- 12 Яну 2025 |
- USD / BGN 1.8981
- GBP / BGN 2.3369
- CHF / BGN 2.0771
- Радиация: София 0.11 (µSv/h)
- Времето: София 0°C
Проф. Андрей Даниел: Тук живее щастието
19 Март 2016 | 18:03
/КРОСС/ Не споделям мнението за добрата логиката на „Квадрат 500". Никога не бих разбъркал български и чуждестранни автори, защото България си има специфичен ход на своята история на изкуството
- Проф. Даниел, във всички статистики, изследващи коефициента на щастие сред народите, българите винаги сме на дъното, а най-щастливи се оказват бушмените. В момента показвате колекция, озаглавена „Тук живее щастието". Къде го открихте? Дайте своята рецепта на „най-нещастната нация" на планетата.
- Аз си мисля, че да сме точно обратното на бушмените не е чак толкова лошо. Защото крайностите си приличат и най-вероятно онова, което изпитват те, го изпитваме и ние. Това на шега, разбира се... А иначе не вярвам, че българите сме чак толкова нещастни. Може би просто не умеем да ценим радостните моменти. Моят източник на радост съм открил вътре в себе си и препоръчвам на всички да се опитат да разкопаят една своя лична мина за щастие. В крайна сметка щастието е функция на характера на човека, то не е нещо, което е извън нас.
- Тогава как го превърнахте в обект?
- Темата за щастието навлезе в картините ми... как да кажа... малко спекулативно. Но точно такива спекулации са нужни, за да може да изградим в изкуството определени внушения и послания. Помните ли онази книжка на Ерих Кестнер „Презгранично пътуване"? Там се разказва за тежките от днешна гледна точка времена, когато Хитлер вече е на власт, но Австрия все още не е анексирана. А границата между двете държави е буквално на 5-6 км от Залцбург. Кестнер още в началото споменава за едно откритие, което правят работниците, разкопаващи площада на Залцбург, за да издигнат паметник на Моцарт. Те попадат на останките на римска вила, върху чиято мозайка е изписано: Hic habitat felicitas - „Тук обитава щастието". Изведнъж това се сглоби в главата ми като един невероятен образ - и на града, който е родил Моцарт, и на приемствеността между поколенията, всяко от които може да открие завет, оставен му от предците преди 2000 години; този надпис даде и заглавието на изложбата ми. Както и самото ми пътуване до Залцбург. Усещанията ми в този град, в който досега не бях попадал, се оказаха много богати и интересни. Самата атмосфера на улиците, цъфтежа на магнолиите... чисто визуално беше много красиво.
- Разкажете някой от сюжетите в новата си изложба?
- Да разкажа картина ли искате? Нима това е възможно? Добре, ще опитам. Веднъж се разхождах по хълма под замъка над града и най-неочаквано някакви лабиринти от горски пътечки изведнъж ме отведоха до „лозето на рицаря". Оказа се, че зад една крепостна стена има лозе и ако надникнеш, виждаш, че то е затворено от четири страни с дебели зидове. От Средновековието до днес това лозе си стои чисто, подредено, опазено отвсякъде, „на баир", както би казал нашият народ; и все още ражда изобилно грозде. Някога то е било собственост на господаря на замъка и ето че съществува и до днес. Не може да се опише уникалното усещане, което такъв реален пейзаж може да даде на човек, на неговата фантазия и на неговата креативност. Той е толкова категоричен и същевременно изящен, че още пред погледа ви се превръща в богата метафора. Преди да сте решили, че може да стане картина, той вече в очите ви се е превърнал в произведение.
- Важна ли е социалната среда, за да бъдем щастливи?
- Не мисля. Често се чудим защо нашите цигани се веселят толкова много. Това несъмнено се дължи на тяхната натура, на възпитанието им, но най-често изворите на щастието са в пътя, по който вървят душите на самите хора. Мисля си, че смисълът на битието, ако той е извор на щастие, се генерира от всеки един от нас. Смисъл извън нас няма. Смисъл няма нито във вселената, нито в нашата частна земна природа; още по-малко може да се намери смисъл в бурното развитие на човечеството. Но същевременно животът ни не може да мине без смисъл, въпреки че той е като един хвърлен камък - където падне и каквато траектория му се случи. И ако хората могат да си обяснят и приемат тази случайност, то, предполагам, ще намерят щастието.
- Музиката присъства във вашето творчество трайно. Какво ви свързва с нея?
- Нямаме семейна музикална традиция, както би могло да се предположи. Единствено синът ми Александър е музикант, но може би стана такъв по-скоро защото аз, откакто се помня, непрекъснато слушам нещо. Имам истински тик: щом стана сутрин, веднага пускам някоя музикална радиостанция. Слава Богу, вече в България има достатъчно радиа, които не те занимават с новини и политики, а просто излъчват приятна музика. На мен това ми е напълно достатъчно като старт на деня. Освен това имам и богата фонотека както от дискове, така и от винилови плочи (не само си пазя старите, а продължавам да си купувам грамофонни плочи). Та, музиката за мен е важна среда, която си организирам, за да мога да се чувствам добре. Харесвам класика, харесвам музика отпреди 30-40 години, когато съм бил млад, съвременна музика, музика, която не познавам и към която ме води любопитството, всякаква музика. Единствено към чалгата съм доста въздържан.
- За разлика от вас средностатистическият българин сутрин пуска новинарски канал. Това ли е причината за мрачния му светоглед?
- Има и друга гледна точка. Като се отрови от този новинарски канал и като види другите пък колко са нещастни, човек започва да се чувства късметлия.
- Вие като преподавател сте близо до най-младото поколение български художници. Мислите ли, че съвременното изкуство има трибуна? Например, представено ли е подобаващо в новата национална колекция - тази на „Квадрат 500", чиято логика, според всеобщото мнение, е много добра.
- Аз не споделям това мнение. За мен именно логиката не е добра. Никога не бих разбъркал български и чуждестранни автори, защото България си има специфичен ход на своята история на изкуството. Този ход в най-добрия случай е догонващ и не може да го направим успореден на процесите в Европа. Освен това е генериран от други събития, от други исторически фактори, бекграундът е съвсем различен. За мен щеше да е по-достойно всеки автор да си има своята отделна логика в доказването. Разглеждам направеното от акад. Светлин Русев като негов личен опит да осъществи известни паралели между българското и европейското изкуство. По-скоро мисля, че когато става дума за музей, то той трябва да търси не хипотетични логики, а по-обективна хроника на събитията. Що се отнася до съвременното българско изкуство, то напълно липсва в тази колекция.
- Може би трябва да дефинираме понятието „съвременно".
- Нека наречем такова изкуството след 2000 година. Процесите започнаха по-рано - някъде към 90-а, но трайните тенденции се установиха на границата между двата века. 2000 г. е един особен вододел. Именно тогава се получи едно затапване на тенденции, които се бяха развивали от `60-те и `70-те години насам. За сметка на това нахлуха всевъзможни концептуални съвременни практики и много от младите поколения, за да се впишат в модерното, потънаха в тях. Получи се така, че хората в бранша, които просто продължиха да правят живопис, да рисуват картини, изведнъж се маргинализираха. Те станаха, според клишето, „конвенционални художници" и се оказаха едва ли не изостанали хора. Бедата е, че в обществото се получи ненужно разделение между тези две поведения в изкуството. А те са органично свързани. Това са просто различни инструменти в палитрата на един автор. Не е задължително, за да бъдеш съвременен, да не рисуваш класическа живопис. Според мен публиката много скоро ще започне да осмисля, че изграждането на концепция не е по-различно от изграждането на образ.
Милена Димова
Фотография: Антонио Георгиев-Хаджихристов