България в триъгълника между Русия, Турция и Запада

/КРОСС/ Трескавите изявления и коментари на официална София от последните седмици пораждат много въпроси за външнополитическата ориентация на страната.

Бойко Борисов например пред Американската търговска камара: "Ние сме едно, ние сме приятели, аз иначе нямаше така да ви говоря. Признали сме военното крило на "Хизбула" за терористична организация. Спрели сме три големи руски проекта. Спрели сме руски самолети над морето. Това, ако не е партньорство, какво е?" „Толерираме американския бизнес в България дори когато не е много за толериране." „Гледат само себе си, да погледнат и моя проблем. Това отива на електромера на всеки български гражданин."
Целият смисъл на речта му се свеждаше до това, че България фаворизира САЩ в ущърб на Русия, но не получава нищо в замяна.
Картината става още по-интригуваща, ако добавим похвалите към Путин на знакови евроатлантици - „Путин излъчва сила и присъствие, а Западът не е силен под ръководството на Обама" (Соломон Паси). Познаваме тези хора и техните умения пъргаво да се ориентират към силата и затова критиката към Обама в наш контекст звучи прекалено двусмислено.
Всъщност най-много впечатлява аргументът „врагът на моя враг е мой приятел" - ние, оказва се, сме жертвали много, за да навредим на външнополитическите съперници на САЩ.
Същевременно, понякога и в същия ден, премиерът се изповядва в любов към Русия: "Ние няма да се поддадем, тъй като винаги съм знаел, както и православната ни църква, и народът, обича руския народ, както и самият аз." Обеща в Стара Загора на следващия ден след като спечели изборите да се вдигне и да отиде в Москва, за да говори с Путин за "Южен поток". Като се има предвид, че на местни избори всички партии са победители, правителственият самолет би трябвало вече да загрява двигателите за понеделник. Но знаем, че Борисов, особено преди избори, е перфектен социолог - говори това, което се харесва на минимум 70% от българите.
Москва също постепенно осъзнава този факт. Сергей Лавров си позволи непозволимото за един дипломат - да посочи очебийното: "Тази сутрин прочетох с изумление цитат от изказване на премиера Бойко Борисов, който е заявил, че България се е отказала в интерес на САЩ от осъществяването на енергийните проекти с Русия... а сега САЩ трябва да помогнат на България да получи безвизов режим и така нататък. Просто е поразително как хората не се стесняват да правят подобни изявления. Бих се срамувал пред народа си, пред избирателите."
Смисълът на този коментар е, че българското правителство се държи, сякаш не притежава дори зачатъци на суверенитет. За съжаление независимостта може да се цени в Русия и САЩ, но у нас важи само по време на националните празници.
Борисов моментално влезе в обяснителен режим: "В България моето изказване се тълкуваше като "нахокване" на американците, а в Русия - по друг начин. Всеки за вътрешнополитическа консумация може да го използва както иска. Аз съм бил честен към избирателите и те са ме избирали именно заради това, че дали са американци, или руснаци, когато има нещо нередно, аз го показвам."
Ако се абстрахираме за миг от пристрастията и кой какво е казал, лесно ще забележим факти, от които личи именно липсата на суверенитет. Проблемът е, че докато вежливостта на офицална София в двете посоки е словесна, тази към Вашингтон е и реална. Скандалът с „Розовата лопатка" (Purple shovel) открехна завесата пред българската роля на подставено лице във въоръжаването на „умерено бунтуващите се" в Сирия от Пентагона. Това е пряко нарушение на оръжейното ембарго на ЕС. Изиграхме ролята на пешка в кампанията на САЩ и Израел за обявяване на "Хизбула" за терористична организация. "Белене", "Южен поток", "Бургас - Александруполис" - трите най-важни инвестиции в страната ни са погребани. МИГ-29 на стойност стотици милиони, ако не милиарди, са обречени на бракуване в близките години. Закупуването на трета ръка ескадрила от западен производител вече е само въпрос на време. София стана част от един сърп от страни, които по команда блокират всички начинания на Москва. Сърпът започва с Варшава и завършва с Багдад. Пример - операцията в Сирия, макар начинанието напълно да съответства на Устава на ООН. А в какво на практика се изразяват нормалните отношения с Москва? Който знае, да каже.
Всъщност волю-неволю и Борисов, и елитът ни се натъкват на фундаментална истина за съществуването на съвременната българска държавност от Освобождението насам: тя е родена от съперничествата в триъгълника Русия - Турция - Запад. Цялата ни история с нейните несполуки и скромни удачи е плод на този напрегнат баланс. През 19-и век балканските страни се откъсват от Турция поради настъплението на Русия на юг, към периферията на отслабващата Отоманска империя. Трите големи сили са си отваряли ушите за нашите искания само тогава, когато са ни възприемали като значим фактор в отношенията помежду им. Русия ни спасява при Съединението, за да не си върне Турция Княжеството; Антантата ни предлага териториални придобивки преди присъединяването към силите на Оста; Германия ни дава и обещава още такива преди влизането в Тройния съюз, Русия ни индустриализира и урбанизира, за да укрепи южния фланг на Варшавския договор срещу НАТО (Гърция и Турция).
Тоталното поглъщане от който и да е от тези полюси обаче винаги ни е сковавало - 500 години отоманско владичество, германска зависимост, съветски модел. В днешно време не жънем ли все повече плодовете на автоматичното подчинение на ЕК? Не ни ли става все по-горещо от ролята на маша, с която Вашингтон разръчква огньовете на изток от нас.
За съжаление държавата ни не вижда голямата картина и се блъска в тези истини като в лабиринт. В наш национален интерес е послушанието да е с мярка, да не поднасяме преките си интереси като контрибуция в нозете на поредния император, а винаги да искаме нещо в замяна на чуждите искания. Какво е построила наистина Америка у нас през последните 20 години? Ценностите са важен ориентир, но не могат да са единствен, докато великите сили демонстративно не ги спазват. Политиката „аз съм част от твоята банда - подхвърли ми нещо" не ни печели дори лакейска ливрея.
И един още по-стратегически въпрос: изгодно ли е дългосрочно за България Русия да бъде отслабена, отблъсната на изток, разпарчетосана дори? Хайде да речем, че подобна авантюра завърши без ядрен холокост. Мисля, че отговорът е "не". Тук интересите ни просто не съвпадат с експанзията на САЩ. Държавата ни, както казах, е акуширана от един триъгълник. Ако той се превърне в права линия, едва ли ще оцелеем дълго.

Автор: Чавдар Найденов

"Труд"