"Европа търси талант", а победителите се избират с пазарлъци късно през нощта

/КРОСС/ Остават точно десет дни до крайния срок, който лидерите на страните от ЕС и Еврокомисията си поставиха, за да изберат за двете най-високопоставени позиции-на президент и на върховен дипломатически представител-най-достойните кандидати. Какво се случва междувременно зад синьо-златните кулиси?

Ако "Европа търси талант" беше телевизионно шоу, щяха да го свалят от екран още преди години като състезание без никаква тръпка, предвидено да възнаграждава посредствеността.

Малко неща могат да накарат Европейския съюз да изглежда по-непривлекателен за гражданите си и широкия свят, отколкото непрозрачния процес на запълване веднъж на пет години на висшите властови позиции в 28-членния блок.

Победителите се избират с пазарлъци късно през нощта не толкова заради опита, управленските им умения и познания, а понеже никой не е достатъчно склонен да им наложи вето.

В списъка се отбелязват правилните кутийки, а на журито се предлагат услуги в замяна на подкрепата за съответния кандидат.

28-те държавни и правителствени ръководители в ЕС, някои от които също може да се окажат кандидати, съставляват журито по подбора. Провалът им да постигнат пакетна сделка за това кой ще бъде новият ръководител на европейската дипломация, новият председател на Европейския съвет, който да ръководи срещите им, и постоянният председател на съвета на финансовите министри на еврозоната, изглеждаше огромен, но не представлява катастрофа.

Лидерите отново ще опитат да вземат решение в края на август и тогава може би ще разполагат с по-добре квалифицирани кандидати. Но първият опит привлече вниманието към някои от характеристиките на една потайна система, която отдава по-голямо значение на критерии като партийна принадлежност, равновесие между половете, баланс между влиянието на малките и големите страни и справедливото разпределение на местата между Севера, Юга, Изтока и Запада, отколкото на идеите или способностите.

След като опита да подпомогне сключването на такава сделка, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой отбеляза с разочарование, че всички тези фактори са много трудни за балансиране, когато има на разположение само два или три поста, а за постигането на консенсус са нужни 28 нации. Срещата на върха не можа да постигне решение, тъй като Полша и балтийските държави искаха една от висшите позиции да бъде дадена на кандидат от бившите комунистически страни, които са членове на ЕС от вече десетилетие.

41-годишната италианска външна министърка Федерика Могерини, която заема поста едва от 4 месеца, изглеждаше, че се насочва към външнополитическата длъжност със силната подкрепа на социалистическия премиер Матео Ренци, до момента, когато източноевропейците издигнаха възражения, настоявайки, че й липсва опит и че тя е прекалено мека с Русия в контекста на украинската криза. Освен младостта й, ключови предимства са, че тя е жена и е от лявоцентристкото политическо пространство, което би балансирало избрания председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, който е мъж от център-дясното.

Ренци беше толкова разочарован от проваления опит да превърне скорошната си победа на европейските избори във висша позиция за Италия, че предложи занапред Ван Ромпой да изпраща на лидерите sms-и, ако не е възможна сделка, за да им спести разходите за път.

Датската премиерка, 47-годишната Хеле Торнинг-Шмит влезе в надпреварата като фаворит за наследник на Ван Ромпой, но Франция не беше доволна, че страната й не е член на еврозоната, където има 18 държави, а длъжността предвижда председателство на срещи на върха, посветени на паричния съюз.

При толкова непрозрачни критерии рано издигнатите фаворити често отпадат от надпреварата и по-късно в играта се появяват изненадващи претенденти, което не позволява да се отдели време за хладнокръвна оценка на пригодността им.

Изборът през 2009 г. на първия върховен представител на ЕС за външната политика, който трябваше да бъде и заместник-председател на ЕК и ръководител на зараждащата се Европейска служба за външно действие, представлява истинска карикатура на тези обрати. Основната група лидери на ЕС тогава се съгласиха, че постът трябва да бъде даден на британец, надявайки се, че Лондон ще номинира тогавашния външен министър Дейвид Милибанд, който се радваше на уважението на своите колеги. Но Милибанд предпочете да остане у дома, надявайки се да оглави Лейбъристката партия и постът беше даден в последната минута на Катрин Ащън, която тогава беше еврокомисар за търговията, но нямаше външнополитически опит. Избягването на едно проблематично гласуване в парламента беше ключов фактор за избора й, тъй като тя беше член на Камарата на лордовете, неизбираемата горна камара на британския парламент.

Разочарован европейски дипломат тогава запита: "Ако отговорът е Катрин Ащън, какъв е бил въпросът?". Срамежлива пред медиите, но осъзнаваща статуса си, Ащън положи усилия да добие авторитет сред големите външни министри на Европа - и изглежда успя. Един слаб неин наследник сега би им бил по-удобен.

Докато Ащън отбеляза някои успехи като посредничи за първото споразумение между Сърбия и Косово и водеше преговорите по временното ядрено споразумение между Иран и световните сили, критици твърдят, че тя прекалено често не успява да действа в съседните на Европа региони.

Никоя самоуважаваща се компания, публична администрация или благотворителна организация не би се захванала да назначава председателя, изпълнителния или финансовия си директор по начина, по който ЕС го прави.

Обявените кандидати са малко и не се предвиждат интервюта за работа или възможности за разискване на програма. Претендентите често са принудени да отричат интереса си към позицията, към която се стремят заради страх от политическо унижение у дома, ако бъдат отхвърлени.Евроскептични политици твърдят, че се сключват задкулисни лични сделки като доказателство за "демократичния дефицит" в Европа и за липсата на връзка между гласоподавателите и европейските институции. Но възможните алтернативи като например прякото избиране на личностите на висшите длъжности в ЕС или даването на пълна свобода на държавите членки в избора на председател, така че да се състави екип от изявени таланти, са неприемливи за 28-те национални правителства.

По ирония на съдбата институцията, замислена да представлява общия европейски интерес, Европейската комисия, е последният бастион на суверенното равенство - всяка държава получава едно комисарско място.Т рудно е да си представим Германия или Франция - да не говорим за Великобритания - да позволят на председателя на Комисията да си избере, да речем, един изтъкнат икономист, критично настроен към правителството или експерт по търговия от опозиционна партия, макар и гениален. Предвид не най-добрия процес на назначения цяло чудо е, че някои от висшите представители на ЕС се оказаха велики лидери.

Жак Делор, който беше алтернативна кандидатура през 1984 г., след като лидерите отхвърлиха друг французин, за когото се смяташе, че е твърде федерално ориентиран, беше най-ефективният ръководител на ЕС от създаването на Съюза.По време на десетилетието, през което ръководеше Комисията, Делор изгради единния пазар и постави основите на единната валута евро.

След Делор някои правителства тайничко се заклеха никога вече да не избират силна личност. Неговите наследници бяха избирани отчасти заради съгласието си да се съобразяват с големите държави членки. Самият Ван Ромпой се появи късно в надпреварата, след като кандидатурата на Тони Блеър за първи председател на Европейския съвет не беше приета.

Докато обичащият медийното внимание Блеър можеше да бъде внушителен играч на полето на външната политика и да кръстосва земното кълбо, скромният Ван Ромпой си стоеше през повечето време у дома, търпеливо изграждаше компромиси и удържа еврозоната единна по време на дълговата криза.

В крайна сметка, системата за избор в ЕС може би има някои предимства.

Автор: Пол Тейлър, Ройтерс
Преводът е публикуван на glasove.com