „Литературен вестник", „Литературен форум", „Словото днес", списание „Книгите днес" и др. 

Автор на романите „Кожа" (2001) и „Тит от Никомедия" (2012) и на сборниците с разкази „Добър ден, Р." (2006) и „Черни маслини и двама мъже" (2010).

Носител на Първа награда от Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев" (2007) и на приза „Книга на годината" на Академия „Либер" (2010). Нейни разкази са превеждани на хърватски, полски и беларуски.