Геополитиката на новия световен ред

/КРОСС/ Основната цел на конфликта с Русия в печелившия за САЩ и НАТО вариант са не само материалните фактори (контрол над териториите, ресурсите, технологиите, отсрочката от финансова катастрофа и др.), колкото отстраняването на Русия като сила, възпрепятстваща налагането на новия световен ред (НСР).

Една от последиците на украинската криза за Русия – това е поляризацията на политическия живот и растящата тенденция нещата да се назовават с истинските им имена.

Украйна, както много експерти предполагат, би останала спокойна, ако не бяха острата криза на системата на виртуално-финансовия капитализъм и политическата деградация на САЩ и Европа. Надявайки се да избегне поредния катастрофален банково-финансов колапс, Вашингтон стартира отдавна подготвения да избухне украински проект с цел да провокира Русия към въоръжен конфликт с Украйна и като наказание за това да нанесе на руската страна непоправими щети с глобални последствия. Ако всичко се развие по американския сценарии и Русия загуби (което е малко вероятно, но трябва да се има предвид като най-лош вариант), администрацията и финансовите кръгове, покрай получаването на контрола над териториите и ресурсите на Русия, могат да припишат за сметка на войната дълговете на Федералната Резервна Система на САЩ, да свалят поредните „балони” на пазара на ценни книжа и, както винаги, да спечелят добре, а Америка да възстанови господството си в световната политика и финанси. Експертите смятат, че всичко това е изключително опасно и са необходими кардинални решения и действия.

Трябва да отбележим, че благодарение на ситуацията в Украйна в речника на днешните руски политолози започват да се връщат в обръщение, с някои поправки от гледна точка на актуалността на оценката, термини със столетна давност от дискусиите за смисъла на тогавашното световно устройство – „финансова олигархия””стремеж на финансовия капитал към контрол на източника на суровини”, „икономическо и политическо преразпределение на света” и др. Днес на това казват: „финансиран капитализъм”, „всеобхватна парадигма на монетаризма”, „стремеж към глобално доминиране” и т.н. Това е добре, защото де се върнеш към истините, без значение на кого принадлежат те, винаги е полезно – това е то, духът на историята и времето. Но това е и печално – както стана ясно, в щафетата на времето се предава и лошото: операция „Украйна” е доказателство за това, че картината на света с финансовата криза, геополитическата борба и войните като средство за изход от катастрофите си остават непроменени във времето. За сто години нито политиците, нито учените успяха да разрешат екзистенциалните проблеми на човечеството, същността на кризата си остана същата, и те застрашават света в много по-голяма степен, отколкото преди век. Променя се не същността на устройството на света, а детайлите –  мястото, времето и разположението на играчите. Днес Съветският Съюз, където тезата за имперализма като висш стадии на капитализма бе една от основите на мирогледа и политиката, изчезна – да се построи комунизъм, дори достоен социализъм не се получи, постсъветските страни се разделиха и всяка от тях пое по свой път, по пътя на пазарното стопанство и демокрацията; САЩ повече от две десетилетия бяха център на еднополярния свят, а когато еднополярността не се случи, те си приписаха статут на „изключителност” и се стремят към господство не по-малко агресивно, отколкото по времето на „студената война”; съчетавайки националния дух, социализма и свободата на предприемачеството, Китай постигна чудеса в своето развитие, като се превърна във втора по големина държава и старателно, но точно изпълнява мисията за сдържане на американските ексцесии; бюрократите от ЕС и европейските политици се задоволяват с ролята на млади партньори на САЩ; страните от бившия „трети свят”, както и преди, живеят както могат – слабите просто оцеляват, а силните се развиват. А Русия, влизайки в редиците на западния финансово-политически елит, придоби някои неща, някои загуби. На принципа проба-грешка разбра: клубът и отборът не са за нея, а елитът изобщо не е такъв, за какъвто се представя – те искат не партньорство, а поглъщане на активите й и подчиняването й на собствените си интереси. Без да излиза от клуба, Русия заяви намерението си да продължи по своя път, като поиска изборът й да бъде уважен – и в резултат на това получи враждебен режим край границите си и криза без надежда за скорошно урегулиране.

Украинската криза може да приключи по различен начин за Русия и света. Благоприятното за Русия разрешаване би позволило и на нея, и на Украйна да избегнат бъдещи големи загуби, а за всички останали да не потънат във всеобщото противопоставяне и да спечелят време, за да излязат най-накрая от задънената улица, в която се намира света от изграденото на принципа на върховенството на парите и печалбата,  устройство на живота. Специфичният опит на двете революции, възстановяването на разрушенията и реализацията на големите проекти в науката и икономиката дават на Русия надежда да бъде по-успешна, отколкото през миналия век, като генератор на идеи и устройство на живота, което би позволило запазването на връзката на времената, истинската човешка цивилизация, както и  да направи възможно разрешаването на проблемите на развитието без войни. За да постигането на всичко това, Русия трябва да промени самата себе си и заедно с единомишлениците си да промени света.

Ако западният сценарии се реализира, то има опасност човечеството да премине в кардинално ново състояние и картината на света да се промени безвъзвратно. Малцина обаче, могат да видят картината на бедствията.

Украинските марионетки

Поведението на украинските власти в кризисната ситуация е до такава степен некомпетентно и безотговорно, че думата „политика” в случая е крайно неподходяща. Всичко изглежда така, че в условията на гражданска война и нарушаването на връзките със съседната страна и основен търговско-икономически партньор, правителството сякаш не вижда реалиите и провежда курс на разрушаване на икономическия потенциал, и превръщането на Украйна в кредито- и импортозависима страна. Но това не е така. Действията на властите следват точна логика и изхождат от двойните политико-идеологически основи, сформирани въз основа на „революцията на Майдана” и установяването на режим. Едната от тези основи е враждата и борбата с Русия, както и с всичко руско. Антируският мандат е издаден от спонсорите на украинските лидери, за да оправдаят действията им и да припишат на „врага”, т.е Русия, всички минали и бъдещи грехове и провали. Също толкова тотално, но с друг знак, е установяването на „интеграция без граници” с Европа и Америка. Двойната основа – проста и удобна схема на работа на лидерите и структурите на режима, мотиватор и оправдание за съществуването му в страната и зад граница: Украйна е на предния край на борбата на цивилизования свят и се противопоставя на Русия, една от основните заплахи за света (спомнете си изказването на Б. Обама от 24 септември пред Генералната асамблея на ООН), носи жертви и загуби, а за това цивилизованият свят трябва да й оказва помощ по всякакъв начин и в най-скоро време да интегрира Украйна в своята зона на разцвет и свобода. Помощ се оказва, но според Киев, това явно не е достатъчно – проблемите не се разрешават. Нескончаемите молби пред Вашингтон, Брюксел, Бон, МВФ и др. за нова и все по-голяма помощ и статус, гарантиращ сигурност на режима и членство в клуба на избраните – това е основната посока, към която са насочени усилията на украинските власти. Икономиката, финансите и социалната защита се рушат непрестанно, безработицата се повишава драстично, но на властите не им е до това – те са твърде заети с осигуряването на финансови потоци за борба с „руската агресия” и подкрепата на бойния патриотичен дух на населението. В продължение на дълги години чуждите спонсори формираха и, в хода на Майдан -2, съзнателно доведоха на власт в Украйна сили, идеология и практика, идентични на това, което се случи в Германия през 30-те години на миналия век. Някои украински групировки открито и почти без да променят приеха и узакониха нацистките ритуали и символика. От нацистките наративи от 30–те години е унаследен и реваншизмът в днешните дела, но с други амбиции – неговият украински вариант е насочен само срещу Русия. Американските и европейските спонсори не хранят илюзии за случващото се в страната, те виждат състоянието й, но за тях проблемите в Украйна са вторични, нейната главна ценност е възможността, ако е необходимо, да сблъска Украйна с Русия в по-големи стратегически цели. За запазването на това състояние е достатъчно Киев да бъде държан на къс повод толкова, колкото е необходимо, ресурси за това ще се намерят. САЩ и страните от НАТО в значително по-големи размери, отколкото е заделял през 30-те години на миналото столетие големият американски и британски бизнес за установяването на нацисткия режим в Германия, оказват финансова, военна и консултативна помощ на военната машина на Украйна и строителството на агресивна антируска държава.

Очакваният в Украйна есенно-зимен парад на вътрешни кризи – финансова, икономическа, политическа, социална, енергийна, както и свързаното с всичко това повишаване на вътрешното напрежение, поставя режима пред перспективата за масови протести. Досега реакцията на властите на протестите се свеждаше до репресии. В случай на масови протести режимът, от една страна, използва сила, а от друга – съвместно са американските и европейските структури може да използва ситуацията за започването на нов кръг на противопоставяне на Русия. Вероятността от подобен развой на събитията е голяма – очаква се, че след парламентарните избори през октомври съставът на Върховната рада да бъде крайно националистичен, репресивно настроен и антируски. Политиката на парламента ще бъде определяна от „партията на войната” от няколко фракции. Вече в хода на изборите протича съревнование в радикалност на антируските лозунги, партиите се въоръжават, устройват кървави провокации с цел още в началото да предизвикат протести, а след това жестоко да ги потушат. За обостряне на обстановката трябва да се подготвяме още сега.

Някои експерти определят войната на украинските власти срещу Новорусия и кризата като цяло като „войни с посредници” от типа на «proxy  wars» от 60-80-те години на миналото столетие. Това е неправилно. Терминът „война чрез посредници” е бил в употреба по времето на двуполюсното устройство на света и глобалното съветско-американско противопоставяне. В тази епоха след възникналите в „третия свят” революции, държавни преврати и граждански или междудържавни войни, биха могли да стоят или САЩ, или СССР: в някои конфликти свръхдържавите са подкрепяли своите политико-идеологически привърженици, което е позволило да се борят за укрепване на позициите си не сами, а чрез посредници, избягвайки по този начин пряка конфронтация. Параметрите на украинската криза се отличават приниципиално от концепцията „война чрез посредници” и схемата «proxy  wars».

Войната между въоръжените сили на Украйна и Новорусия, вероятно, ще продължи, тук обаче враждуващите страни не влизат в графата посредници. Това, че многочислените демонстрации и митинги в градовете в югоизточната част на страната преминаха под руските флагове, съвсем не означава, че Русия е подготвяла тези шествия и впоследствие е формирала протестните власти и опълчението на ДНР и ЛНР като свой посредник в противопоставянето с Украйна и армията й като посредник на САЩ и Европа.  Подобно нещо не е имало. Русия би предпочела, ако е възможно, да не се ангажира с вътрешните украински събития – нито в Крим, нито в Югоизточна Украйна. В Русия, за разлика от САЩ, не са били разработвани нито стратегически, нито тактико-оперативни мероприятия за Украйна. Що се отнася до Крим, то Москва в тази ситуация не се е подготвяла предварително, а просто е реагирала навременно на сериозната заплаха за своята сигурност. Безкръвната акция в Крим стана възможна само по силата на уникалната обстановка, когато болшинството от населението на полуострова недвусмислено прояви преди и след референдума волята си, а командирите на украинските военни части в Крим, виждайки ситуацията, сметнаха за добре да не изпълняват заповедите на тогавашния главнокомандващ ВС А. Турчинов и да стрелят по руските военни. В Донбас реалността бе друга – по времето на самоопределянето на Крим нито ДНР, нито ЛНР, нито въоръжените групировки съществуваха. Донецка и Луганска република възникнаха като стихиен отговор на населението в Югоизточна Украйна, които не се побояха от гонителите в новата власт – агресивните майдановци и групите на „Десен сектор”, вилнеещи в градовете в тези райони на страната. Хората видяха облика на тази власт, разбраха, че ги очаква русофобия, расизъм и терор (репресиите по един или друг начин засегнаха повече от 2,5 хил. души, в това число и водача на първия етап от съпротивата в Донецк Павел Губарев) и се организираха, за да защитят правото си да живеят, така, както смятат за добре, а не така, както възнамеряваше да им наложи със сила враждебният режим на новата власт. Създаването на протестни администрации и тяхното развитие, днешното сложно положение и продължаването на работата с местната власт, както и изпратените от Киев губернатори-олигарси – всичко това е отделна тема, засега слабо осветена, но няма никакви основания за това, Москва да бъде представяна така, сякаш е планирала разрушаването на страната и е поставила в Донецк и Луганск за „война на посредниците” с Украйна по-рано подготвени десанти на руски управници и военни от специална обучена армия. Ако приемем гледната точка на Киев и сметнем, че Москва и Киев воюват пряко и с украинските ВС се сражават не местните опълченци, а нахлулият в Украйна агресор, т.е редовните руски войски, то „войната чрез посредник” също не излиза правилно определение – всички, дори и украинските „ястреби”, разбират, че няма никаква война между въоръжените сили на двете страни. В „горещ” материал за медиите и политиците може да се превърне темата за гибелта на прикрепените към ВС на Украйна служители от американските и европейски държавни структури и частни военни компании (ЧВК) във военните сблъсъци с формированията на Новорусия, в състава на които влизат руски доброволци. Възможно е да е имало преки сблъсъци с летален изход между руски и чуждестранни участници в бойните действия, но конкретно за тях никъде не се съобщава. Има загинали и от тази, и от другата страна – в частност, 25-ма сътрудници на американските спецслужби (ФБР и ЦРУ) и 160-ма служители на ЧВК Academy (2), а руските медии, без да уточняват броя, информираха за погребването на руски доброволци. В политиката сюжетът не е бил изострян, но ако войната стане по-мащабна и интензивна, историята с войната между руснаци и американци (поляци, литовци и др) може да приеме друг обрат. Но и това няма да бъде „война чрез посредници”.

Украинската криза не се вписва в стандартните схеми и прецеденти.

Украинската криза може да бъде характеризирана като пример за това, на което в днешните условия са способни акционерите и изпълнителите на геополитическия проект в хода на операцията за придобиване на контрол над страната и най-краткото преформатиране на живота на народа и държавата на „адаптивна” територия.

Украинската ситуация е невиждана от времето на виетнамската война от 1965-1975 г. по сложност, а може би тя е дори по-твърда и мащабна невоенна конфронтация между Запада, от една страна, и Русия, от друга. Общият сценарии и евро-американските операции приличат на технологията за развитие на конфликта в нашумялата през 1965 г. книга на американския аналитик Г. Кан „За ескалацията” (Г. Кан определя 17 стъпала на стълбата на ядрената ескалация между САЩ и СССР; интересно, на кое ли стъпало се намира украинската криза от гледна точка на автора и какво следва да очакваме от това). Историята, оперативният замисъл, демонстративната враждебност на САЩ, НАТО и ЕС, както и откритото несъблюдаване от страна на Запада на нормите и правилата на поведение, позволяват да стигнем до извода, че в борбата срещу Русия САЩ и Евросъюзът са направили глобални залози и разчитат рано или късно на победа.

Украинската криза срещу Русия

Твърдото отношение на безкомпромисност към Русия може да се открие още през 2013 г. във връзка със сключването на договора за асоциирането на Украйна с ЕС. На разбираемата и напълно законна загриженост от руска страна от сериозни загуби за Русия, породени от това съглашение, ЕС реагира съвсем непривично и изведнъж някак не по европейски твърдо. Тя категорично отказа дори да обсъди въпроса. Докато Русия, защитавайки интересите си, се опитваше да въздейства на Янукович, твърдостта на ЕС нарастваше, а към нея се прибави и твърдостта на Вашингтон. Неотстъпчивостта на Брюксел се превърна в един от факторите, довели до Майдан -2 и последвалите след това събития. А през септември 2014 г., след всичко, което се случи, ЕС изведнъж се съгласи с необходимостта да отчете интересите на Русия и прие решение да отложи изпълнението на подписания и ратифициран договор за присъединяване на Украйна към ЕС до края на 2015 г.! Сергей Лавров коментира това решение на Ес по следния начин: „В резултат, те стигнаха до това решение, но с цената на хиляди човешки животи, огромни разрушения и създаването на криза в цяла Европа”(3). Тук можем да добавим –  и в цял свят. Политологът м. Леонтиев се изказа по повод на това решение по-категорично, без дипломация: „Трябваше да се разруши цялата конфигурация от взаимоотношения в Европа и света, да се развалят отношенията на огромен брой компании и корпорации, изграждали с десетилетия сътрудничеството си с Русия, трябваше да се пролеят реки от кръв, да бъде превърната Украйна в някакъв огромен банкрут, да се унищожи значителна част от инфраструктурата и потенциала на Донбас само заради това, да се върнем именно към тази схема, която Русия предлагаше още преди преврата…”(4). В евробюрокрацията обаче, не изпитват никакви угризения на съвестта във връзка със стореното. В ЕС, управляващ структурата на европейската демокрация, разсъждават по следния начин: еврочиновниците в тандем с „по-големия брат” САЩ, изиграха ролята си и работата е свършена – държавният преврат бе извършен, властите в Киев имат свои хора-евроинтегратори, конфликтът с Русия и войната с Новорусия са активирани, санкциите са въведени, и сега може да се отдаде дължимото на правото и здравия смисъл и да се покаже в друга светлина. Според евробюрократите ЕС няма никакво отношение и вина за нанесените в бъдеще вреди на Русия и Украйна.

Трябва да се работи над това, за да се състои някога разбирателство, установяващо мярката поне на политическа отговорност на ЕС. Нарушавайки собствените си принципи, норми и самия дух на ЕС, който сякаш отдавна присъства във взаимоотношенията с Русия, евробюрокрацията изпълни функцията на спусък, отприщил украинската криза.

Русия не бе готова за подобен обрат в мисленето и действията на „партньорите си”. Скоростта на преминаване на САЩ, НАТО и ЕС към политика на твърда конфронтация бе удивителна, макар още през януари 2014 г. информираните лица в Русия едва ли са си представяли какъв интензитет и размах ще придобият в най-скоро време събитията и как ще започнат де се държат тези, които Русия доскоро наричаше свои партньори. Днешната реалност са редовните нападки на Обама, Меркел, Камерън, европейските политици, чиновници на ЕС и НАТО и безразборните американски и европейски санкции, които обикновено се прилагат по отношение на много вероятен военен противник и по своята същност се доближават до икономическа война. За украинските власти няма да говорим – за степента на враждебност по отношение на Русия достатъчно показателни са жестоките наказателни операции срещу проруското население в Донбас и в другите югоизточни региони на страната, провокацията с малайзийския самолет, пускането на информацията за това, че се подготвят апокалиптични провокации срещу Запорожките АЕЦ, крайно безотговорното, но не предизвикало адекватни оценки от страна на американските и европейски политици, изявления на украинския министър на отбраната за разработването на украинско ядрено оръжие за война с Русия и използването на руската страна на тактическо ядрено оръжие в Новорусия и още много други. През втората половина на септември в украинските медии бе хвърлен шедьовърът на столичната щабна и пропагандистка мисъл – терминът „руско-терористични войски”.

Нажежаването на страстите около Русия отчасти може да се обясни с емоциите около провала на кримската част от американския проект. Появилата се през юли в интернет пространството в Испания публикация (възможно дело на една от руските спецслужби) разкрива една от най-важните цели на февруарския преврат в Киев – ликвидирането на автономността на Крим, отделянето на Крим от руските военни обекти и разгръщането на полуострова на военна инфраструктура на САЩ през 2014-2015 г. (5).  Тази информация е потвърдена и от други източници. Силата на негодуванието е напълно разбираема в такъв случай – осуетена бе толкова важна и мащабна геостратегическа операция!

Особена тема е и тоталната информационна война срещу Русия. Тя се води с пристрастие по стандартите на военното време, повсеместно, с всички достъпни средства сред всички възрастови, социални и професионални групи, от висшите властови структури до детските градини – и постигна сериозни резултати. Утвърждавайки, че никога досега украинците не са били  толкова единни както сега, Порошенко е прав, но, за съжаление, това единство е на антируска основа. Информационната война не бива да се възприема несериозно – внедреният в съзнанието на болшинството от населението на страната агресивен русофобски манталитет, вече намира изблик в практически действия вътре в Украйна, а и извън нея.

За целите и характера на конфронтациите  говори не само обхваналата страната демонизация на всичко руско, но и тясната специфична програма за зомбиране, като придвижването в информационното пространство на Украйна и на света от ноември (!) 2013 г. на така наречената „политтехнология на декапитацията” (обезглавяване) по отношение на Путин – тотално и без всякакви задръжки и скрупули, очерняне в медиите на държавния глава, обявен за враг. Можем да добавим и западната практика да не кани на международните мероприятия, отдавнашната технология на „неръкостоскането” и демонстрацията на нежелание от общуване. Подобни методи са използвани и срещу Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи и други лидери, конфронтацията с които още от самото начало е планирана да бъде доведена докрай. В Украйна през август 2014 г. се стигна дотам, че в Киев леките автомобили се движеха с надписи на задното стъкло „Търся убиец на Путин”. Кампанията срещу руския президент се води не само в Украйна, но и в цяла Европа, в САЩ, и въобще, навсякъде, където е възможно. Смисълът и задачата на тази кампания е внедряването в масовото съзнание на мисълта за това, че руският лидер и самата страна са извън закона, срещу тях ще бъдат справедливи в близко или по-далечно бъдеще всякакви действия.

На кого е нужно това и защо?

Благославяйки Киев във войната в Донбас под лозунга „противопоставяне на руската агресия”, уредниците, разбира се, разчитаха на победата на украинските войски над опълченците или измислените руски войски, а не на това, че Русия няма да остане безучастна към съдбата на хората, изтребвани от геноцида, и да осъществи хуманитарна интервенция, за да ги защити. Реални основания за хуманитарна акция в Русия имаше. Изказванията на Обама, американските политици и военни относно това, че САЩ нямат намерение да се намесват във военния конфликт с Русия във връзка с украинската криза, не бива да бъдат възприемани като достоверни, тъй като операциите в Украйна се провеждат в духа на концепцията за „съвременно сдържане”, което означава устройване на все по-големи провокации и принуждаване на Русия да прибегне към действия, които по своя воля в нормална обстановка тя не би извършила (въпросът за доверието на американската администрация е тема на отделен сериозен разговор). Целта на провокациите е всеки път конфронтацията да бъде въвеждана на ново ниво с нов набор от наказания и загуби. Изкачването по стълбицата на ескалацията по замисъл трябваше да доведе до пряк сблъсък между военните сили на бившите братски славянски страни, а след това по един или друг начин, до конфликт между Русия и НАТО с възможното преминаване от локален към регионален, с перспектива, както и да ни се струва немислимо това днес, глобален въоръжен конфликт, с който да започне обратното броене на друг проект. Това считат експертите, предимно западните.

Конфликтът, ако се състои, няма да прилича по нищо на войните от предишните поколения. Не е толкова важно в коя от съществуващите военно-научни категории ще се впише този конфликт, какво ще бъде названието му – дали световна война, трета, четвърта или някаква друга. Може да бъде и ядрена или неядрена, ако например във ВС на САЩ още от самото начало на конфликта постъпи разработваното сега неядрено оръжие, наречено „Бърз глобален удар” – БГУ, характеристиките на който би трябвало да позволят в най-кратък срок да бъдат нанесени върху най-важните обекти удари, подобни на тези от ядрено оръжие по действието на поразяване, но без ядрен заряд и без последствията на ядрения взрив. Приливите и отливите на украинската криза, колебанията между агресивността и призивите за дипломатично решение в изявленията на политиците на САЩ и НАТО могат да бъдат свързани, покрай всичко останало, и с въвеждането в строй или обратно, задържането на реализацията на проекта на БГУ или някакъв друг вид въоръжаване.

Името на конфликта не е принципиално, то може да бъде измислено. Въпросът е в друго. Технологиите на медиите превръщат малка война в голяма и обратното, правят виртуалното реално и играят както никога досега, огромна роля в световните събития. Според ориентацията на поръчителите световните медии могат да придадат на един конфликт мащаби, които всъщност не са такива, и да обявят за победители или жертви тези, които всъщност отново не са такива – наред с примерите за политическо манипулиране на фалшификатите на медиите в Сирия, по-рано и в Ирак и други страни, украинската криза е доказателство за това, че западните страни все по-често използват мошеничеството на медиите за официално обосноваване на външнополитическите си акции. Главният въпрос днес е – може ли украинската криза да прерасне в мащабен регионален или глобален конфликт? Нали смисълът на големия конфликт, както и в миналото, е победата на едни държави и поражението на други, в резултат на което или се променя кардинално, или си остава същото в основата, но се подобрява световния ред и неговите ценности, норми и правила на живот и поведение на хората, обществата и държавите.

Отговорът е еднозначен – безусловно, да. Ако банково-демократичната върхушка на Запада сметне, че има реален шанс да спечели и моментът е настъпил,то силовият конфликт от какъвто и да е мащаб, може да се състои. Финансовите, икономически, геополитически, военно-стратегически и други мотиватори на САЩ  за това да опитат късмета си във военен сблъсък с Русия са известни – придобивките в случай на успех ще бъдат огромни. В изказването си пред Нюйоркския съвет за международни отношения на 30 септември т.г. американският заместник-министър на отбраната Р. Ворк поясни, че принципно уникалният по своите възможности американски военен потенциал, вече може да бъде използван днес по всяко време и във всяка точка на земното кълбо, обаче ВС на САЩ не са достатъчно готови за подобна мисия, и този недостатък ще бъде поправен в близките от 2 до 4 години, за което ще бъдат заделен съответният бюджет (6). Ако днешната или бъдещата американска администрация сметне, че е достатъчно силна и готова да пристъпи към конкретни действия, то това е напълно възможно – именно такъв срок е предвиден в маршрутната карта на украинския или няколко кризи наведнъж. Действително, в продължение на десетилетия за военни цели са похарчени толкова много средства – може би, настъпи времето, когато военната машина трябва да заработи?

Не всичко е толкова просто обаче – глобалният замисъл означава за поръчителите и изпълнителите даже екзистенциални рискове. Реалистите в политическите и военни структури на вашингтонската администрация разбират, че да се планира и разгърне война е лесно, но никой не може да даде гаранции за победа, а провалът на замисъла няма да бъде просто неуспех в задгранична война, регионална и дори глобална. На карта в този случай е поставено много повече – става дума за глобалното бъдеще, за устройството на живота и световния ред на човечеството, за новата картина на света.

Висшата цел на конфликта с Русия в победния за САЩ и НАТО вариант са не само материалните фактори (контрол над териториите, ресурсите, технологиите, отсрочката от финансова катастрофа и др.), колкото отстраняването на Русия като сила, възпрепятстваща налагането на новия световен ред (НСР). Вашингтон отдавна смята, че Русия с нейното поведение трябва да бъде поставена на място, и разработваха мерки за въздействие над нея. Сама по себе си линията на Русия в украинската криза, според тях, заслужава най-суровото наказание, и не само защото тя твърдо се съпротивлява на сключването на нанасящото на нея самата огромни поражения съглашение Украйна-ЕС, не допусна разправата на Киев с Крим и експанзията на Пентагона в Черно море, а също така и подкрепя населението в югоизточната част на Украйна в борбата за неговите права. Горепосоченото бе само по себе си напълно достатъчно за наказанието, но всичко това бе още и посегателство на невидимото, но напълно реално обстоятелство – графикът на движение на по маршрутната карта на НСР. Поръчителите на НСР използваха създадената от самите тях кризисна ситуация в Украйна и около нея в духа на разпространения днес постулат – „криза – това не е само криза, но и възможност за разрешаване на проблемите” що се отнася до Русия – бе решено остротата и мащабите на конфликта да бъдат превишени в пъти. Вероятно такива именно идеи са възникнали в началото на 2013 г., когато стана ясна твърдата позиция на Русия по въпроса за присъединяването на Украйна към ЕС.

НСР – това е вид световна антицивилизация, която, ако проектът бъде осъществен, би означавалакоренен преврат в цялото устройство на света и начина на живот на човечеството. Акционерите в НСР не крият съществуването на този проект, но рядко говорят за него в детайли. Те имат какво да крият. Мониторингът на достъпната информация за НСР показва, че ако проектът бъде реализиран, в миналото ще останат: суверенитетът и независимостта на държавите, националната икономика, правата и свободите на гражданите, демокрацията, политиката, както и духовните ценности и основите на живота на хората – семейството, моралът, съвестта, справедливостта, културата, историческата памет, хуманитарните науки и др. Забележимо съкратилото се население на света ще се състои вече не от хора, а от роботизирани био обекти  и трансхуманоиди, получавеци-полукомпютри (homo  electronicus ). Необременени от ненужни «забрани, знания и предразсъдъци от миналото» тези трансхуманоиди ще водят програмиран безпроблемен живот под контрола на електронни информационни центрове и ръководства на териториални (местни власти) и глобални (световното правителство) топ-мениджъри – наследници на днешните американски и европейски парични и властови елити. Банково-бюрократичната върхушка на Запада смята да установи НСР за век и вече десетилетия внедрява неговите различни начини в живота на хората и държавите (на доларовата банкнота на САЩ е написано  «novus  ordo  seclorum» – „новият ред на века”). Резултатите са налице – както е известно, много от ценностите и основите на днешния живот се рушат, деградират, съзнанието и нормите на поведение се променят, забраненото и срамното се превръщат в норма и се поощряват, хората се превръщат в електронно-зависими, стават все по-примитивни.

За ускоряването на реализацията на НСР е създаден международният форум „Глобално бъдеще -2045” с най-богатите спонсори. Форумът предстои да се превърне в световно движение, а след това и в световен ред, след което ще бъде създаден универсален кодекс от световни закони, за съблюдаването на които ще следи световното правителство или управител. По този начин поредните изследователи на човечеството обещават да затворят завинаги пътя към миналото и до 2045 г. да направят всички здрави, щастливи и безсмъртни. Наред с прекрасните лозунги е обявен и главният противник на това светло бъдеще – „национално-ориентираните идеологии”, които, според определението, нямат място в НСР.

Тези схеми обаче, срещат сериозни препятствия. За да хвърлят в „дупката на историята” (термин от Дж. Оруел, „1984”) стария свят с неговите предразсъдъци, е необходимо глобалното еднообразие и контрол над всички хора и територии в света. Подготвяйки установяването на НСР, мениджърите на новия живот чрез информационните технологии – образование, медии, реклама и все по стесняващия културата виртуален свят на развлекателната индустрия, коренно променят ценностите и създават нова матрица на съзнанието. Всичко това се осъществява във всички страни, без изключение чрез повече или по-малко формалните търговски технологии, които в продължение на десетилетия преформатират съзнанието на хората,внедряват нови и отесняват все още съществуващите кодове и понятия. За създаването на НСР днес вече е готово много – примитивизацията на всичко и всички и замяната на картината на света се извършва с пълна сила. В глобален, а дори и държавен мащаб обаче, „смяната на мозъка” и осигуряването на готовността да се влее в редовете на привържениците на НСР съвсем не е навсякъде и невинаги преминава успешно. Присъединяването към лагера на НСР на нови територии и народи по политически път или чрез сила, е важна част от стратегията на НСР. Без държавните структури тук няма да мине, а те невинаги симпатизират на идеологията. Експанзията на НСР към момента се осъществява мирно, често пъти чрез организирането на силова смяна на режими и граждански или междудържавни войни. Вътрешните и международни въоръжени конфликти възникват в резултат на операциите на САЩ с привличането на съюзници от Европа и други региони. Придвижването към новия световен ред протича непрекъснато и целенасочено, използването на „твърди” и „меки” сили се редуват и координират, графиците и маршрутните карти на процеса се контролират и при необходимост се преразглеждат.

Днешната външна и вътрешна политика на Русия противоречи на замисъла на НСР и се превръща в притегателен център за страните, които не възнамеряват да се отказват от държавния си суверенитет, основите на действащото устройство на света и традиционната цивилизация. Русия открито се изправя срещу „американската изключителност”, „цветните революции” и гражданските или междудържавните войни. Още повече, Русия при подкрепата на редица държави може след време да се превърне в инициатор на алтернативен НСР по пътя на развитието, а това би било огромна заплаха не просто за плановете на американската геополитика, геостратегия и геоикономика, но и за самия проект за НСР и алгоритъма за присъединяване на все повече нови страни към „света на прогреса и промяната”. Очевидно, акционерите на НСР са сметнали, че за отстраняването на тази заплаха трябва да бъдат поети сериозни рискове. Сдържащи фактори в съзнанието на поръчителите не съществуват (човечност, морал и т.н), международното право се интерпретира от САЩ, НАТО и ЕС чисто едностранно, настроенията на страните-поръчители на войната се влияят от добре контролираните медии.

Площадка и инструмент за избухването на конфликт трябваше да бъде голяма и важна за Русия страна. По естествен път изборът се падна на Украйна – политическият климат в страната бе подготвян, с усиленото старание на американските държавни програми и фондове на НПО бе сформирана агресивна русофобска неофашистка групировка, която само чакаше удобния случай, за да дойде на власт, което се и случи през февруари 2014 г. Трябва да признаем, че изборът е много точен и оправда очакванията: американската страна е доволна не само от изпълнителността, но и от инициативността на Киев срещу руската страна (властите и до ден днешен правят неща, за които американците не са и помисляли). В парламентарните и научните кръгове на Украйна открито се говори за това, че Трета световна война би дала, най-накрая, на Украйна дългоочакваната възможност да се избави от Русия завинаги. В американските кръгове към мерките за оказване на въздействие върху Русия започнаха да добавят обещания за използването на „твърда сила” (спомнете си изказването на Р. Ворк).

Накрая, темата за украинската криза във връзка с темата за световния ред прозвуча в изказването на Обама пред ООН. Разбира се, за всички перипетии на Украйна, както и за заплахите за световния ред и нарушаването на международното право, американският президент, както винаги, обвини Русия. Основен  момент обаче, на който трябва да обърнем внимание в случая, бяха казаните в началото на изказването думи: „Ние се намираме на кръстопът между войната и мира” (1). В съчетание с разхвърляните в текста призиви за обединение за решаването на общия проблем в духа на общите интереси и взаимното уважение, което на практика означава „следвайте Америка”, определянето на днешната ситуация в света като кръстопът между войната и мира, доказва твърдата позиция на администрацията и американския политика – или свят според нашите условия, или война. Забележителен тук е и друг момент – скоро след изказването на Обама за важността на международното право и запазването на следвоенната система на международните отношения, САЩ излязоха с предложение за отказ от принципа на единогласие на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН при гласуване по всички въпроси, освен процедурните. Идеята съвсем не е нова, но в контекста на съвременното американско външнополитическо мислене, това е по-скоро сигнал за това, че във въпросите за мира, войната и международната сигурност Вашингтон в още по-малка степен в сравнение с по-рано ще се съобразява с Устава на ООН и международното право.

В близките седмици ще стане ясно, дали това не е поредната игра на риторика или положението на Запада е такова, че той е решил да се вдигне на война. Що се отнася до кризата в Украйна, то надежди за скорошното й регулиране засега няма. Вероятно, настъпващият есенно-зимен сезон ще охлади войнствеността на политиците, но проблемите, породени от украинската криза, са такива, че тяхното що-годе задоволително решение може да отнеме дълги години.

Иван Виноградов

1. www.whitehouse.gov/the-press-office-2014/09/24/remarks-president-obama-address-united-nations-general-assembly www.vz.ru
2. ВЗГЛЯД / «Котел» для Киева; «Взгляд» 9 сентября 2014 ««Котел» для Киева»    К.Сивков.
3. www.mid.ru/brpusf/newsline/5C869978817248Fa44257D61003AB295
4. su/recent_opinions/1411497357
5. ru/world/20140707/221483976.html,       www.rebellion.org/noticia.phd?id=186777
6. cfr.org/defense-and- security/conversation-robert-o-work/p.33538